Алис Бродуей
Мастило (14)

Четиринайсета глава

— Замръзвам — казвам на Верити, когато ми отваря вратата, за да вляза.

Партито за завършването на следващия ден, след като сме получили резултатите, на практика е задължително. Всички са поканени и всички отиват, дори и аз. Малко ми е притеснено — все едно сме на училище, само че с алкохол. Още ни е забранено да пием, но със сигурност някой е убедил родителите си да купи пиене. Освен това от разговорите, които дочух в училище, разбирам, че много от съучениците ми се надяват родителите им да не забележат, че липсва някоя и друга бутилка вкъщи. Аз предпочитам да си остана у дома. И без това не съм особено близка с никой друг, освен с Верити. Обаче тя, която лесно се сприятелява с всеки, ме накара да й обещая, че ще отида. Струва си да го направя, само и само да спре през три минути да повтаря „ритуал за преминаване в следващия етап от живота ти“.

С Верити ще ходим заедно на партито. Всички ще бъдат облечени с традиционните празнични дрехи и онези, които смятат, че голите крака, кореми и ръце са добра идея, ще трябва сериозно да си поговорят с мене. Плисираната пола и нагръдникът са изработени от кожа и са по-простичкият вариант на това, което носи Мел всеки ден. Просто не знам как го прави.

Верити ме гледа с нескрит ужас.

— Не знам как може да замръзнеш, като си увита във всички тия глупости. — Тя подръпва пластовете от дрехи, с които съм се облякла. — Изглеждаш като деветдесетгодишна старица — клати глава и отстъпва встрани, за да мога да мина.

— Де да бях на деветдесет, тогава щях да мога да си остана вътре на топло.

Верити е вбесена, но ме хваща за ръката, когато успява да я открие под всичките пластове дрехи.

— Хайде, бабо, този път няма да се измъкнеш.

Джулия е в кухнята и ни се смее, докато се мъкнем нагоре по стълбите.

Верити от седмици крои планове как ще изглежда довечера. Пуснала е гъстата си черна коса. Накъдрила я е и е вдигнала бретона си със златисти щипчици, които изглеждат като цветни пъпки и блестят. Изглежда, сякаш е с корона на главата. Тъмната й кожа сияе. Все едно е родена да носи нашите традиционни дрехи.

— Нали знаеш, че цяла нощ ще стоим навън? — мърморя аз, докато Верити развива шала ми.

— Все пак отиваме на парти, Лори, а не на излет в гората. Без практични обувки, без гигантски шалове, без жилетки на дупки.

Неохотно си свалям топлата и удобна дегизировка и Верити натрупва всичко на леглото. Намествам си нагръдника така, че да скрия стриите си. По-видими са от всякога. Верити ме слага да седна на стола й, навива косата ми на масурчета и ги защипва назад. Прави го с лекота. Дава ми от нейните бижута и намазваме кожата си с крем и блестяща пудра, като внимаваме да не засегнем все още болезнените китки.

Когато и двете сме готови, Верити ме обръща към огледалото. Отварям уста да се оплача, но я затварям, като виждам, че всъщност изглеждам добре. Е, не колкото Верити (това няма как да стане), но въпреки всичко доста добре. По голите ми ръце и рамене има съвсем малко татуировки, но поне блестящата пудра маскира пепелявия оттенък на кожата ми. Верити също няма татуировки, които сама е избрала, но тя така или иначе е много красива и не й трябва допълнителна декорация, за да изглежда съблазнителна.

— Изглеждаш изумително — ми казва Себ, като слизаме долу. Той вече си е облякъл пижамата, а правата му кестенява коса е леко разрошена. Ляга си рано, защото трябва да е в хлебарницата в ранни зори.

Прегръщам го и шепна в ухото му:

— Де да можеше и ти да дойдеш! Щеше да е по-весело.

Той се смее, дръпва се и клати глава.

— Едно парти за завършването е достатъчно — усмихва се. Толкова прилича на Саймън. Очарователен е.

Джулия е облечена за работа и готова да тръгва. Изглежда уморена, а косата й май още е посивяла, откакто я видях за последен път. Но пък сините й очи греят. Тя ни е хванала за ръце и е готова да се разплаче.

— Вие двечките, може ли да спрете да растете? — Верити от две години вече е по-висока от Джулия. — И двете сте прекрасни.

Верити я стрелва с очи, но се вижда, че й е приятно. Джулия прегръща Саймън, а той я целува по главата. И двамата изглеждат горди с Верити. Усещам известна завист. На излизане обещаваме на Саймън, че ще бъдем добри и Верити ще се прибере навреме. Докато вървим нататък, се препъва на високите си токчета и аз тайничко ликувам, че съм обута с „практични обувки“. Нейните не ми стават. Аз може и да замръзна, но поне няма да си изкълча глезена. А пък и ботушите си ги харесвам.

