Лин Флюълинг
Скритият воин (57)

Глава петдесет и шеста

Червейната дупка бе изгубена по време на четвъртия ден от обсадата. Пленимарци систематично опожаряваха кварталите на града. От разстояние Айя наблюдаваше как каменните постройки над магьосническото убежище се обвиват в пламъци. Лиман и останалите прекалено възрастни или слаби доброволно бяха предали силата си на другите магьосници — нямаше друго убежище, където да бъдат преместени.

Столицата бе неузнаваема. Последните свободни магьосници се прокрадваха като призраци сред опустошенията. Дори враговете отбягваха пустошта, която бяха създали, струпвайки се около потъмнелите от дим стени на Дворцовия кръг.

Същата нощ Айя и Дилиас събраха оцелелите в една опустошена житница близо до източната порта. От тридесет и осемте магьосници, които бе познавала тя, бяха останали едва деветнадесет, осем от които ранени. Сред тях нямаше воини, но всички те умееха да се придвижват незабелязано. Те нападаха малки групи, като разчитаха едни на други да се защитават срещу войници и некроманти.

Някои от тях бяха покосени от магия — Оргеус бе погинал незабавно, попаднал в мистична експлозия. Саруел, намирала се близо до него, бе оглушала с едното ухо. Всички останали бяха покосени от мечоносци или стрелци. Нямаше пленени.

Погинаха толкова много безценни животи, помисли си Айя, останала да дежури. Толкова сила бе изгубена.

Както бе подозирала, магьосниците можеха да черпят сила от общото си присъствие, при което ефектът на заклинанията им единствено се усилваше. Колкото по-малко оставаха, толкова по-малко сила можеха да съберат. И все пак те се бяха сражавали добре. Доколкото тя можеше да прецени, бяха убили почти всички от вражеските некроманти. Самата Айя бе убила трима — с помощта на същата горещина, с която демонстративно бе стопила чашата при първото си посещение в Червейната дупка. До този момент тя не бе използвала заклинанието срещу живо същество — цвъртящото им месо бе пръснало кожата. Гледката я бе изпълнила с доволство.

— Какво ще правим сега? — попита млад магьосник на име Хариад. Магьосниците бяха наклякали в потъмнялата житница и споделяха малкото храна, която бяха успели да открият.

Всички погледи се насочиха към Айя, която не бе предявявала претенции към водачество, но в крайна сметка тя бе донесла видението.

Магьосницата остави застоялата кора, която гризеше, потърка очи и въздъхна.

— Мисля, че направихме всичко по силите си. Не можем да се промъкнем в Дворцовия кръг или да се изправим срещу цяла армия. Но ако успеем да напуснем града, може да сме от полза на Тобин, когато тя пристигне.

Така и решиха да постъпят. Айя и останалите окъсани магьосници изоставиха града и се възползваха от прикритието на мрака и магия, за да преминат край пръснатите вражески постове и да се отправят през северната врата.

Сетне те поеха по същия път, по който Тобин бе напуснал три нощи по-рано. Откриха и полянката, където Иоли все още лежеше скрит. Айя очакваше да открие труп, защото той бе изпратил едно-единствено съобщение, разказващо за станалото.

Вместо това тя го намери жив, макар и в безсъзнание. Тобин го бе оставил под един голям дъб, заедно с половин дузина манерки на удобно място. Все още пръснатите из поляната трупове бяха изкълвани от гарвани, но младият магьосник бе невредим.

Нощта бе студена и ясна. Маговете накладоха малък огън и се разположиха да нощуват под дърветата. Айя помогна на Иоли, доколкото можа и в един момент той дойде в съзнание.

— Сънувах… Видях я! — дрезгаво промълви той и немощно се протегна да вземе ръката на Айя.

Магьосницата го помилва по челото.

— Да. Всички я видяхме.

— Значи е истина? През цялото време принц Тобин е бил предречената кралица?

— Да. И ти си й помогнал.

Иоли се усмихна и затвори очи.

— Тогава всичко е наред. Останалото не е от значение.

Айя свали залепналата превръзка от рамото му и сбърчи нос заради миризмата. Раната бе загноила, но нямаше признаци за гангренясване и жената си отдъхна. Бе се привързала към безстрашния младеж. И освен това бе започнала да разчита на него. Безчет пъти той се бе промъквал край магьосниците на Нирин, пренасяйки съобщения. Освен това бе усвоил заклинанието за изпращане на послания, нещо, което самата тя не бе успяла да овладее.

