Алис Бродуей
Мастило (45)

Четирийсет и шеста глава

Кутията

Живяла някога една девойка, чиято красота тегнела като проклятие над нея. Природата се погрижила да бъде неустоима — с външността си пленявала и мъже, и жени и всеки лесно се влюбвал в нея. Когато дошло време да се омъжва, кандидати не липсвали — чакали на опашка на улицата пред дома й с надеждата поне да я зърнат.

Тя се срещнала с всеки един от тях. Всички били красиви и много очарователни, но тя вече знаела, че красотата е лъжовна. Искало й се да намери нещо специално. Надявала се да срещне любовта.

Чакала ли, чакала девойката, но любовта така и не дошла. За своите кандидати тя била награда, която трябва да спечелят, крепост, която трябва да превземат, дива градина, която трябва да опитомят. Никой не обръщал внимание на нежното й сърце, което тя с готовност би дала на истинската си любов. Надеждите й били попарени и тя се задоволила с онзи, който й се видял мил, който бил достатъчно богат и бил от благородническо потекло. Омъжила се за краля и народът ликувал.

В деня на сватбата, когато празненствата отшумели, кралят прошепнал на булката си, че й е приготвил подарък. Завел я в своите покои и й подарил красива, богато украсена кутия. Тя я сложила в скута си, а очите й се напълнили със сълзи. Може би може пък да я заобича? Може би може пък да прозре, че под топлата й кожа се крие тиха и страстна душа, която копнее за любов. Тя погалила кутията и пръстите й напипали ключалката. Вгледала се в очите на съпруга си и се усмихнала.

— Кутията е твоя при едно условие, невесто моя. Трябва да се закълнеш, че никога няма да я отваряш.

Сълзите й на радост започнали да горчат, защото разбрала, че любовта му е като съдържанието на кутията — недостъпна за нея. Тя кимнала, благодарила му за подаръка и заключила здраво сърцето си така, както била заключена кутията.

Двамата живеели в поносимо отчуждение. Кралят не бил жесток човек, но липсата на внимание към младата му съпруга скоро сломила сърцето й. Кожата й избледняла, косата й оредяла, а тялото й се превило и напрегнало, като че ли всеки момент очаквала да й се наложи да се защитава. От време на време изваждала кутията, която й подарил съпругът й, и разглеждала сложната дърворезба. След време красотата на кутията спряла да й прави впечатление. В нея тя виждала само забранената ключалка.

При следващото пътуване на краля до далечни земи тя съставила план за действие. Влязла в покоите му, разгледала и претърсила навсякъде, докато не открила ключа за кутията, скрит дълбоко във вечно горящия огън в огнището. Въглените опърлили роклята й, а ключът изгарял и оставял рани по ръцете й, но тя не се отказала. Успяла да занесе ключа до кутията и още парещ го пъхнала в ключалката. Само едно завъртане било достатъчно, за да се отвори кутията, и с опърлени ръце тя вдигнала капака.

От кутията излетели всички злини, всички отрови, всички отмъщения, всички уродства, всички подлости и всичко гадно и противно. Светът бил залят от цялата тази злъч, която погълнала всичко добро на земята. Заради една кутия целият свят бил осквернен.

На дъното й останала само надеждата.