Партито го правят в малката горичка до училището. По музиката, виковете и пискливото пеене разбираме, че сме близо. Докато вървим през гората, усещаме как вятърът носи успокоителната миризма на дим. Верити се възхищава на фенерите, висящи от дърветата, а аз с радост забелязвам на една малка полянка запален мангал. Около него на одеяла са насядали старите ни съученици. Някои си препичат маршмелоу, други хвърлят в огъня каквото намерят на земята и гледат как изгаря. Забелязвам с облекчение, че вече са дошли доста хора. При това положение ще можем по-лесно да се смесим с тях. Всички са страшно любезни. Вече ни прегърнаха поне десет души, с които едва ли сме си разменили и дума в училище. Сигурно се дължи на комбинацията от алкохол и завършването на училище и изпитите.

Едно момче от курса по татуиране ни дава по една бутилка и крещи: „Наздраве!“. Казва се Карл и е от онези хубави момчета със супервисоко самочувствие, които ме плашат. Той е рус, висок и предполагам, минава за очарователен, ако се съди по множеството обожателки, които има в училище. Макар че моето мнение е различно. Още в началото на курса той разбра, че лесно се изчервявам, и реши, че при всеки удобен случай ще ме кара да се чувствам неудобно.

Сега вече е достатъчно само да е наблизо и аз усещам напрежение. Все повтаря, че курсът по татуиране му е резервен вариант, защото баща му със сигурност щял да му намери работа в семейния бизнес. Но никой така и не разбра какъв е бизнесът. Сигурно нещо непочтено. Срам ме е да му кажа, че не искам да пия, затова взимам бутилката и когато не гледа, я слагам на масата с другите напитки. Тази вечер, слава богу, май няма да ме тормози. Тръгваме към мангала (т.е. аз вървя, а Верити се олюлява — все пак токчета и гора не са най-добрата комбинация), където тя вижда свой познат от курса по политика. Той и приятелите му ни правят място на тяхното одеяло. Чудя се как да седна, без бельото ми да се покаже на целия свят. Решавам, че ще коленича, но се чувствам адски неловко. Едновременно слушам разговора между Верити и приятеля й и се оглеждам. Просто съзерцавам. Ето това съм аз в редките случаи, в които ходя на партита — най-добре ми е да си мълча и да наблюдавам хората, да ги изучавам.

Повечето ми съученици, изглежда, са използвали тази вечер, за да се изфукат с татуировките си. Показват новите си професионални символи на китките, писукат, прегръщат се, чукват юмруци. Училищната ни униформа скрива повечето от татуировките ни и разбира се, само учениците от последния клас са достатъчно големи, за да избират своите. Дрехите на момчетата също са от мека кожа. Гърдите им са голи, но поне имат панталони. Някои от тях са компенсирали липсата на татуировки с рисунки от кал по гърдите си. Те крещят, борят се, перчат се пред всеки, който ги погледне.

Съвсем естествено превключвам на режим „четене“ и започвам да разглеждам историите на доскоро скрити татуировки. Виждам една чаровница с руса коса до раменете и широка, спокойна усмивка, която вече си е направила голяма татуировка на задната страна на бедрото. Върху кожата й се е навила змия. Докато я гледам, езикът й потрепва и разбирам, че татуировката е направена по настояване на приятеля й. Даже май той е избрал каква да бъде. Усещам как люспестото тяло на змията е в разрез с нежната душа на момичето и как се опитва да я завладее, като заема огромна част от крака. Изпитвам облекчение, като разбирам, че вече не е с това момче, но е тъжна, че е оставило такъв отпечатък върху нея.

Какво ли е да си змия — да можеш да си смениш кожата и да започнеш начисто?

Някои хора като мама и татко избират тема на татуировките си — нещо като рамка на бъдещите им символи. Този подход е често срещан. Например всички татуировки на мама са цветя, но не букети. Тя е по-скоро жив хербарий. Всеки цвят е изобразен като ботанически експонат — добре оформен, подреден и анотиран. Цветята са като нея — красиви, семпли, дискретни. Когато я видиш за първи път, се зашеметяваш от детайлите, които красят кожата й — все едно ей сега ще усетиш и аромата им. Но ако я погледнеш по-отблизо и разчетеш символите й, ще разбереш, че всяко цвете има своето значение. Има пъпки, които са запечатани в момента, в който ще се отворят. Има и напълно разцъфнали, които ти се иска да докоснеш. А потъмнелите крайчета на трети показват, че са прецъфтели. На мен ми е трудно да я разчитам — дали защото е твърде близо, или защото много добре умее да се прикрива, не знам.

Татковите татуировки бяха свързани с океана. Ходил е веднъж до брега като дете. Все още пазим мидите и камъчетата, които е събрал тогава. Цялата му кожа беше покрита със сини и зелени вълни, риби, чайки, русалки и водни кончета.

Освен гарвана.