— Саруел, донеси каквито билки са ти останали — тихо се провикна тя. Сетне се уви в наметалото си и остана облегната на дървото, докато другата магьосница промиваше раната.

Айя превъзмогна изтощението си и насочи магическия си взор към Дворцовия кръг. Там все още кипяха сражения, макар навсякъде да лежаха тела. Тримата некроманти, които тя не бе успяла да открие, усърдно заклинаваха край портите.

Тя насочи ума си на север, където зърна Тобин и хората й да нападат пленимарски преден пост. Водените подкрепления ги следваха.

— Ела, кралице — промълви Айя, докато образът избледняваше. — Вземи това, което ти принадлежи.

— Тя вече го взе — прошепна студен глас в ухото й.

Отваряйки очи, магьосницата видя брата да клечи край нея. Бледите му устни се усмихваха жестоко.

— Твоята работа приключи, старице. — Той посегна да вземе ръката й.

В бездънните черни очи Айя видя собствената си смърт, но съумя да издигне защитно заклинание тъкмо навреме.

— Не. Още не. Все още ми предстои работа.

Заклинанието издържа, отблъсквайки демона, който оголи зъби. Освободен от Тобин, той изглеждаше още по-малко човекоподобен. Кожата му бе придобила трупен оттенък.

— Аз не забравям — прошепна той и започна да се стопява в тъмата. — Никога не забравям.

Айя потръпна. Рано или късно призракът щеше да вземе дължимото. Но още не.

 

 

Гръмоподобен звук ги събуди на разсъмване. Земята се тресеше, клонки и мъртви листа се посипаха навсякъде около тях. Айя се изправи с мъка и заедно с останалите докуца до края на дърветата.

Горичката им щеше да бъде притисната между две срещуположни вълни. От север се задаваше огромна маса хора и коне, сред които магьосницата различи знамената на Атион и Илеар. От юг се задаваха пленимарски пехотинци. Само след минути магьосниците щяха да се озоват в средата на битката.

А къде ли си в този момент ти, Аркониел, почуди се тя. Но знаеше, че би било напразно да го търси. Дори и да знаеше къде е, не би имала с какво да му помогне.

 

 

Нападението над онази ферма беше обикновен набег. Оказа се, че никакви балади и уроци не биха могли да подготвят Ки за истинската битка.

По някакъв начин вестта за пристигането им бе достигнала в града. Бяха се отдалечили на няма и половин миля от фермата, когато видяха многобройна войска да се задава насреща им.

Ки също бе слушал с интерес уроците на Гарвана, но в случая се радваше, че на Тобин и пълководците се пада определянето на стратегията. Единствените му мисли се свеждаха до опазването на Тобин.

— Какъв противник имаме насреща си? — попита Тобин, спирайки коня си.

— Около две хиляди — заяви Граниа. — И изглежда имат намерение да влязат в битка.

Тобин се посъветва с Тарин и лорд Киман.

— Пехотинците и стрелците да заемат предната част — нареди тя. — Атионската конница ще поеме левия фланг, илеарската ще се погрижи за десния. Аз ще остана в центъра с телохранителите си и ротата на Граниа.

 

 

Пленимарци действително не спряха, за да преговарят или да се окопаят, а продължиха право напред, повдигнали блестящи копия. Червени, черни, златни и бели знамена се развяваха в предните им редици. Предните им линии маршируваха в плътни карета и издигаха високи правоъгълни щитове, за да се предпазват от стрелите.

Скаланските стрелци вървяха най-отпред, в пет столюдни редици. Те се прицелиха високо и запратиха перестата си гибел към задните вражески редици. Пленимарци отвърнаха със собствен залп — Ки насочи коня си по-близо до Тобин и повдигна щит, за да я защити.

Сред редиците не спираха да прелитат нареждания, изкрещявани от сержант към сержант. Тобин повдигна меча си и пехотинците се затичаха, за да посрещнат вражите редове.

Принцесата изчака удобен момент, сетне отново замахна с меча и пришпори коня си напред. Ки и Тарин я обградиха. Животните им бързо преминаха в пълен галоп. Когато вече можеше да различи отделните лица на враговете, Ки изтегли меча си и заедно с останалите прибави гласа си към бойния вик.

— Атион за Скала и Квартата!

Те се врязаха в редовете и почти веднага спряха. Пиконосец удари коня на Тобин, който се изправи на задни крака. За един ужасяващ миг Ки видя шлема на принцесата да се очертава на фона на облаците. Сетне тя полетя надолу, падайки сред вихрушката хора и коне.

