Алис Бродуей
Мастило (5)

Пета глава

Когато се прибирам, мама вече яде. Лош знак, защото тя е маниак на тема да вечеряме заедно, особено откакто татко почина. Действа добре на семейния климат, храносмилането и не знам какво още. Все не мога да запомня. Когато влизам, тя продължава да се храни, сякаш не ме забелязва. Това е нейният не особено деликатен начин да ми покаже, че съм загазила. Предпочитам да крещи, но тя винаги е спокойна и внимателна. Дори и емоциите й са премерени.

На път за вкъщи реших, че няма да се конфронтирам с мама за татко и татуировката му. Поне засега. Не ми се иска да се караме.

Ще ми се да разбера дали сама ще ми каже истината за татко.

— Извинявай, че се забавих — осмелявам се да кажа, докато си закачам нещата. — Бях у Верити и съвсем се отплеснах.

Мама оставя вилицата си и отпива глътка вода.

— Знаеш, че се притеснявам, милинка — лицето й е безизразно. Не знам дали е била притеснена, или просто ми е сърдита. Опитвам се да покажа, че се разкайвам, но май не ми се получава. — Една бележка да ми беше оставила…

— Знам, извинявай — слагам ръка на рамото й, за да ме погледне в очите. — Няма да се повтори, обещавам.

Когато станах на четиринайсет години, мама ми каза, че получавам по-голяма свобода. От този момент нататък, стига да й казвам къде и с кого съм, какво правя, кога ще се прибера и с какво съм облечена (в случай че се загубя и трябва да даде описание в полицията), мога да остана навън, докато запалят уличните лампи. Страшна свобода. Знам, че го прави, защото е загрижена за мен, знам, че притеснението й се засили след смъртта на татко, но ми се иска да ми гласува повече доверие.

Тя въздиша и избърсва устата си със салфетката. Понякога имам чувството, че се е примирила с разочарованието си от мен — сякаш предпочита да забелязва грешките ми, вместо да се опита да види и добродетелите ми. Приглажда косата ми на една страна, което много мразя, но не се дърпам.

— Във фурната има наденички, които трябва да са още топли — мама продължава да яде и смятам, че ми е простила, поне засега. Може би се държа лошо. Взимам кърпа и изваждам тавата с останалите наденички — за малко да се изгоря, докато ги слагам с пръсти в чинията. Виждам, че в една тенджера има картофено пюре, и си сипвам и от него. Като сядам на масата, не ми обръща внимание — вече е приключила вечерята и чете книга.

Знам какво да направя. Ще я проверя.

На плота има хартия и си взимам един лист с мен на масата. Държа вилицата с лявата ръка и докато ям, започвам да скицирам.

— Трябва ли винаги да рисуваш на масата, милинка? — опитва се да се пошегува. Това беше постоянна закачка — тя винаги четеше, аз винаги рисувах, а татко винаги ни упрекваше, че сме асоциални. Днес обаче тя звучи някак фалшиво.

— Трябва да се упражнявам, мамо. Изпитите са скоро, нали не си забравила? — тя ме наблюдава, докато изпилвам щрихите и светлосенките на едно птиче крило. Сваля книгата и виждам, че съм привлякла вниманието й.

— Днес в града имаше публично дамгосване — казвам аз, без да вдигам поглед от рисунката.

— А, да, чух — гласът й е спокоен, може би малко по-писклив от обикновено, но нищо впечатляващо. — Голям шум се вдигна около него — по време на четенето всичко живо само за това говореше. Не съм присъствала на такова събитие. Даже не знаех, че още се правят — прелиства небрежно страниците, но когато вдигам поглед, виждам, че ме наблюдава. — Имаше ли много хора?

— Доста — завъртам страницата, за да ми е по-удобно да рисувам клюна. Знам, че продължава да ме гледа. — Направиха му ето такава татуировка — плъзвам рисунката по дървената маса и тя я придърпва към себе си. Потръпва ли? — Тя означава, че човекът е „забравен“. Звучи страшно, а? Хайде, мамо, кажи ми — разглежда известно време рисунката, но отбягва погледа ми.

— От теб ще излезе прекрасен татуист, слънчице — казва тя и бута рисунката към мене. — Но се надявам никога да не ти се налага да правиш такава татуировка — продължавам да рисувам, засилвам щрихите по перата и чакам да ми каже още нещо. — Ако искаш, следващия път ще дойда с тебе. Кой беше? — пита тя. — Познаваш ли го? — става и занася чинията си в умивалника.

— Не. Никога не съм чувала за него. Но е извършил ужасяващо престъпление. Откраднал е нечия кожа — наблюдавам гърба й, докато слага чиниите в умивалника, и ми се струва, че за миг спира.

Поглеждам птицата, която съм нарисувала. Гарванът ме гледа с безжизненото си око. Смачквам листа на топка и бутам назад стола си. Докато ставам, забелязвам какво чете мама. На масата е отворена книгата с нашите легенди — значи чете за Знахарката. Докато мама мие чиниите, взимам книгата и се качвам горе, за да си препрочета познатата приказка. Татко много обичаше да ми я чете дори и след като се опитвах да го убедя, че вече съм твърде голяма за такива истории.