Алис Бродуей
Мастило (27)

Двайсет и седма глава

Много ми се събра в последно време. Вече не знам къде да отида или с кого ще съм в безопасност. Тези три месеца бяха най-тежките в живота ми. Мислех си, че не може да има нещо по-лошо от смъртта на татко — тя ме потопи в тъга. Но това беше само началото. Вглеждам се в бъдещето и търся светлина и надежда, но нищо подобно не виждам. Има само мрак и проклятие.

Има само пустота.

Вървя с наведена глава срещу вятъра, който щипе бузите ми и от който ми се насълзя ват очите. Хората, с които се разминавам, се блъскат в мене. Може би вече не съм жива. Може би съм невидима.

Не си мисли такива работи — казвам си аз. — Такива мисли минават през главите на Бледите. Това са думите на Знахарката.

Най-много ми тежи усещането, че аз съм единствената, която не е посветена в някаква голяма тайна. Сякаш всички дирижират живота ми. Покрай мене минава мъж с куче на каишка, което се дърпа напред, и изведнъж осъзнавам, че точно така се чувствам: като някакво тъпо куче, което си въобразява, че води, а всъщност през цялото време е възпирано и контролирано. Но аз няма да оставя нещата така. Няма какво да чакам животът да ме командва. Отсега нататък аз ще диктувам условията.

Знам къде трябва да отида.

Пред мен се издига сградата на правителството. Функционална и внушителна, тази тухлена постройка не е проектирана с цел да е красива. Състои се от кутии, квадрати и остри ръбове. Сякаш замисълът на архитекта е бил сградата да е възможно най-обикновена, за да не отвлича вниманието от истински важната работа, която се върши вътре в нея. Никога не съм ходила в администрацията на правителството. От училище правеха посещения, но аз не можех да си представя нещо по-безинтересно. Верити, разбира се, ходеше всяка година. С нея отдавна не сме се виждали. Работата, оказва се, отнема повече време, отколкото съм очаквала. Последния път, когато се отбих у тях, Саймън каза, че е настинала, и не я видях. Липсва ми.

Централното фоайе е безлично и боядисано в светлокафяво. Покрай едната стена са подредени столове, където са насядали хората, които чакат. Бюрото на рецепцията е извито и заема голяма част от пространството, така че, за да отидат до офисите си, всички минават покрай него. Виждам, че на рецепцията е една от популярните в училище. Винаги, когато седеше зад мене в час, ми се подиграваше за нещо.

Минавам бързо покрай нея, без да си свалям шала, с идеята, че ако имам уверен вид, никой няма да ме спре. Тя ме поглежда. Не знам дали ме разпознава, но както обикновено, изглежда надменна. Май винаги така изглежда. Виждам, че си отваря устата да каже нещо, но в този момент към нея се приближава един мъж, натиска звънеца и привлича вниманието й.

Аз продължавам да вървя.

Когато коридорът прави завой, спирам и се опитвам да се ориентирам. По стените и от тавана висят табели, указващи накъде се намират различните отдели. Търся отдел Погребения и претегляне на душите и следвам указанията.

Вървя по коридори с безброй дървени врати, зад които множество важни личности вземат решения, и се чудя как Верити не се загубва. Най-накрая намирам нейния отдел и влизам през дъбова врата.

Тук цари тишина. Подът е покрит с дебел килим, а стените — с разкошни ламперии. Всичко изглежда приглушено и забулено в тайна. Вървя с наведена глава, без да свалям шала. Зад ъгъла, разбира се, се сблъсквам с някого. Измънквам някакво извинение и бързо продължавам. Една ръка ме хваща за рамото и аз замръзвам.

— Леора? Какво правиш тук? — изсъсква Верити. Тя ме хваща за ръката и бързо ме повежда натам, откъдето беше дошла. Отваря една дървена врата и ме издърпва вътре.

Затварям вратата след себе си и двете се споглеждаме шокирани. Но изражението й се променя и тя въздиша с облекчение. В средата на стаята има огромно бюро с богато резбовани крака. Стените са покрити с шкафове и всеки от тях има ключалка и пази някаква тайна.

