Алис Бродуей
Мастило (21)

Двайсет и първа глава

В студиото не мога да правя почти нищо. Ръката не ме боли много, но превръзката, която ми направиха, ми пречи. Като ме вижда как безрезултатно се мъча да рисувам с лявата ръка, Обел само цъка с език. След вчерашната случка той избягва да ме гледа в очите. Сега си давам сметка, че постъпи умно — да ми разреши да татуирам тази жена беше най-добрият начин да разбере дали мога да пазя тайна. Ако го издам какво прави в извънработното си време, той ще подаде сигнал, че съм направила възпоминателна татуировка на един от Бледите.

През голяма част от деня си мисля за Оскар и умирам от притеснение за бележката му. Когато идва петък — денят, в който предложи да се видим, цяла сутрин ту се убеждавам, ту се разубеждавам да отида на срещата. Не знам нищо за него, освен че е син на осъден престъпник. Това е достатъчна причина да не се срещна с него. Но пък може да ми помогне, споря със себе си. И моят баща е бил дамгосан.

Накрая решавам, че ми е любопитно, и това е достатъчно основание да отида на срещата.

Мислите ми внасят разнообразие в монотонния ми ден, който преминава в чистене и подреждане на предмети по лавиците, посрещане на нови клиенти и постоянни усилия да отбягвам Карл. Днес е особено гаден с мене — разбърква ми нещата, които вече съм подредила, бута ме, за да залитна и да изглеждам непохватна. Няма да се учудя, ако именно той е сложил перото в джоба ми, за да ме побърка — достатъчно инфантилен и отмъстителен е. Сигурно е точно това — номер: Карл се опитва да отклони вниманието ми от стажа и така да отслаби конкуренцията ми за постоянното място в студиото. Не искам да си спомням колко се изплаших.

И сякаш за да ме накаже за непохватността ми, Обел оставя Карл да прекара много време в студиото. Карл злорадства, а аз се притеснявам, че той е по-добрият от нас двамата. Виждала съм негови рисунки и наистина го бива.

Когато си закачам престилката в края на работния ден, Обел отваря вратата, но не ме пуска да изляза. Откакто направих онази татуировка, почти не ми е проговорил.

— Какво свърши днес?

Поглеждам го неразбиращо.

— Какво имаш предвид? — питам.

Поглежда ръката ми и присвива устни.

— Едно голямо нищо. Татуистът е нищо без своите ръце.

— В случая нейните ръце — напомням му аз.

— Да, нейните. Бъди по-внимателна, Леора. Това е всичко.

Измрънквам едно извинение. Обел леко ми се усмихва.

— Ще се видим в понеделник, момиче.

Мятам си шала, но се поспирам на вратата, за да се убедя напълно, че постъпвам правилно. Не ме напуска усещането, че тази среща с Оскар ще е важна, че ще разбера нещо и голяма част от мене не го иска. Същата онази част, която силно желае да повярва на мама, когато казва, че всичко ще бъде наред.

Но любопитната част от мене печели битката и аз тръгвам.

Докато вървя, поглеждам часовника на кметството — почти шест часът е. Пристигам на площада няколко минути по-рано и чакам пред мрачната сграда на правителството. Заставам под едно дърво и слушам шумоленето на малкото останали листа, повявани от студения бриз. Статуята на Светеца се извисява над всички нас, а слънцето се отразява в бронзовите му мускули и блести. Той прилича на картинките на човешкото тяло в учебника ни по биология — виждат се само мускули и сухожилия, опънати и оформени върху костите. С надиплената си като мантия одрана кожа и въпреки изложената си на показ уязвима плът той изглежда уверен и силен. Статуята чудесно пресъздава образа му от легендата — увековечен в момента, в който Знахарката се опитва да го погуби. Одирането на кожата му не го е убило, само го е освободило.

