Лин Флюълинг
Скритият воин (36)

Глава тридесет и пета

Веднага щом Рилмар изникна пред тях, Тобин, Ки и Никидес препуснаха напред, за да узнаят дали Лута е пристигнал жив. Сикора ги посрещна с мрачна сериозност. Ларент седеше край голямата камина заедно с Бариеус. Оръженосецът бе заровил лице в дланите си и бавно поклащаше глава, а бащата на Ки му говореше с тих и изненадващо мек глас.

— Как е той? — попита Тобин.

— Дризианът е с него. — Сикора посочи към стаята, където снощи ги бе приел Ларент. — Преди малко спря да крещи. Целителят не пуска никого, само Арла, която носи вода.

Тримата отидоха при Бариеус, но не можеха да стоят спокойно. Не след дълго Корин и останалите също се появиха — някои от тях се смееха. Дори ранените бяха в добро настроение след успешната работа.

— Бандитите вече не представляват проблем, сър Ларент — каза му Корин.

Старецът обърна здравото си око към престолонаследника. Изражението му бе неразгадаемо.

— Чух, че сте изгубили неколцина от хората си?

— Да, боя се, че е така.

— Донеси коняк, Сикора! — ревна Ларент. — Да пием в памет на мъртвите и за здравето на онези, които са се върнали.

Слугиня им донесе потъмнели сребърни чаши, а съпругата на домакина ги напълни. Тобин изля нужните капки върху тръстиката, а после пресуши чашата си. Никога не бе обичал силните напитки, но сега с благодарност се остави на топлината, разливаща се из тялото му. Започна да го изпълва сънливост. Потракването от кухните и бъбренето на слугините долитаха в приглушение. Корин и неколцина от по-големите излязоха навън, но Тобин остана при приятелите си да чака.

— Провалих се — простена Бариеус. — Не трябваше да избързвам пред него.

— Чух го как ти заповядва да се скриеш — каза Риско.

Но оръженосецът бе неутешим. Той се изхлузи от пейката и седна направо на пода, все така свел глава.

Чакащите не докоснаха вечерята. Най-сетне възрастен мъж в кафява роба изникна в залата, обърсващ ръце в кървава кърпа.

— Как е той? — попита Корин.

— Изненадващо добре — отвърна целителят. — Жилав е като невестулка.

— Ще оживее? — подскочи Бариеус. В зачервените му очи бе изникнала надежда.

— Това все още зависи от Създателя. Стрелата е закачила ръба на дроба. Два пръста встрани и щеше да е свършен. Другият дроб е достатъчен, за да му позволи да изкара нощта. Ако раната не загнои, може да се оправи. — Той се обърна към Сикора. — Имате ли мед, милейди? Нищо не ускорява зарастването по-добре от една медена лапа. Ако това не помогне, накарайте кучетата да оближат гнойта от раната. Нека някой остане да бди над него. Ако изкара до сутринта, има шанс.

Бариеус бе отърчал още преди целителят да довърши изказването си.

Тобин го последва. Лута лежеше в подвижно легло край камината. Очите му бяха затворени, а лицето му бе посивяло с цвета на стара кост. Единствено изключение представляваха посинелите му устни и кръговете около очите му.

Бариеус коленичи край господаря си и обърса очи.

— Можеш ли да направиш талисман за бог Дална? — попита той, без да поглежда към Тобин.

Принцът погледна към окървавения кон, който все още висеше на врата на Лута — този талисман не бе помогнал с нищо. Но той все пак кимна, за да угоди на оръженосеца.

— Ще попитам целителя какво да използвам.

 

 

След като принесоха жертва на домашния олтар, състояща се от шепи пръст, зърно и благовония, компаньоните се събраха около кухненската камина, изчакващи реда си да бдят над Лута. Куирион стоеше малко встрани, прекалено засрамен, за да ги погледне. Тобин не бе казал нищо, но всички знаеха за бягството на предния.