— Това твоят офис ли е? Огромен е.

— Така е. — Тя ми се усмихва. — Кажи честно, какво правиш тук? Защо не ми звънна от рецепцията? — Взима един стол и го слага срещу своя, който е по-голям.

— Наистина така щеше да е по-лесно — признавам аз и сядам. — Не исках никой да ме вижда — свалям си шала и очите на Верити се разширяват.

— Какво, за бога, се е случило с лицето ти?

Слагам ръка върху цицината на главата си, въздишам и разказвам на Верити какво стана. Тя побеснява и ми става приятно, че срещам подкрепа от нейна страна.

— Той просто страшно се ядоса. Мисля, че не е искал да падна.

— Това не може да е никакво извинение. Изобщо не е трябвало да те докосва. — Тя крачи из офиса с пламнали от яд бузи. — Много неприятно е да ти се случи нещо подобно на работното място, особено ако си го харесваш. Как си сега?

Тя идва и ме прегръща, както съм седнала на стола. Гали ме по главата и ме утешава, че вече няма да го виждам и че загубеняците като него никога не печелят.

— Ще се оправя, Вети. Просто съм в шок.

Усмихвам й се лекичко. Изпитах облекчение да поговоря с най-добрата си приятелка, но забравих за какво съм дошла. Трябва да разбера какво знае. И колко знае.

— Както и да е, дай да говорим за нещо друго. Кажи ми какво точно работиш. — Оглеждам се из стаята. — Не знаех, че си толкова важна личност. Май доста си ги впечатлила.

Верити сяда на стола си. Усмихва ми се бегло, но ми се струва, че поведението й се променя. Сякаш се чувства неловко, даже неудобно, притеснено. Или само си въобразявам?

— Ами, знам, че на тебе работата ми ти се струва скучна, знам, че е доста различна от татуирането, но всъщност се оказа, че е много интересна.

— Още ли се вълнуваш, че си на тази длъжност?

Верити прави гримаса.

— Определено се чувствам нова и несигурна, но лека-полека навлизам в нещата. Всички са много мили с мене. Казах ли ти, че преди няколко седмици срещнах кмета Лонгсайт?

Клатя глава учудена.

— Беше ми казала, че се надяваш да го видиш.

— Изумителен човек — точно както съм си го представяла. И дори си поговори с мене — направо щях да умра. Разказах му, че се надявам да работя тук, в отдела за погребения, и мисля, че евентуално той се е намесил.

— Страхотно. Не мога да повярвам, че лично си разговаряла с него. Май доста си го впечатлила.

Верити свива рамене, но по страните й се появява лека руменина.

— Ами наистина съм доволна, че съм тук. Нещата се развиват с различна скорост, а и току-що ни възложиха голям проект, в който трябва всички да се включат. — Гласът й се снишава и тя отбягва погледа ми.

Обзема ме ужас какво ще каже. Какво ли ще узная? От една страна, ми се струва немислимо най-добрата ми приятелка да разбере нещо за баща ми и да не ми каже. От друга, на този етап всичко ми се струва възможно.

— Разкажи ми какво ще трябва да правиш — подканям я аз.

Тя поглежда към бюрото и започва да говори. Тонът й е равен, но усещам, че има нещо нередно. Твърде добре я познавам.

— Ами в момента трябва да прегледам информацията и фактите относно предстоящите церемонии по претегляне на душата, като работя по всеки отделен случай. Мисля, че стажът ми от миналата година ускори преместването ми в отдела, защото вършех съвсем същите неща. В общи линии, обобщавам данните, които са нужни на съдиите за взимането на решение.

— Така ли? — казвам тихо аз. — Звучи интересно.

— За мен е голяма чест, Леора. Да имам възможност да се ровя в живота на хората. Да научавам фактите. Но от мене не се очаква да правя субективни интерпретации. Затова ми е позволено единствено да обобщавам фактите. Не мога да се ангажирам с препоръки. Отговорността е огромна. Ами ако пропусна нещо съществено? Ами ако аз се окажа отговорна за преценката дали някой да бъде запомнен, или забравен? — Тя се размърдва на стола си.