— Тобин! — извика Тарин, опитвайки се да си проправи път до нея.

Ки скочи от седлото, отбягвайки удари, и отчаяно започна да търси познати цветове сред стълкновението. Някакъв конник го блъсна, сетне оръженосецът бе принуден да се търколи, за да не бъде премазан от громолящите край него копита.

Все пак бе поел в правилната посока, защото Тобин изникна пред него, лежаща по гръб край меча си. Оръженосецът избегна поредните копита и се хвърли към нея — тъкмо навреме, за да пресрещне удара на пленимарски рицар, повдигащ сабята си. Ки спря острието му със своето собствено, при което цялата му ръка се разтърси.

Тарин изникна от множеството и стовари острието си върху шлема на противника, поваляйки го. Ки нанесе завършващия удар.

— Елате, Кадмен е уловил конете ви! — изкрещя Тарин.

Ки и Тобин се качиха на седлата, но скоро отново им се наложи да слязат, защото вражите редици бяха прекалено гъсти. Битката приличаше на неспирно косене. Въоръжените им ръце вече започваха да натежават от умора, а дръжките станаха хлъзгави от кръв. В един момент пленимарци им обърнаха гръб и побягнаха.

— Какво стана? — попита Тобин, докато отново възсядаха конете си.

— Колат! — долетя вик. — Колат пристига на помощ!

— Колат? — изкрещя Ки. — Това е лорд Джорвай. Ахра трябва да е с него.

Пленимарци отстъпваха усилено заради приближаващия се оранжево-зелен стяг.

— Никаква милост! — извика Тобин и изтегли меча си. — След тях, конници, и не ги щадете!

 

 

Иоли бе прекалено слаб, за да се надигне, а и нямаше къде да го отнесат. Затова Айя издигна защитна преграда около него, която щеше да го предпази и нямаше да позволи да бъде стъпкан. Сред листата започнаха да просъскват стрели. Магьосницата дочу вик, последван от рухването на тяло.

— Айя, бързо! — извика Дилиас.

Пленимарски стрелци тичаха към дърветата. Айя събра ръце със Саруел и Дилиас и те подеха заклинанието. Силата започна да струи сред съединената верига на телата им. Заедно с останалите магьосницата протегна длан към враговете. Многозъба мълния полетя към стрелците и изпепели двадесет от тях. Малцината оцелели веднага побягнаха обратно.

— Бягайте, кучета! За Скала! — изкрещя Дилиас, заканвайки се с юмрук към гърбовете им.

Битката кипя из полето в продължение на цялата сутрин. Магьосниците отбраняваха горичката си. Когато силите им се изчерпиха, те се покатериха на дърветата и се скриха там.

Двете страни бяха равностойни по брой, а пленимарци бяха страховит противник. Три пъти Айя виждаше как знамето на Тобин бива пленявано, но всеки път биваше отвоювано обратно. Безсилна да помогне, магьосницата оставаше вкопчена в грубия ствол и се молеше Илиор да не позволи досегашните саможертви да бъдат обезсмислени досами столицата.

Конните редици изникнаха от север сякаш в отговор на молитвите й. Точно минаваше пладне.

— Това е Колат! — провикна се някой.

— Най-малко хиляда са! — кресна друг. Последва бурно ликуване.

Войниците от Колат нападнаха левия фланг на врага. Вражеските редици се огънаха, а конницата на Тобин с вълчи устрем побърза да се впусне след тях. Пленимарските знамена рухнаха. Последва същинско клане.

 

 

Малцината оцелели от разгрома побягнаха обратно към града. А Тобин поведе армията си право към северната стена.

Заелите позиция там пленимарци вече ги очакваха. Те бяха укрепили пътя и строшените порти. Зад разположените колове се бяха прикрили стрелци, които засипаха нападащите скаланци.

За един вледеняващ момент Ки се опасяваше, че Тобин ще продължи щурма право към вражеските укрепления. Самата тя в окървавеното си ожесточение приличаше на демон. Но в един момент принцесата спря.

Без да обръща внимание на прелитащите край нея стрели, Тобин внимателно огледа портата. Ки и Риско насочиха конете си напред, за да я защитят. Зад тях Тарин крещеше нещо.

— Да вървим! — извика Ки, спирайки полета на две стрели с щита си.

Тобин хвърли един последен поглед към портата, сетне обърна коня си и размаха меч, извеждайки бойците си от обсег.

— Благословена от Сакор — промълви оръженосецът и насочи коня си след нея.