От натрупалото се изтощение и топлината на камината Тобин неусетно бе заспал. Принцът се събуди сепнато, за да открие, че огънят отдавна е изгорял, а къщата е притихнала. Той бе легнал на една страна, отпуснал глава върху крака на Ки. Самият оръженосец тихичко похъркваше над него, облегнат на сандъка с дърва. Отсреща Тобин различи Никидес да спи облегнат на рамото на Руан. Корин, Калиел и Риско ги нямаше.

Върху полицата на камината Тобин напипа свещ и я запали от въглените, а сетне пое сред лабиринта от шкафове. Пътят му към стълбите бе прекъснат от допира на тъмна фигура, изникнала от сенките, за да докосне ръката му. Ахра.

— Ако търсиш братовчед си, той е при простреляното момче — прошепна тя. — Най-добре го остави.

— Какво стана, Ахра?

Тя допря пръст до устните си, духна свещта му и през зловонен проход го отведе до един страничен двор, където имаше кладенец. Младата жена отмести дървения капак, изтегли кофата, откачи черпак и го подаде на Тобин. Водата бе студена и много вкусна. Освежен, той й подаде обратно черпака.

— Какво се случи? — отново попита той.

— Седни до мен. — Ахра даде пример, настанявайки се върху мъхестия каменен ръб. Когато принцът седна до нея, сестрата на Ки приведе глава до ухото му. — Не бива да говорим за това, но и другите видяха, така че не виждам защо и ти да не узнаеш. — Тя притисна юмруци към коленете си. Тобин осъзна, че Ахра е бясна. — Лагерът се намираше в малка долина, четвърт миля по-надолу от мястото, където ви оставихме. Срещнахме разузнавачите и те казаха, че мястото изглеждало изоставено, нямало никакви следи от въоръжени хора. Веднага разбрах, че нещо не е наред, и се опитах да кажа на принца. Собственият му капитан и Порион също го предупредиха, но той не искаше и да чуе.

През последните дървета вече можехме да видим лагера: редица палатки и колиби по протежението на поточе. Виждаха се жени, които се въртяха около огньовете, но самите бандити ги нямаше. Земята наоколо бе само трева, никъде нямаше място за прикритие. Прекалено късно е, за да спят, казах на принца, а той ми отвръща: Сигурно са пияни, имаме си работа със сбирщина, а не с армия.

Много от бандитите са бивши войници, подирили по-доходен източник на препитание. Опитах се да му обясня и това, но той отказваше да ме слуша. Тогава Порион посочи две големи огради, в които имаше съвсем малко коне. Всеки би могъл да види, че бандитите са офейкали, само че братовчед ти си знаеше своето. Дори не искаше да изчаква да разузнаем. И ние се хвърлихме в атака, крещящи с цяло гърло. Компаньоните бяха нетърпеливи, трябва да им го призная. Бойните им викове биха смразили бандитите по местата им, ако се бяха намирали в лагера.

Нахлуваме, значи, а насреща ни единствено онези клети жени. Те не знаеха къде са бандитите, само че ние и без тяхна помощ узнахме. Онези ни изчакаха да слезем от конете и да се разпръснем, за да претърсим лагера, и тогава препуснаха от скривалището си. Бяха се скрили на няма и четвърт миля. Бяха към петдесетина и се понесоха към нас като ураган.

Ахра поспря и въздъхна.

— А принцът просто си стоеше и ги гледаше. Всички изчакваха, а след няколко секунди Порион пита, самата почтителност: Какво ще заповядате, милорд? Тогава престолонаследникът се опомни, но вече беше прекалено късно. Бе станало прекалено късно още в мига, в който бяхме препуснали към лагера.

Нямахме време да се качим обратно на конете си или да изпратим вест при вас. Компаньоните и някои от нас се струпахме около принца и се оттеглихме зад купите сено край загражденията. Всички останали се пръснаха. Междувременно стрелците им вече бяха влезли в обсег и ни засипаха със стрели. — Тя поклати глава. — Принцът се сражава добре, когато битката започна, но в моята група има празни седла, защото Негово височество настояваше за бляскава атака. Ти сам го чу, нали? Това им била работата.

Горчивината в гласа й обезсмисляше нуждата от думи. Ахра отново отпи от черпака и каза:

— Но Тарин и неколцина от останалите ми казаха как си организирал хората си и си отблъснал атаката. Ти наистина си благословен от Сакор. Бях горда да науча как си се представил, но не и изненадана. Баща ми, който няма високо мнение за братовчед ти, също те хвали. Дъртият негодник рядко греши.

