Алис Бродуей
Мастило (10)

Десета глава

Докато вървя към вкъщи, не спирам да мисля за последния въпрос от изпита. Какъв би бил животът ни, ако живеехме заедно с Бледите? Представям си ги как вървят по точно тази улица — празни и ужасяващо непознаваеми — и потръпвам.

Когато си дете, животът е една приказка. Всичко е маскирано: фактите като легенди, историята като приказки. Но после порастваш.

Ясно си спомням деня, когато научих истината за Бледите. Когато разбрах, че историите, които си мислех, че са фолклорни измислици за стряскане на непослушни деца, са всъщност реални.

Никой не може да забрави онази зелена врата на музея.

Мисля, че дори не я бях забелязала, докато за първи път не влязох през нея.

Всички бяхме чували онези истории. Легендата за призрачната и прокълната Знахарка и красивата й сестра Морая, чиито съдби поели в различни посоки — на едната към Бледите, на другата — към Белязаните. Злата сестра и добрата сестра. Чували сме ги много пъти. Играли сме си на тях в междучасията и си спомням как се карахме с Верити коя да бъде добрата и красивата. Мечтаех си да живея в гората и да чакам принца да дойде и да ме намери. Знаехме за Бледите и за това, че Знахарката била първата от техния род, но за тях говорехме както за феите и таласъмите. Бяха нереални същества.

Един ден, когато бяхме девет-десетгодишни, щяхме да ходим с класа в музея. Докато крачехме натам в дъжда, се усещаше странно напрежение — въздухът сякаш беше наелектризиран. Учителката ни се беше умълчала. Само ни заръча да не казваме на по-малките какво сме видели този ден.

По пътя към музея с Верити се държахме за ръце и си шепнехме.

Толкова ясно си спомням всичко — как си изтрихме краката и си закачихме палтата на малки кукички в гардероба, как каменният под въпреки това се намокри и студът отвън влезе заедно с нас, как с Верити продължавахме да се държим за ръце дори и след като свалихме палтата си и подсушихме обувките си, макар че вече бяхме вътре и нямаше от какво да ни е страх.

После ни поведоха към зелената врата — онази, покрай която сме минавали много пъти, без да се запитаме какво има зад нея. Жената от охраната ни направи път и ни се усмихна, докато влизахме в слабо осветеното помещение.

Пред мен лежеше голата истина.

Толкова гола, че се виждаше всеки сантиметър от празната му кожа. Един неизвестен, безименен мъж. Разтворени длани, обърнати нагоре. Загрубяла кожа на лактите, притисната под стъклото на витрината. Неподвижни гърди, чиято кожа е леко посиняла от формалина. Интимните му части, извадени на показ. Не можах да се сдържа да не погледна. Затворени очи, леко отворена уста, готова да диша, да говори, да крещи. Човекът е съхранен не като книга, а като експонат — предупреждение, трофей.

Празен.

Стояхме и гледахме от толкова близо, че можехме да различим пръстовите му отпечатъци, да преброим космите на краката му, сякаш бяхме влезли в банята му, докато си взима вана. Само дето това беше контейнер и тялото се полюшваше на повърхността.

Бях достатъчно близо, за да видя всичко, само че не виждах нищо. Нямаше нито татуировки, нито думи, нито рисунки, нито символи. Тялото му мълчеше. Бяха го запазили като поучителен разказ за един от Бледите, заловен и съхранен като предупреждение. Учителката ни каза, че само хората, които имат какво да крият, държат историите си вътре в себе си. Представях си тайните му като червеи, настанили се под кожата му, които го изяждат отвътре. Въобразявах си, че това тяло е буркан, пълен с разруха, кутия, пълна със срам, която трябва да се държи заключена.

Обзе ме паника, погледнах си ръката и възрастовите знаци по нея. Погледнах Верити и съучениците си. Отдъхнах си, като разбрах, че мога да ги прочета. Знаех цялата история на всеки от тях. Нямаше нищо скрито. Пред мен лежеше голата истина.

Останалите експонати в тясното помещение бяха жестоки и бързо ми омръзнаха. Стъклените витрини отразяваха светлината и ни разкриваха ужасната истина. До картините малки бели картончета, написани на ръка, даваха обяснения за изложените предмети. Това бяха писмени свидетелства, дори бележки, собственоръчно написани от Бледите, разкриващи намеренията им да ни унищожат. Няколко момчета извикаха развълнувано: „Елате да видите това!“ и двете с Верити се приближихме до добре осветен експонат в дъното на помещението и прочетохме надписа.

Този нож е използван от Тобаяс Клемент.

С него той режел ръцете на жертвите си.

Ножът беше ръждясал.

„Кръв“, прошепна момчето до мен със задоволство. Дръжката беше поизтрита, сякаш някой я е държал с любов в топлите си ръце. Приличаше ми на кухненския нож, с който майка ми и баща ми режеха месо и зеленчуци.

Клемент не бил единственият от Бледите, който разчленявал невинни членове на нашето общество с цел да открадне татуировките им и да заглуши душите им, но бил може би най-продуктивният. Като всички Бледи, той действал с безскрупулна злоба. Жертви на безмилостните му ръце станали много мъже, жени и деца. В крайна сметка бил заловен и убит две години преди Законът за интерниране на Бледите да влезе в сила.

Всички знаехме защо са го правили. Ако не бяха ужасяващи, подбудите им щяха да са хитро замислени. Ако всичките ти постъпки са татуирани върху кожата ти и съхранени в книгата, направена от нея, но само едно-едничко парченце липсва, се смята, че всяко твое действие остава да тежи на душата ти и те лишава от мястото ти във вечността. Това е всъщност най-лошото нещо, което може да ни се случи.

Погледът ми се плъзна по витрината, покрай купчина черни пера, и се спря на някакъв смачкан плат до ножа. На другите деца им доскуча и продължиха напред, така че имах възможност да се доближа до този експонат. Тогава видях, че това не е плат. Приличаше на старо зебло или изтъркана лицева кожа, но като застанах пред него, видях, че е човешка кожа. Това беше мъничка отсечена ръка. Преброих възрастовите знаци. Един, два, три… четири.

Оплаках се на Верити колко съм шокирана, а тя смръщи вежди и кимна. Тогава разбрахме, че това е светът, в който живеем. Беше станал по-голям и по-ужасяващ. Затворих очи и се опитах да си представя бъдещите си татуировки. Отчаяно се надявах по-бързо да порасна и да изработя доспехите си — парченце по парченце.

Върнахме се в училище и описахме деня в тетрадките си. Учителката ни предупреди да не казваме нищо на по-малките ученици. Вече не си играехме на Знахарката. А в училище четенето на приказки стана друг предмет — история.