След около четвърт миля скаланци спряха, за да се прегрупират. Тобин започна да се съвещава с лорд Киман и Тарин, а междувременно един посивял благородник и придружителите му се отправиха към нея, за да я поздравят. Ки разпозна лорд Джорвай и най-големите му синове. Съмняваше се, че лордът ще разпознае него самия — за последно Ки бе пасял свинете му преди години.

Джорвай почти не изглеждаше променен. Разпознавайки Тобин по бронята, възрастният воин слезе от коня и протегна меча си към нея.

— Ще приемете ли помощта на Колат, принце?

— Да. Изправи се и знай, че Атион ти благодари — отвърна Тобин.

Но Джорвай остана на колене, оглеждайки я изпод вежди.

— Пред сина на Риус ли се покланям?

Тобин свали шлема си.

— Аз съм дъщерята на Ариани и Риус.

Аркониел и илиорската върховна жрица пристъпиха напред.

— Тя е предречената и казва истината — рече Калия.

— Така е — каза Аркониел. — Присъствах на раждането на Тобин и мога да потвърдя, че в случая говорим за един и същи човек.

— В името на светлината! — Искрено удивление изникна върху лицето на лорд Джорвай. Той бе чувал предсказанията и бе вярвал в тях. — Ще приемете ли верността на Колат, дъще на Ариани?

Тобин прие меча му.

— Да, и то с благодарност. Изправи се, лорде, и стисни ръката ми. Баща ми имаше високо мнение за теб.

— Баща ви беше славен воин. Изглежда вие вървите по неговите стъпки. А ето го и капитан Тарин! — Двамата се прегърнаха. — В името на светлината, не бях те виждал от години. Радвам се да те намеря сред живите.

Тобин се усмихна.

— Лорд Джорвай, Ахра от Оукмаунт още ли служи при теб?

— Тя е сред най-добрите ми капитани.

Тобин направи знак на Ки да се приближи и отпусна ръка върху рамото му.

— Кажи на капитан Ахра, че брат й и аз сме питали за нея. Нека ни потърси, когато си върнем столицата.

Джорвай се вгледа по-внимателно в Ки.

— Я виж! Ти си едно от големите момчета на Ларент, нали?

— Да, милорд. Киротиус от Оукмаунт. И Рилмар — додаде оръженосецът.

Джорвай се засмя гръмко.

— Старият бандюга и челядта му ми липсват. Не се съмнявам, че сте доволна от него, Ваше Височество, ако и той се е метнал на баща си.

— Така е — отвърна Тобин. Личеше, че откровеният възрастен боец й харесва. И нищо чудно, топло си помисли Ки. Двамата си приличат.

 

 

Равното поле, което Айя бе прекосила снощи, бе изчезнало, заменено от стотици конски и човешки трупове, останали да лежат сред разровената почва.

Тобин бе прогонила враговете и бе продължила в настъпление, но скоро след това бе спряла, за да прегрупира силите си. Заедно с останалите магьосници Айя се отправи към нея. Неколцина от по-младите мъже пренасяха увития Иоли.

Черен боен кон притича край тях малко след напускането на горичката. Той лудешки въртеше очи и влачеше червата си по земята. Мъртвият му ездач се поклащаше от едната страна, все още вклещен в едното си стреме.

От всички страни на бойното поле долитаха стоновете на ранените. Скалански войници все още се суетяха да доубиват враговете и събличат труповете им.

Еро бе обгърната в мрачината на залеза. Дворцовият кръг все още се намираше под обсада, но пред градските стени също се бяха струпали войници, готови да посрещнат подкрепленията. И тук нямаше да има изненадваща атака.

Достигнали ядрото на армията, магьосниците бяха разпитани, сетне бяха поведени към Тобин, която разговаряше с група воини. Сред тях бяха Джорвай и Киман. Ки и Тарин също бяха с нея. С облекчение Айя разпозна и Аркониел, облечен в ризница. Младият магьосник също я видя и докосна рамото на Тобин. Принцесата се обърна, а дъхът на Айя секна.

Това бе лицето, което Оракулът й бе показал — изморено, зацапано, некрасиво, но несломимо. Това беше тяхната кралица воин.

— Ваше Величество — каза Айя и забърза напред, за да се отпусне на колене. Останалите магове последваха примера й. — Водя магьосници, които са верни на вас и на Скала.

— Айя! Слава на Квартата! Откъде изникна?

Гласът бе и различен, и същият. Тобин я изправи на крака и се усмихна мрачно.

