Алис Бродуей
Мастило (8)

Осма глава

Никой не е напълно забравен, докато се споменава името му. Ето защо всяка сутрин поздравяваме предците си и ето защо изпълняваме ритуала с четенето на имената на мъртвите. Той се извършва ежедневно: хората отделят от личното си време и се записват за някой от свободните дни. Моят ред идва горе-долу веднъж в месеца. Нашето задължение е да не оставим нито един от заслужилите ни граждани да бъде забравен. Някои хора вече нямат живи роднини и ако ние не го правим, няма кой да изрече името им. Те трябва да бъдат запомнени. Ние имаме дълг към техния живот и памет.

Тази вечер е ред на мама — тя винаги идва с нас с Верити. След вечеря се преобличаме. На тези четения е хубаво да носим оранжево, жълто и червено — цветовете, които се свързват с огъня. Аз съм облечена с една стара шафранова рокля на мама. Цветът й е идеален, но ми е малко голяма (Нали още ще растеш, Леора) и се влачи по пода. Мама е метнала върху дрехите, с които е била досега, тежка златиста пелерина. Приличаме на два пламъка. Тя сипва в шише топла напитка с лимон и мед, което да вземем със себе си. Хубаво е да имаме нещо за пиене по време на четенето, ако ни пресъхнат гърлата.

Вървим по нападалите листа към площада, където се намира Залата на Страшния съд. Хващам мама подръка, първо, защото ми е студено, и второ, за да знам, че е до мене. Тя леко се усмихва, но когато въздиша и стиска ръката ми, се питам дали наистина е толкова спокойна, колкото изглежда. Преди смъртта на татко мама не беше особено весел човек, но не беше и чак толкова напрегната. Татко винаги я караше да засияе и да се отпусне. Ще ми се поне тази вечер да забравя за цялата тая каша. Ще говоря за първи път, откакто татко почина, и се притеснявам, че гласът ми ще издаде разбитото ми сърце.

Верити ни чака пред Залата на Страшния съд. Отначало не я виждам. С нейната тъмна кожа, черна коса и сив шал тя се слива със сенките. Прозорците на Залата примигват от светлината на горящия огън, а останалата част от сградата изглежда огромна и мрачна. Когато ни вижда да идваме, Верити се приближава до уличната лампа и ни махва. Влизаме през страничната врата на сградата. Четенето на имената се прави в една по-малка стая до голямата зала и се казва Възпоминателна. Тук винаги е толкова горещо — няма как да забравиш, че си в близост до непрестанно бушуващ огън.

Минаваме през тежка дървена врата, а високите и тесни като процепи прозорци вътре създават усещането, че сме скрити далеч от всичко. Мислите за студа навън скоро се разтапят в мъглата от тамян и топлите дървени ламперии по стените. Много ми харесва акустиката в тази стая. Когато четем имената, сякаш ги съживяваме. Стените пазят спомените, които умът е забравил.

Вече няколко слушатели са насядали по дървените блокчета, които обичайно са подредени в редове, но хората могат да ги разместват, ако искат. Винаги е хубаво да има слушатели — те ми помагат да се съсредоточа върху значението и красотата на това, което правя, и да прочета всяко име с любов. Може би са дошли да чуят конкретно име. Ритуалът е достъпен за всеки, който иска да присъства. Четците в никакъв случай не могат за една вечер да произнесат всички имена от книгата на мъртвите, но след дни, седмици, месеци и години всяко име се произнася поне още веднъж — думи, понесени върху дихание, дихание, което дава още миг живот на мъртвите.

Когато мигам, усещам, че очите ми са сухи. Дано успея да се удържа будна, докато трае четенето. Прозевките не се посрещат одобрително — все пак това е тържествено събитие.

Мама върви към предната част на стаята и ние с Верити я следваме. Докато се качвам по стъпалата към подиума, си застъпвам роклята и леко се спъвам. Мама ми хвърля предупредителен поглед, а Верити едвам се сдържа да не се разсмее. Запалваме нови бели свещи от тези, които са горели целия ден — важно е пламъкът да не угасва.

Казваме встъпителните думи на ритуала и започваме да четем имената.

Предци наши, мъдри и обичани, ние ви помним. Вас, чиито мисли са били вдъхновение на справедливост и мир, чиито думи са били извор на знание и милост, чиито дела са създали сигурност и богатство. Ние ви почитаме. Ние ви помним. Поемете още веднъж въздух, докато произнасяме имената ви, предайте ни вашата мъдрост и ни покажете пътя, по който трябва да върви обществото ни.

Джеймс Пийс,

Исак Адофу,

Хенри Чалис,

Хоуп Майну,

Ранган Синг,

Джейн Хендъл…

След всеки петдесет имена четецът казва: „Ние ви помним“. Става следващият и прочита още петдесет. Така минаваме хиляда имена.

Но не и татковото. Още не.

Същата нощ сънувам.

Сънувам, че някой стои прав във Възпоминателната стая и изрича името ми. Чудя се защо са го прочели, като съм жива и здрава. После в съня ми четецът взима химикалка и задрасква името ми, вдига поглед към мен и затваря с трясък книгата на мъртвите.