Сега малките полянки са покрити с листа и на места са кални. Чак през пролетта хората ще могат да ги използват за пикник в обедната си почивка. За да ми минава времето, разчитам татуировките на някои от минувачите. Една жена спира наблизо, за да си оправи пазарските чанти. Виждам сбръчканите й ръце, докато пренарежда покупките си. Възрастовите й знаци преливат в движения, които разказват на висок глас за живота й, изпълнен с щастие. Доскоро. Виждам, че последните няколко години са пропити от тъга и напоени със самотни сълзи. Останалото не се вижда, но мога само да предположа какви са причините за нещастието й: смърт или друга загуба, а може би никога неизяснена вражда. Поглеждам превързаната си ръка и се питам какво ли ще разказват моите татуировки, когато остарея. Много ме е страх от тъгата, която изпитвам, откакто татко се разболя. Изпитвам ужас, че може да продължи вечно. Така ли ще се чувствам оттук нататък? Целият ми живот ли занапред ще е белязан от неговото отсъствие?

Докато през главата ми минават такива разбъркани мисли, усещам нечия ръка на рамото си. Обръщам се и виждам Оскар. Каишката на чантата му минава по диагонал пред гърдите, а ръцете му са пъхнати в джобовете. Очилата му са леко накривени, а къдриците му са разрошени.

— Дойде, значи? — казва той със заинтересован вид.

— Изглеждаш изненадан! — Не мога да скрия усмивката си. Всичко изглежда толкова глуповато, все едно си играем на големи. Или на шпиони. — Май нямах голям избор.

Тука вече той се засмива.

— Да, моля да бъда извинен — получи се малко по-мистериозно, отколкото трябваше. — Пристъпва от крак на крак в нападалите листа и се оглежда. — Искаш ли да се поразходим?

Аз кимвам и тръгваме с бавна крачка, като подритваме листата под краката си.

Отдалечаваме се мълчаливо от сградата на правителството. Или поне не казваме нищо, но в главата ми съвсем не е тихо. Преди да сме направили и десет крачки, вече съм се опитала да разгадая значението на татуировките му (една от тях, която изглежда като кората на дърво, пълзи нагоре по врата му) и изведнъж ме пронизва мисълта: Дали си има приятелка? Отхвърлям я бързо.

Той ме поглежда.

— В същото кафене като миналия път добре ли е?

Поколебавам се.

— Всъщност имам предвид друго място.

— Добре — изглежда леко заинтригуван.

— Хайде тогава! — Тръгвам към музея, а той ме следва. Съвсем близо е, оттатък площада, а и още е отворен. Като минаваме покрай рецепцията, една уредничка, която не съм виждала досега, промърморва: „Затваряме в седем“. Усмихвам се и кимам. Има много време.

— В музея? Наистина ли? Нямаш нищо против да си отново тук? — шепне Оскар, сваля си шапката и я прибира в чантата си.

— Не мога вечно да го избягвам — шепна и аз. — Освен това искам да ти покажа нещо.

От двете страни на фоайето тръгват вити стълби, които водят към един и същи етаж. Все карах татко да чака с часове, докато реша от коя страна ще се качвам.

Тръгвам по стълбите, а Оскар ме следва. Знам точно къде искам да отида. Татко ме водеше в музея в събота сутринта, докато мама се излежаваше. Гледахме всеки път да ходим в различен отдел, но накрая все стигахме до едно и също място. Нашето място.

По каменните стени има надписи, картини в рамки и изтъркан месингов парапет. И стъпалата са изтрити — само от едната страна, като че ли винаги всички са избирали по-бързия път нагоре и надолу. Аз винаги се качвам от другата, по-малко използвана страна на стълбището.

Докато вървим нагоре, стъпките ни отекват в нещо като малка мелодия на изкачването.

Стигаме до първия етаж и спираме. Ако продължим нагоре, на следващия се намира отделът, в който се съхраняват книгите от кожа — тези на хората без семейства, които да ги помнят и почитат. Те са прибрани тук, в музея, където всеки гражданин може да дойде и да им отдаде почит, независимо че нямат близки, които ежедневно да ги поздравяват.

Ние обаче влизаме през сводестата врата на първия етаж, който е посветен на нашата история. Залите са пълни с народните ни предания.

Всичко тук ми напомня за татко. Имам чувството, че ако ей сега свия зад ъгъла, ще го видя, приведен над някой експонат, да ме вика: „Леора, ела тук и погледни!“ Толкова обичаше това място. Обожаваше всички тези легенди.