— Благодаря ти, че ми разказа за станалото — каза Тобин. — Сега ще вървя да нагледам Лута.

Ахра го хвана за ръката.

— Не казвай, че съм споделяла с теб, става ли? Просто исках да знаеш.

— Няма. Още веднъж ти благодаря.

Тобин се чувстваше отвратително, докато се връщаше в кухнята. Значи случилото се бе по-зле, отколкото си беше представял.

Той отново запали свещта и се отправи нагоре по стълбите. Вратата на Лута бе открехната. Тънка ивица светлина падаше върху пода на залата и спящите там деца и кучета. Принцът ги заобиколи и надникна.

На поставка край креслото на Ларент гореше свещ. Столът бе полуобърнат, но профилът на Корин пак можеше да бъде различен. Престолонаследникът седеше притихнал и наблюдаваше как гърдите на болника бавно се повдигат.

— Къде са всички? — прошепна Тобин, затваряйки вратата след себе си. Още от прага долови миризмата на вино. При приближаването си видя, че братовчед му е прегърнал глинена стомна и е страшно пиян.

— Накарах Риско и Калиел да сложат Бариеус да си легне. Двамата едва го откъснаха. — Той говореше завалено и глухо. След тези си думи Корин се изсмя горчиво. — Най-доброто нареждане, което съм отправял днес.

Престолонаследникът отново надигна стомната и започна да пие шумно. Струйки течност се спуснаха по врата му, за да попият в ризата. Корин не се бе преоблякъл или умил — ръцете му бяха мръсни, ноктите кафенееха със засъхнала кръв.

Пияният обърса уста в ръкава си и мрачно се усмихна към Тобин.

— Чух, че ти си се справил добре. Ки също. И всички останали, без Куирион. Щом се върнем, той изхвърча.

— По-тихо, Кор. Ще събудиш Лута.

Но Корин продължи със същата гръмкост:

— Аз изобщо не бях предвиден за престола. Бях четвърти, Тоб. Преди мен имаше сестра. Това щеше да задоволи следовниците на Илиор. Те щяха да си получат кралицата. Гериан и по-големият ми брат Тадир бяха подготвяни още от люлката. В името на Квартата, трябваше да ги видиш! Виж, те бяха родени за това. Те никога не биха…

Престолонаследникът отпи нова глътка и несигурно се изправи на крака. Тобин понечи да му помогне, ала Корин го избута.

— Всичко е наред, братовчеде. Това е единственото нещо, в което съм добър. Къде е Танил?

— Тук съм. — Оръженосецът изникна от един сенчест ъгъл и подпря господаря си с ръка. В очите му личеше съжаление, а може би отвращение. Или и двете.

— Лека нощ, братовчеде. — Корин се опита да се поклони, докато биваше извеждан.

Тобин ги чу да се спъват в нещо, чу и възмутеното оплакване на някакво сънено дете. Сетне стъпките им заглъхнаха.

Той се настани в креслото и се загледа в Лута, стараейки се да овладее мислите си. Лошата преценка — именно това бе днешният гняв на Корин — бе остро критикувана у всеки пълководец. И изглежда един кралски син носеше още по-голяма отговорност за постъпките си.

Но всички смятат, че съм герой. Тобин със сигурност не се чувстваше като такъв. Не и край борещия се да си поеме дъх Лута. И всички онези трупове, положени в двора.

Споходи го друга мисъл. В течение на години той се бе стараел да не мисли за същинското значение на казаното му от Лел. И все пак знанието се бе вкоренило в ума му — подобно на онези треви, надничащи сред напуканите плочи вън, то си бе проправило път.

За да стана кралица, Корин ще трябва да отстъпи престола. Може би ще е за добро?

Но не изглеждаше така. Първите дванадесет години от живота си Тобин бе живял в лъжа, а през последните две се бе опитвал да загърби истината. Той обичаше Корин, а също и повечето от компаньоните. Какво щеше да се случи, когато те узнаеха, че той не само е момиче, а и че трябва да замени кралския син на престола?

