Алис Бродуей
Мастило (24)

Двайсет и четвърта глава

Мама бързо се окопитва. Извинява се и попива книгата, която аз вече съм почистила. Върнала си е хладното самообладание.

Но разбирам, че има още тайни — тайни, свързани с дядо ми и причината да мрази татко. Просто не издържам — имам чувството, че вървя по пясък и постоянно потъвам в него. Имам нужда от твърда почва под краката си. Грабвам си палтото, шала и чантата и тръгвам към Верити.

Навън вали и дъждовните капки са толкова студени, че се усещат като градушка. Косата и лицето ми са покрити с шала и вървя бързо. Подават се само очите ми, а забързаното ми дишане топли бузите ми. Навела съм глава и се разминавам с хората, без да ги поглеждам, без да ги поздравявам или да чета татуировките им.

Главата ми е натежала от купища объркани мисли.

Оскар, Обел, мама, татко — около всеки от тях витаят лъжи и несигурност.

— Поне си имам Верити — прошепвам на себе си, когато стигам къщата й.

Вратата бързо ми отваря братът на Верити, Себ. Той ме поздравява, както винаги усмихнат, и ме кани да вляза.

Много обичам да чета татуировките на Себ — това е една истинска история.

Преди няколко години му се случи нещо ужасно. Тогава се прибра вкъщи пребледнял и облян в сълзи. Някакви момчета го наобиколили и започнали да се подиграват на ръцете му, по които нямало никакви символи, показващи професионалната му подготовка и постиженията му. Заплашили го, че ще му татуират компас, и го нарекли Блед тъпак.

Но аз виждам какво сърце бие под кожата му. Виждам, че обожава сестра си и ако е необходимо, би се сражавал геройски за нея. Виждам, че е човек, по-достоен от мнозина други. Вече има и няколко татуировки — не много, правени са след обучението му за хлебар и всеки път, когато е избиран за работник на месеца.

— Как върви животът на един татуист? — пита Себ, докато закача палтото ми.

— Интересно е, Себ. Наистина ми е много приятно — казвам аз, усмихвам се и слагам мокрия си шал на облегалката на един стол, за да поизсъхне. — А при тебе как е? Какво става в пекарната?

Себ премества стола малко по-близо до бумтящия огън, за да може шалът ми да изсъхне по-бързо.

— Всичко е наред. Станах работник на месеца. Подариха ми бутилка вино.

— Работник на месеца ли? Отново? — Усмихвам се и прегръщам Себ. — Прекрасно! А виното къде е?

— Няма да кажа — прави се на интересен Себ, а аз се смея.

В този момент Верити слиза към кухнята.

— А, стори ми се, че те чух. — Верити ме прегръща.

Вижда ми се уморена и разсеяна, но изведнъж грейва и си става такава, каквато я знам. Облечена е с размъкнат пуловер, който, мисля, че го има от 12-годишна възраст, и анцуг, с който играеше физическо в училище.

— Вети, я се погледни на какво приличаш! — казвам аз и клатя глава.

Тя се прави, че ходи важно, минава през кухнята и взима чайника.

— Знам. — Хвърля ми една усмивка, докато пълни чайника с вода и го слага на печката. — Омръзна ми да нося тясната униформа. Днес искам да ми е удобно.

Тя е красиво момиче и дори небрежният вид й отива. Затова я харесвам.

С Верити прекарваме един наистина спокоен следобед. Говорим си за бивши съученици, които сме засекли някъде през седмицата, и Верити ми разказва за някои от най-гадните момичета от училище, които в крайна сметка са започнали работа в администрацията на правителството. Тя истински се забавлявала да ги командва и да гледа все по-безпомощните им физиономии. Само Верити може толкова добре да се справи с тази размяна на ролите. Ако бях аз, щях да продължавам да се изчервявам всеки път, когато трябва да говоря с тях, и сигурно щях да им върша и тяхната работата. Време е да се науча „да бъда като Верити“. Шефът й е много доволен от нея и й е казал, че ще я прехвърли в отдел Погребения. Очите й блестят от вълнение, когато ми съобщава новината.

— Ще си имам свой офис и всичко останало.

Когато й казвам за първата си татуировка, тя изписква от задоволство.

— Еха! Ще можеш ли и мене да ме татуираш? Би било страхотно. — Тя вдига единия си крачол. — Мисля да си татуирам някакво пълзящо растение, което да започва оттук — тя показва прасеца си, — расте и се покрива с различни плодове. Какво мислиш?

— Мисля, че трябва да си запишеш час — отговарям с усмивка.

Много ми се иска да татуирам приятелката си, да участвам в първата й татуировка. Смятам, че на Верити ще й отиват пълзящото растение и плодовете. Ще питам и Обел какво мисли.

Обел. Сещам се какво стана, преди да си тръгна от студиото, и потръпвам.

— Виждала ли си някой да си е татуирал Знахарката? — осмелявам се да кажа аз.

Верити повдига вежди и се навежда заговорнически към мене.

— Не! Не знаех, че е разрешено да си татуираш такова зло същество — първия Блед. Къде си го видяла — да не е на кльощавия задник на някое старче? — Тя потръпва радостно, очевидно нетърпелива да чуе някоя клюка от студиото.

— Уф, Верити! Нищо подобно. Разбира се, че не съм виждала, а и кой ще си избере точно това? Но попаднах на нейна илюстрация в една книга със стари символи — татуировки, които хората действително са си правили. Видя ми се много странно. Не мога да си представя, че някой би си избрал такова нещо дори и преди много години. — Премислям какво да кажа. Не ми се иска после да съжалявам, че съм се издала. — Не си срещала такова нещо в архива?

Верити ме поглежда с любопитство.

— Не, не ми е попадало нещо толкова интригуващо. Трябва да прегледам огромно количество информация. — Тя се двоуми и очите й блуждаят, преди отново да ме погледне и да ми се усмихне. Въобразявам ли си, или наистина усмивката й е предпазлива? — Радвам се, че ще се преместя. Имам чувството, че едва тогава ще започна истински да работя. Но ако чуя за някой чешит с татуирана Знахарка, ще ти кажа.

Когато започва да се стъмва, прегръщам Верити и Себ и си тръгвам към вкъщи. Шалът ми е приятно стоплен, а дъждът е спрял. Изпитвам облекчение, когато влизам у дома и не намирам мама долу. Правя си сандвич и цяла вечер се крия в стаята си. Лягам си рано.

И сънувам.

Намирам се в студиото, където са и всичките ми предци — но живи, а не направени на книги. Крещят по Обел и мен. Настояват те да изберат първата ми татуировка. Всеки се провиква с някаква дума, която не мога да разбера. Накрая гласовете им се сливат в един и чувам какво казват. Думата, която крещят, е „гарван, гарван, гарван“.