— Така… — Оскар се заглежда в стъклените витрини, в които са събрани големи количества страници и старинни вещи — артефакти от нашето минало. Някои от книгите във витрините са отворени и можем да прочетем градските си легенди, а други разказват историята ни чрез красиви илюстрации и ръчно изработени статуетки. Тези предания са доказателство за начина, по който се е зародило нашето общество, и неговия отзвук в съвремието ни. — Защо сме тук? Да не ти се е приискала приказка за лека нощ? — спира пред една витрина и поглежда вътре. — Мисля, че от дете не съм разглеждал подробно музея.

Лампите са блеснали върху експонатите, но тъй като тук не влиза дневна светлина от атриума, останалата част на помещението е в сянка, а витрините светят като призраци.

— Наистина ли са само приказки? — питам с нескрито любопитство. — Та това е нашата история, нашата вяра.

В полумрака виждам как веждите му се смръщват.

— Така са ни учили — казва той и се обляга на една витрина. — Преданията са нашето минало. Чрез миналото ще живеем в настоящето. Това е цитат от девиза на града ни, който сме учили в училище.

— Казваш го, все едно е нещо лошо. — Оглеждам се да видя дали някой наоколо няма да ни чуе. Има само един посетител, но той е в другия край на залата. Не знам защо се притеснявам — ние просто си говорим, което не е престъпление, нали? — Да вярваш в историята, не е въпрос на избор. — Добре че е сумрачно, че да не се вижда, че се изчервявам. Не съм свикнала да споря. А и не ми се е налагало.

— Значи вярваш, че всичко това всъщност се е случило? — По устните му пробягва странна усмивчица. Той посочва експонатите. Оглеждам портретите на Светеца, на Знахарката и на останалите участници в националната ни история. Взирам се в древните текстове по страниците, които стоят отворени с години. Замислям се за Мел и за легендите, татуирани върху кожата й, за статуята на Светеца и всичко научено в училище.

— Разбира се, че се е случило. — Държа се дръзко, защото е лесно да съм смела в този полумрак и да не виждам реакцията му. — Искам да кажа, че някои звучат като легенди, защото са много стари. В други има измислица, понеже в онези времена хората са възприемали света по друг начин. Но истината винаги присъства. Тя е като… — Затварям очи и си спомням как ми ги обясняваше татко. — Тя е като цвете: онази красивата част с цветчето е измислицата, а коренът е истината. Онова, което наистина се е случило. — Това, че не виждам хубаво лицето му, ми помага спокойно да шептя тайни, все едно говоря на себе си. — Всеки го знае.

— Може би. — Той тихичко въздиша и се обръща към експоната на Знахарката. Навежда се към витрината, за да я види по-отблизо. — От тази винаги много ме беше страх, когато бях малък. Когато все още вярвах на вълшебните приказки. — Той поставя ръката си върху стъклото, което покрива илюстрацията на Знахарката и призрачното й лице, от което те побиват тръпки.

Заставам до него и соча една от по-малките илюстрации. На нея красивата Морая за първи път открива символите си, докато съпругът й я наблюдава с радостно възхищение. В това време Знахарката, чиято кожа е празна и отвратителна, не сваля поглед от сестра си. Страниците на тези стари книги ми напомнят за стъклописите в Залата на Страшния съд.

— Всъщност това е любимата ми приказка. — Ръката ми е точно до неговата и стъклото започва да се запотява от топлината на кожата ми.

— А защо ти е любима? — Той се обръща и лицето му застава съвсем близо до моето. — Не ми приличаш на човек, който си пада по вещици.

— А ти откъде знаеш по какво си падам? — Разбирам, че това е прозвучало сприхаво. — Просто ми харесва историята. Действа успокоително.

— Как така действа успокоително? — пита той.

— Ами символите на Морая се появяват точно както баща й е предрекъл — неговото предсмъртно желание се е сбъднало. А Знахарката е прогонена. Харесва ми, че добрата сестра побеждава. — Той е толкова близо, че усещам топлината на тялото му и вдишвам дълбоко. Усещам в гърдите си едно парене, което ме прави неспокойна, но по онзи начин, срещу който не възразявам. Той не помръдва, затова аз отстъпвам крачка назад.

— Добрата сестра побеждава — повтаря той бавно и замислено. Отдалечава се от осветеното място и ми се струва, че го чувам да въздиша.

— Както и да е, баща ми често ме водеше тук. Напомня ми за него. — Усещам, че звуча леко отбранително. Все едно да споделиш с някого, че дадена книга много ти е харесала, а човекът насреща да каже, че я смята за глупава.

