Алис Бродуей
Мастило (9)

Девета глава

През следващите две седмици правя все едно и също — спя, уча, върша ежедневните си задължения и преговарям с Верити. За първия изпит мама ме буди, а аз съм гроги — не съм свикнала да се будя преди девет часа.

Седмицата минава в пълна изпитна тишина. Чувствам се спокойна, като знам къде ще ходя и какво ще правя всеки ден. На представянето на портфолиото ми преподавателят задава трудни и подробни въпроси — разпитва ме за „женския“ ми стил и се чуди на глас дали мъжете ще искат да ги татуира момиче. Опитвам се да дам смислен отговор от сорта колко е важно да има татуисти с различни характери, но не за първи път се улавям, че едва не си прехапвам езика, за да не кажа нещо грубо. Наистина жените татуисти са рядкост, но както казваше татко, отношението на хората няма да се промени, ако не предприемем нещо.

Продължавам да не спя добре, затова в края на седмицата съм уморена и мислите ми отлитат нанякъде, преди да успея да ги изразя. Към края на последния изпит, който е история, се улавям, че просто гледам в празното пространство. Оглеждам залата с високи тавани, в която съм имала толкова много събрания и лекции, и умът ми блуждае. Ако татко беше жив, щеше да ме вземе след края на изпита и щяхме да отидем някъде, за да отбележим случая. Той знаеше как да направи всяко нещо важно и специално. Вместо това ще се прибера вкъщи и ще чакам мама. Може довечера да сготвя нещо. Без татко и двете сякаш сме изгубили способността да празнуваме.

Насилвам се да се съсредоточа върху изпита и последния въпрос. Прочитам го един път, втори път и спирам. Оглеждам се да видя дали някой друг има озадачен вид, но всички са заболи глави и писалките им се движат бързо по листа.

Дайте три примера за това какъв би бил Сейнтстоун, ако не беше приет Законът за интерниране на Бледите.

Този въпрос не съм го преговаряла, не сме го и обсъждали в час. Струва ми се дори незаконно да си представя как би изглеждал животът, ако Бледите живееха сред нас. Почуквам устата с писалката и се опитвам да нарисувам картината в главата си.

1. Ако все още живеехме с Бледите, те щяха да представляват голяма опасност. Белязаните щяха да преследват стремежите си към истина, справедливост и честност, докато Бледите прикриват мислите и действията си. Това щеше да ни направи уязвими. Бледите винаги са се стремели към насилие спрямо Белязаните, следователно е логично да приемем, че това преследване би се засилило — Бледите са убийци по душа. Заплахата би била не само за нашата култура и вяра, но и за живота ни.

Звучи правдиво. Не мога да си представя да живея сред хора, които няма да опозная напълно.

2. Обществото би било разделено. Би било трудно такива разнородни групи да съжителстват без конфликт помежду си. Бледите биха се възползвали от откритостта на Белязаните, докато крият своите насилнически тайни. Нашата вяра и нашето общество имат нужда от обединение, за да запазят традициите и почитта към предците си. Без прозрачност почтеността не би била възможна.

Преди интернирането в Сейнтстоун царели разделение, междуособици и страх. Бледите се възползвали по всички възможни начини от нашата уязвимост.

3. Статистиката сочи, че след Закона за интерниране престъпността драстично е намаляла, следователно логичното заключение би било, че ако Бледите все още живееха в Сейнтстоун, нямаше да се радваме на настоящия ред и сигурност. Насилието на практика не съществува, а срещу другите криминални прояви, които разклащат обществото, като обири, подкупи и вандализъм, се прилага ефективна превантивна мярка — татуирането на престъпниците.

Не виждам за какво може да се хване екзаминаторът. Квесторът ни казва, че времето е свършило. Затварям изпитната папка и оставям писалката. Това е.

Бъдещето ми е готово да бъде татуирано.

Аз също.

Верити ме чака, за да излезем заедно от залата. Малко трудно си намирам чантата в дъното на стаята, а и шалът ми се оплита. Тя се задъхва от вълнение как е минал изпитът.

— Въпросите не можеше да са по-хубави, наистина!

— Така ли? Дори и този за Бледите? — казвам аз, все още объркана от неочаквания въпрос. Тя се мръщи и бръчката между веждите й става по-дълбока. Клати глава.

— Моля? Аз не… — в този момент поглежда часовника и очите й се разширяват. — Ще закъснея. Сигурна ли си, че няма да дойдеш с нас? — Родителите на Верити ще ги водят със Себ да ядат сладолед. Беше ме поканила, но не ми се ходи. Мисля, че на мама ще й стане неприятно, ако правя нещо семейно без нея.

— Трябва да се прибирам. Мама ще чака да разбере как е минало.

Гледам Верити да се промъква през тълпата от развълнувани ученици, за да отиде при родителите си. Помахва на няколко души и оправя дръжката на чантата си, която се е смъкнала от рамото й. Знае как да направи всичко да изглежда лесно. Изведнъж ми става тъжно при мисълта, че всичко се променя, всичко има край. Не ми се вярва, че вече няма да се виждаме всеки ден в училище. Затварям очи и започвам да шептя молитва към предците си: Дано в живота си останем здраво свързани. Моля ви!

Листата на едно дърво до мене прошумоляват и две от тях падат на земята. Може да е глупаво, може да е нищо, но го приемам като знак. Може да ми станат талисман, който да си е само мой. Взимам листата, слагам ги в джоба си, пъхвам медальона от татко в блузата си, загръщам плътно шала около раменете си и тръгвам да се прибирам.