— Никога не си коленичила пред мен. Освен това още не съм кралица.

— Ще бъдете. Вие най-сетне сте себе си.

— И твоята работа приключи.

Магьосницата я полазиха тръпки. Дали Тобин умишлено бе повторила думите на брата? Но в очите й Айя виждаше единствено приветствие и решителност.

— А вашата работа тепърва започва, но няма да я вършите сама — каза тя на принцесата. — Това е Дилиас. Той и останалите ми спътници се опълчиха срещу Гоначите и се сражаваха в името на Еро. Те бяха с мен, когато ви намерих в онази пивница.

— Благодаря на всички ви — каза Тобин и се поклони на опърпаните магьосници.

— Готови сме да продължим да се сражаваме за вас, ако приемете помощта ни — рече Дилиас, покланяйки се доземи. — Разполагаме с пресни сведения за ситуацията в града. Напуснахме го снощи.

Тобин включи и него в дискусията с главнокомандващите си, но Ки и Аркониел останаха с Айя.

Аркониел я прегърна силно.

— В името на светлината! — промълви той, а магьосницата осъзна сълзите си. — Успяхме — прошепна Аркониел, притиснал брадичка към рамото й. — Осъзнаваш ли, че успяхме?

— Да, успяхме. — Айя също го притисна към себе си и се отдръпна, бършейки сълзите си. Във възторга си за момент Аркониел приличаше на някогашното момче. Сърцето й преля от обич.

— Аз също се радвам да ви видя, госпожо — срамежливо каза Ки. — Никак не ми се искаше да ви оставям там.

Айя се усмихна.

— А ти си точно там, където трябва да бъдеш. Знаех си, че съм направила правилен избор.

— Трябвало е да ми кажете повече — тихо каза той. Айя долови леко обвинение в тъмнокафявите очи, изчезнало в мига, в който оръженосецът зърна обгрижвания от целители Иоли. — Това Иоли ли е? — възкликна Ки и се приближи към младежа. — Тобин, погледни! Той все пак е оцелял!

Тобин също дойде и коленичи край младия магьосник.

— Слава на светлината! Бях изпратила хора да те търсят.

Иоли повдигна ръка, за да докосне челото и сърцето си.

— Веднага щом се възстановя, ще продължа да се сражавам за вас. Може би с течение на времето ще стана по-добър боец.

Тобин се засмя — прекрасен и чист звук, разсеял мрачината на деня, а после се изправи и се провикна:

— Чуйте всички, това е магьосникът Иоли, който ми помогна да избягам от Еро. Обявявам го за герой и мой приятел!

На думите й отвърнаха радостни викове, а младежът се изчерви.

Тобин се приближи до Айя.

— А това е ясновидката, за която сте чували. Мадам Айя е получила видение, изпратено от самата Илиор. Тя и нейният ученик Аркониел запазиха тайната ми. Затова заслужават вечна почит.

Двамата се поклониха и на свой ред отправиха магьоснически поздрав.

Принцесата възседна коня си и продължи:

— Искам да благодаря на всички ви за храбростта, вярата и лоялността. Всички, които се сражаваха редом с мен, са герои, достойни да се наричат така. Но това не е всичко, което ще искам от вас.

Тя протегна ръка към димящия град.

— За пръв път в дългата ни история враг е пристъпил отвъд стените на Еро. Изглежда, че шестхиляден враг ни очаква там. И ние трябва да продължим. Аз самата ще продължа. Готови ли сте да ме последвате?

Отговорът бе оглушителен. Конят на принцесата се изправи на задни крака, а тя размаха меча си. Острието улови лъчите на залеза, за да засияе като пламенливия меч на Сакор.

Постепенно ликуването се вля в ритъм.

— Кралицата! Кралицата!

Тобин повдигна ръка за тишина. Трябваше да мине известно време, но накрая редиците утихнаха достатъчно, за да може тя да се провикне:

— Заклевам се пред вас в сърпа на Илиор, който в този момент изниква от изток, че ще стана ваша кралица. Но няма да използвам тази титла, докато мечът на Герилейн не се озове в десницата ми. Разбрах, че в момента той се намира в ръката на моя роднина принц Корин…

Заглушиха я гневни избухвания.

— Узурпатор!

— Синът на чумоносеца!

Но Тобин не бе приключила.