Пропъждам тази мисъл. Като гледам съучениците си сега, на партито, виждам, че мнозина от тях не са били особено методични в избора на първата си татуировка. В часовете по татуиране учителят говореше подигравателно за такива хора — такива, които избират татуировките си, без да мислят. Казваше, че някой ден ще съжаляват, а също и че безвкусицата им винаги ще бъде изложена на показ. Може и да е прав, но си мисля, като ги гледам как се смеят и си бърборят край огъня, че поне са направили нещо — поне са отишли и са си направили татуировка, нарисували са линийка върху кожата си. Поне не ги е било страх.

Верити вижда друг приятел и ми казва, че ще отиде да го поздрави. Сваля си обувките и тръгва към него, като си оставя бирата на земята до мен. Другите момчета, които седяха на одеялото, също си тръгват. Усмихвам се и им махвам, после продължавам да гледам огъня, хипнотизирана от пламъците му. Представям си как тялото ми е покрито с пламъци и пепел, и вдишвам дима, издигащ се от мангала. Моята тема би могла да бъде огън, макар че не точно това съм аз — не съм достатъчно страстна и никога не излъчвам сексапил.

От лявата ми страна нещо прошумолява и на одеялото сядат няколко младежи. Заваляният им говор показва, че доста са изпили. Един от тях прекатурва бутилка и бързо премествам обувките на Верити. Изведнъж едно от момчетата се обръща към мен и виждам, че е Карл.

Мирише на бира и по начина, по който бавно мига, докато плъзга поглед по мене, си личи, че доста шишета е обърнал. Заглеждам се в огъня с надеждата, че ще забрави за мене. Прозявам се и потръпвам. Кога най-рано е прилично човек да си тръгне от парти?

— Хей, Лора, не заспивай! — Карл раздрусва рамото ми, сякаш за да ме разбуди. Пускам една крива усмивка и се премествам малко по-далеч от него.

— Казвам се Леора — отвръщам хладно и си приглаждам полата.

— А, знам. Но виждам, че те дразни, като ти викам Лора. Цялата почервеняваш. — Гледам навъсено, но усещам, че се изчервявам. — Ето и сега е така.

Свивам рамене.

— Все пак седя до огъня, Карл. Не се ласкай толкова много!

Карл се заглежда в татуировката на китката ми, която замъгленият му поглед изведнъж е забелязал.

— А, и ти си го изкарала, значи?

Кимам леко.

— И аз. — Той протяга ръка и виждам на китката му същата татуировка.

Поглеждам го въпросително.

— Мислех, че ще работиш при баща си?

Прокарва замислено ръка през косата си, после се навежда напред. Дъхът му мирише на бира. Казва тихо:

— Промяна в плана, Лора. Татко държи да имам професия. — Разочарованието му е очевидно.

— От тебе ще излезе чудесен татуист — му казвам окуражително. — Сигурна съм, че ще е за добро. — Независимо че минава за не особено умен, той е един от най-способните в курса.

Изглежда, не знае как да реагира на дружелюбното ми отношение, и известно време мълчи. После изтърсва:

— Не знаех, че има и момичета татуисти. Но аз и без това сума ти време си мислех, че си момче.

Поглеждам го ококорено.

— Не искам да кажа, че приличаш на момче — казва Карл. — Просто не съм очаквал да видя момиче в курса по татуиране, затова предположих…

— Предположи, че съм мъж, защото искам да стана татуист? Благодаря ти, Карл. Адски си мил — готвя се да се изправя, но той ме хваща за ръката.

— Не си тръгвай! Аз просто се закачах. Изобщо не приличаш на мъж. Даже тази вечер си много красива — поглеждам го с досада и се протягам да взема обувките на Верити. Когато се обръщам, виждам, че лицето на Карл е съвсем близо, и разбирам, че той се опитва да ме целуне.

— О, Карл, я се разкарай! — Слагам и двете си ръце върху гърдите му и силно го избутвам. Той отваря широко очи, сякаш току-що се е събудил, и по лицето му пробягва гневна сянка. Някои от приятелите му започват да му се присмиват.

Ставам, изтупвам пръстта от коленете си и тръгвам към гората. Докато се отдалечавам, чувам Карл да казва:

— Ама че ненормалница! Изобщо нямах намерение да я целуна — но приятелите му продължават да му се подиграват.

Намирам Верити, която си приказва с Раул. Винаги го е харесвала, защото е неин тип — пригладена коса, чисти дрехи, които обаче контрастират с дяволитото му чувство за хумор. Подавам й обувките и й прошепвам, че си тръгвам. Тя казва, че ще дойде с мене, но виждам, че й се остава. Намигвам й и се надявам да извади по-голям късмет от мене.

Може би не трябва да вървя сама, но определено си мисля, че съм оставила реалната заплаха на партито. Карл. Ама че идиот! Добре че училището свърши и повече никога няма да го видя.