Времето минаваше, отмервано от повдигането и отпускането на слабата гръд на Лута. Дали дишането се бе подобрило, или се беше влошило? Трудно беше да се определи. Но звукът не беше толкова хрипкав, освен това устата му не кървеше. Сигурно това беше добре? От друга страна, звученето бе грубо, имаше и моменти, в които дъхът сякаш засядаше в гърлото на приятеля му. В тези моменти самият Тобин също затаяваше дъх и напрегнато се ослушваше за следващото вдишване. Умората от това изчакване се оказа почти физическа.

Когато Никидес и Руан дойдоха, Тобин се радваше да отстъпи бдението си. Желаеше да проведе още един разговор.

Не му бе нужна свещ, за да се върне в дворчето с кладенеца. Уверен, че е сам, Тобин прошепна призоваващите думи. Братът изникна от сенките и застана пред него, мрачен и мълчалив.

— Днес ти спаси живота ми. Благодаря ти.

Братът не каза нищо.

— Как… Как ме намери без куклата?

Братът докосна гърдите му.

— Връзката е силна.

— В деня, когато Орун ме бе сграбчил, аз също не те повиках.

— Той се канеше да те убие.

Дори и след цялото това време Тобин отново изтръпна. До този момент не бяха разговаряли за това.

— Нямаше. За подобно нещо щяха да го измъчват страховито.

— Видях мислите му. В тях имаше смърт. С днешния човек беше същото.

— Но защо ми помагаш? Ти никога не си ме обичал. Преди ти ме нараняваше при всяка възможност. Ако бях умрял, щеше да останеш свободен.

Братът сгримасничи — неестествено раздвижване на чертите му.

— Ако умреш, докато обвързващата магия още е в теб, никой от двама ни няма да остане свободен.

Тобин обви ръце около себе си заради вълните мраз, разливащи се от духа.

— Какво ще стане, когато махна обвързването?

— Не зная. Вещицата обеща, че това ще ме освободи.

Тобин не помнеше кога за последно бе получавал пряк отговор от близнака си.

— Тогава… Всеки път, когато съм в битка, ти ще бъдеш там?

— Докато остана свободен.

Принцът се замисли над това, разкъсван между удивление и огорчение. Как щеше да се докаже, ако винаги получаваше свръхестествена помощ?

Братът разчете мислите му и издаде звук, който сигурно представляваше смях, макар по-скоро да звучеше като плъхове, търчащи върху сухи листа:

— Аз съм първият ти оръженосец.

— Първият?

Тобин замлъкна, защото паметта му — или братът — го отнесе обратно в кулата. Предсмъртният вик на Ариани отново отекна в слуха му.

— Ти ли я бутна?

— Издърпах те обратно.

— Но не я спаси. Защо? — Въпросът бе неволно гръмък. Тобин прилепи длан над устата си. — Защо не я спаси? — по-тихо повтори той.

— И нейният ум желаеше твоята смърт.

Нечии боси стъпки накараха Тобин да застине. Ки изникна сред лунната светлина на дворчето и се втрещи.

— Мога да виждам и неговия ум — прошепна братът и с озъбена усмивка изчезна.

— Той какво прави тук? — попита Ки.

Тобин се постара да му обясни доколкото можеше и с изненада видя неспокойното му изражение, когато разказа последните думи на духа.

— Тобин, никога не бих те наранил!

— Зная това. Не мисля, че това е имал предвид. А и ако бях в опасност, той вече щеше да те е убил. Не му обръщай внимание. Когато стане дума за теб, той лъже, за да ме накара да се чувствам зле.

— Ако някога те предам, надявам се да ме убие! — възкликна Ки, по-разтърсен от очакваното. — Никога не бих го сторил, Тоб, кълна се в пламъка.

— Зная — повтори принцът и хвана приятеля си за ръката. — Ела, да влезем, защото измръзнах. Забрави за него.

Но когато двамата отново се настаниха край кухненското огнище, Тобин докосна късчето кост под кожата си. Дали щеше да изпитва радост, когато най-накрая се отървеше от брата?