— Кога почина? — пита той, застанал с гръб към мене.

— Преди почти три месеца. Понякога ми се струва, че е било вчера…

— … а понякога, че са минали години — довършва той.

Кимам и се опитвам да скрия сълзите си.

— Познато ти е. Кого си загубил?

Следва мълчание и се чувствам неудобно. Сядам с гръб към витрината. Другият посетител си е тръгнал и сме сами в цялата зала. Мокетът е твърд и прокарвам пръсти по грозните му шарки. Държа си превързаната ръка в скута и усещам как пулсира в такт с изтерзаното ми сърце. Мълчанието продължава, докато Оскар сяда до мене.

— Майка ми. Почина, когато бях на единайсет години. Беше болна. — Той маха някакво невидимо влакно от коляното си. — Съжалявам за баща ти.

— Аз съжалявам за майка ти — отвръщам.

Седим безмълвно. Минават минути или може би секунди. Не мога да преценя.

— Какво е станало с ръката ти? — пита Оскар.

— Злополука по време на миене на чинии — майтапя се аз.

— Опасно занимание. На твое място не бих го правил. — Долавям смях в гласа му.

— Видях те. На публичното дамгосване — казвам аз и пръстите ми спират да шарят по мокета.

— Така ли? — Той е поразително спокоен.

— Това беше баща ти, нали? — Ето, казах го.

Той въздиша и изпъва краката си. Обляга глава на витрината и поглежда тавана.

— Чудех се дали си ме видяла. Аз те мярнах, беше някъде отзад, и те познах. Татко веднъж те посочи на улицата и ми каза коя си.

Намръщих се. Посочил ме е? От къде на къде баща му знае коя съм?

— Но да, това беше баща ми. Дамгосан на градския площад. И вече забравен. Все още е в затвора. Не го пускат, дори и след всичко, което му сториха. — Удря с ръка по пода. — Това е… — След това започва да рисува с пръст по мокета между нас двамата и ръката му е застрашително близо до моята. — Но ти знаеш нещо за това, нали, Леора? — Кутрето му докосва моето и аз замръзвам.

— Какво значи това? Какво искаш да кажеш?

— За баща ти?

— Това, което си мислиш, че знаеш… — Сподавям страха си, но гърдите ми се тресат и дишам учестено. Ставам, олюлявайки се.

— Не се притеснявай, Леора — казва той и се изправя. — Не знам нищо. Просто си правя логични заключения. Иначе защо ще конфискуват книгата на баща ти? Иначе защо ще се страхуваш? Просто ми кажи, кажи го на глас — и той е забравен.

Отпускам глава в ръцете си. Не съм казала нищо, а излиза, че съм казала толкова много. В тъмнината зад ръцете си чувам Оскар да шепти:

— Съжалявам. Ужасно съжалявам.

С ръце върху лицето си му разказвам как видях татуировката на татко, когато бях малка. Нищо не спестявам. За първи път разказвам тази случка и изведнъж се почувствам пречистена. Но и в опасност.

— Обаче мама е права — завършвам аз и свалям ръце от зачервеното си лице. — В книгата, която и двете видяхме, нямаше нищо. Някой е махнал тази татуировка. — Струва ли ми се, или Оскар наистина се сепва, когато чува това? — Но ако не са я намерили, тогава защо са конфискували книгата му? — завършвам аз и поглеждам Оскар. — Мама казва, че всичко ще бъде наред, но как ще стане? — По бузата ми потича сълза и преди да успея да я спра, Оскар я изтрива с ръкава на якето си. Поемам си дълбоко въздух и слава богу, той ме оставя да се окопитя.

— Леора… — Оскар се е втренчил в грозния мокет, сякаш се опитва да намери точните думи. — Трябва да ти кажа нещо.

Подсмърчам шумно.

— Какво? — Той продължава да гледа в пода и изведнъж усещам как цялата настръхвам. Толкова съм глупава. Как не съм се сетила досега? — Направо го кажи, Оскар — изричам грубо.

Той ме поглежда.

— Баща ми — знаеш за какво го наказаха. Че е откраднал нечия кожа. — Прокарва ръка по очите си. Права съм. Знам какво ще каже още преди да го е изрекъл, и сърцето ми буквално спира от ужас. — Кожата, която е откраднал, беше на баща ти.