Навеждам се към нея.

— Ще вземеш правилното решение, Верити. Както винаги си го правила.

Тя мълчи и отмества поглед от мене.

— Някои случаи далеч не са толкова ясни, колкото ми се иска.

Усмихва се тъжно и в този момент разбирам.

— Имаш предвид случаи като този на баща ми ли?

Тя кимва.

— Не бива да говоря за това. Не и с тебе. С никого. Но най-вече с тебе. — Тя си поема дълбоко въздух. — Все пак не мога да не ти кажа, Лори, ти си ми най-добрата приятелка. Смятам, че трябва да знаеш. Възложиха ми случая на баща ти, но се чуват разни неща. Говори се, че мъжът, който си видяла на площада преди време, мъжът, който беше дамгосан — казва се Конър Дрю, — е откраднал кожа от тялото на баща ти. Причината за това била, че семейството ти иска нещо да бъде заличено. Да изчезне от живота му.

— Аз… знам какво се говори, Верити. — Тя се престрашава да ме погледне в очите. — Знам и за Конър Дрю. Знам какво е направил за баща ми.

От гърдите й се изтръгва въздишка на облекчение.

— Ох, Лори, толкова се радвам. — Тя клати глава. — Не, не че се радвам. Съжалявам. Но се радвам, че знаеш, защото нямах представа какво да ти кажа. — Сядам изправена на стола. Разговорът стана служебен. — Но това е всичко, което знам, Лори — че Конър може би е откраднал улика, която е доказвала, че баща ти е бил дамгосан като… — Тя преглъща, а аз затварям очи. — Като забравен.

Като вижда, че трепвам, когато чувам думата, изречена на глас, Верити изругава.

— И за това знаеш, нали? Надявах се да са само празни приказки. Господи, Лори, толкова съжалявам.

— Каква информация имат, Верити?

Тя е забила изтормозен поглед в бюрото си. Карам я да изложи на риск и себе си, и работата си, която толкова обича.

— Има страшно много въпросителни. Заради това случаят е доста заплетен. Книгата на баща ти е била внимателно разгледана и се е установило наличието на белези с неустановен произход. Затова има подозрения, че татуировките са били подправени, а в някои случаи — напълно премахнати. Като прибавим към всичко това подозренията, че баща ти и Конър Дрю са се познавали покрай дерачеството, и факта, че Дрю е арестуван за подправяне на истории… — Очите й срещат моите. — Белегът е… — Тя леко докосва отзад главата си с мимолетен жест и аз кимвам. Казала ми е достатъчно.

— Благодаря ти, Верити. Знам, че не биваше да ми казваш нищо. И да, бях чула… разни работи. Притеснявах се и ги пазех в тайна. Колко… от колко време знаеш?

— Отскоро, кълна се. Случаят му се появи неотдавна.

— Трябваше по-рано да те потърся, Вети. Знаеш, че ти имам доверие, нали? — Верити кимна неохотно. — Но ужасно ме беше страх. А когато се говори за това, изглежда още по-реалистично, нали?

Верити се съгласява, като накланя глава настрани.

— Толкова съжалявам, Леора. — Известно време мълчи и си играе с молива. — Ако баща ти наистина е бил дамгосан, какво всъщност е направил?

Поклащам глава.

— Не знам, Вети. Просто не знам.

И понеже е Верити и вече мога да си го позволя, аз напълно свалям гарда. Разказвам й как като малка съвсем случайно съм видяла татуировката на главата му и как публичното дамгосване ми е върнало този изобщо неканен и забравен спомен. Казвам й също, че майка ми думичка не обелва по този въпрос.

И след като съм започнала, не мога да спра. Разказвам й как съм разбрала, че книгата на татко е конфискувана от музея. Разказвам й как съм се запознала със сина на Конър Дрю и как той вярва, че може да ми помогне, но аз съм изплашена и не мога да му се доверя. Казвам й, че името му е Оскар, че има тъмни очи и къдрици и че очилата винаги му стоят накриво.