— Чуйте ме, верни скаланци, и предайте думите ми на всички, които срещнете, защото това е моята воля. — Гласът й бе одрезгавял, но пак се носеше ясно. — Принц Корин носи моята кръв и аз не желая тя да бъде проливана. Всеки, който го нарани, наранява мен и ще бъде смятан за мой враг. Погледнете.

Тя отново посочи към разрушения град.

— Дори и докато вие го проклинате, принцът се сражава за Скала. Ние се бием в името на Еро, не против Корин! — Тобин поспря и сякаш леко залитна. — Да спасим земята си. За останалото ще се погрижим после. За Еро и за Скала!

 

 

Аркониел си отдъхна, когато струпаните подеха вика, но Айя се навъси:

— Тя не осъзнава ли, че Корин няма да отстъпи?

— Може би не. А дори и да е осъзнавала, постъпката й бе правилна — отвърна той. — Не всеки благородник ще се присъедини с готовността, която показаха Киман и Джорвай. Не са малко тези като Солари, а в очите на мнозина други Корин има законно право да наследи престола. Тобин не бива да влиза в историята като родоубийца. Каквото и да стане после, подозирам, че именно тази нейна реч ще се превърне в основа на легендата й.

— Аз не съм толкова сигурна.

— Имай доверие на Илиор, Айя. Фактът, че тя излезе незасегната от битката, е добър знак. Също като факта, че двамата с теб стоим тук. — Той отново я прегърна. — Светлината ми е свидетел, толкова се радвам да те видя. Когато Иоли съобщи за атаката, аз… Думите му никак не бяха обнадеждаващи.

— Аз също не очаквах да те видя толкова скоро. Да не си се научил да летиш? — попита Айя. — И какво е станало с китката ти? Да не си пострадал в боя?

Аркониел се засмя.

— Не, аз не съм боец. Впрегнах в употреба онова заклинание. Сещаш се, заради което изгубих пръста си.

Айя повдигна вежда на неодобрение.

— Транслокацията? Искаш да кажеш, че си го използвал върху себе си?

— Внесох известни подобрения. Това беше единственият начин да стигна до нея навреме. — Той отново повдигна счупената си китка. — Не бих казал, че за момента бих могъл да го препоръчам за масова употреба, но само си помисли, Айя! Сто мили — прекосени в рамките на един миг!

Магьосницата поклати глава:

— Знаех си, че ще постигнеш много, момчето ми. Просто нямах представа колко бързо ще го направиш. Толкова се гордея с… — Тя рязко замлъкна, а върху лицето й изникна разтревожено изражение. — Къде е тя? Не ми казвай, че си я оставил?

Аркониел леко отмести наметалото, за да покаже привързаната към колана му торба.

— Ето я.

— А ето ги тях и техните некроманти — промърмори Айя, мръщейки се към столицата. — Дръж се далеч от тях. Остани в тила ако трябва или я хвърли в една от твоите дупки. Но не позволявай да попадне в техни ръце.

— Сетих се за това едва след пристигането си — призна Аркониел. — Бих могъл да я изпратя обратно. Витнир все още е…

— Не. Спомни си какво ти каза Ранай. Може да има само един пазител, а детето не е избраник. Ако се стигне до най-лошото, изпрати я при мен.

— А ако… те няма?

— Изглежда ще е добре да се оглеждаме за наследници. — Магьосницата въздъхна. — Не зная какво общо има тя с всичко това, но поне отбелязваме напредък. Онази нощ видях Тобин, Аркониел. Останалите също. Трябва да е било свързано с развалянето на обвързващата магия. Видях лицето й със същата яснота, с която сега виждам твоето. Вие с Лел видяхте ли я?

— Аз я видях. За Лел не мога да ти кажа, защото не съм я виждал от зимата насам. Просто изчезна. Вчера нямах време да я търся в Алистън, но Нари ми каза, че тя също не я е виждала.

— И ти се тревожиш за нея.

Магьосникът кимна.

— Лел си тръгна посред зима, без да вземе почти нищо със себе си. Ако не се е върнала в имението или в дъба си… Може би не е успяла… Не се сещам къде би могла да отиде. Мисля, че тя не можеше да се върне обратно при народа си, преди братът да е свободен.

— Така е.

— Може би е дошла в Еро — продължи Аркониел, без сам да вярва на думите си.

— Може би. Ами братът? Него виждал ли си?

— Не и откакто Тобин прекъсна връзката. Тогава се появи за малко. Ами ти?

— Зърнах го. Той още не е приключил с нас, Аркониел. — Пръстите й бяха студени, когато тя се вкопчи в ръката му. — Стой нащрек.