Когато й разказвам всичко това, тя започва да писука, придърпва колене към гърдите си и казва:

— О, искам подробности! Харесваш ли го?

Отговарям й, като поклащам глава. Имам нужда да говоря. Тъкмо се готвя да й разкажа как Обел ме накара да нарисувам Знахарката и колко поразително си приличаме с нея и как това сигурно е съвпадение, нали? — Когато някой почуква на вратата. Очите на Верити панически се разширяват.

— Бързо! Застани зад вратата! — шепне тя. Отваря я малко и разговаря на прага. Когато посетителят си тръгва, тя затваря вратата и обляга глава на нея. — На косъм. Сериозно, ако някой те види — ако направи връзка, — здраво сме го загазили. Ако ще работя по случая на баща ти, никой тук не бива да знае, че сме приятелки.

Аз кимам. Последствията за нея може да се окажат съкрушителни.

— Само едно нещо ми кажи, Верити, и си тръгвам. Смяташ ли, че татко е в опасност?

— Не знам, Леора. Мисля, че засега нямат нищо конкретно, но съм сигурна, че ще продължават да ровят. Опитват се да намерят това, което е скрил Конър Дрю. Явно искат да открият нещо. — Тя се поколебава, но бързо продължава: — Виж, мисля, че трябва да поговориш с този Оскар, да го попиташ дали не е чул нещо ново. Свържи се с него, аз междувременно ще разбера каквото мога и после ще решим как да действаме.

— Вети, той не го заслужава. Де да можех да разбера какво толкова е направил, че да бъде дамгосан, но каквото и да е, той беше добър човек. Знаеш, че беше достоен мъж, нали?

Верити ме прегръща и прошепва:

— Знам. Ще ти помогна, Леора. Ще направим всичко по силите си, за да бъде запомнен.

Тръгвам си сама от офиса й, увита в шала. Верити ми е дала сложни указания как да намеря изхода. Изглежда притеснена, когато излизам, и ужасно съжалявам, че съм я забъркала във всичко това. Но нямах друг избор.

Всички коридори изглеждат еднакво. Явно това е целта — всичко да е еднообразно, предвидимо, контролирано. Фоайето е пълно с хора и успявам да изляза, без никой да ме забележи. Надутата служителка на рецепцията разговаря с една доста едра персона. Докато се промъквам покрай тях, забелязвам коя е тя.

Мел.

Верити е права — трябва да поговоря с Оскар. Отивам в книговезницата, където работи той. Вече е късно и той си е тръгнал, но намирам негов колега, който се съгласява на следващата сутрин да му предаде съобщението ми. Надрасквам една бележка и му я оставям.

На път за вкъщи виждам на земята едно мръсно бяло перо и отново си спомням за разговора с Обел и легендата за Знахарката. Не мога да избягам от историята й. Макар че това изобщо не е нейната история, нали? Тя се спотайва някъде по периферията на историята на Морая — върху белите полета. А мене би трябвало да ме привлича онази с думите и татуировките по себе си. Но присъствието й е безспорно.

Първата по рода си. Забравена, защото няма своя история, с която да я помнят.

Но на практика не е забравена. Сега осъзнавам, че Обел е прав. Как може да си забравен, ако всеки ден разказват на децата историята ти.

Значи съществуват и други начини да те помнят.

Изведнъж за първи път се запитвам за всички онези забравени души. Що за хора са били те? Може ли да бъдат помнени? Не продължават ли да живеят чрез своите приятели и семейства? Ако при претеглянето на душата се реши, че баща ми ще бъде забравен, наистина ли ще бъде обречен на забвение?

Но тези мисли са опасни.

Когато се прибирам вкъщи, мама ме посреща ядосана, че съм закъсняла, но като вижда подутото ми лице, тя мълчаливо става и излиза от стаята. След няколко минути вече лежа с глава в скута й и тя промива раните ми с топла лавандулова вода, докато й разказвам за Карл. Продължава дори и след като съм спряла да говоря. Тишината ми действа успокоително, а нежното й докосване и ароматът бързо ме приспиват.