Алис Бродуей
Мастило (39)

Четирийсета глава

Докато вървя из скованите от студ улици, се опитвам да реша как да отговоря на отправеното ми предложение. Това ли съм аз в момента: перфектният член на обществото, идеалният кандидат за защитник на нашите ценности?

Баща ти беше олицетворение на всичко, което ни плаши и което най-много презираме. Изведнъж се сещам за Обел, за това, което ми каза за баща ми, и се запитвам дали през цялото време е знаел истината. Вероятно да. У мен се надига лют гняв, сменям посоката и тръгвам към студиото.

Отварям вратата и звънчето издрънчава. Обел татуира един клиент — всичко е постарому. Хвърля ми съвсем бегъл поглед, след което старателно довършва елемента, върху който работи. Малко разочароващо след целия ми основателен гняв. Минутите минават. Той почиства клиента и го изпраща. Не ми продумва през цялото време. Сваля си ръкавиците и ги хвърля в коша за боклук. Когато звънчето на вратата сигнализира, че клиентът си е отишъл, той въздъхва и отпуска глава в ръцете си.

— Какво направи бе, момиче? — казва нежно той. — Какво, по дяволите, направи?

Идва при мене и виждам как юмруците му се свиват — какво ли ще ми стори? Придърпва ме към себе си и ме прегръща с цялата си сила. Чувам го как шепнешком сипе ругатни, усещам сълзите му по главата си. Той подсмърча.

— Ти си знаел. — Опитвам се да изкрещя в гърдите му. Целият ми гняв се изпарява напук на желанието ми. — Всичко си знаел.

Обел ме пуска от прегръдката си, но ме държи за раменете и ме гледа сериозно право в очите.

— За баща ти знам само хубави неща.

— Не. — Клатя глава и търся подходящите думи, за да го накарам да разбере. — Той е защитавал Бледите. Живял е с тях. Помагал им е. Създал е дете… — Гласът ми секва, защото в гърлото ми се надига ридание.

— Мисля, че е време да си поговорим. — Обел тръгва към задната стая. — Ела, ще си направим чай. Той решава всички проблеми, помниш ли?

Сядам до познатата дървена маса и ми става ужасно мъчно, че всичко това ще ми липсва. Преди церемонията, независимо колко объркан беше животът ми, нещата вървяха добре. Това студио, тази професия — тук беше моят дом. Тук можех да бъда себе си. А сега се чувствам като някой непознат в предишния си живот.

Задната врата се отваря с трясък и се появява Оскар. Когато ме вижда, се стряска. Аз също. Не знам дали да се скарам с него, или да му благодаря. Предаде ме, но в крайна сметка справедливостта възтържествува, нали? Нима не мога да понеса още едно предателство?

Оставам изненадана, когато Обел разрошва косата на Оскар и го кани да седне.

— Вие познавате ли се? — питам аз и не мога да повярвам.

Обел изглежда малко засрамен.

— Съжалявам, момиче.

Оскар се дърпа от него, но сяда неохотно колкото може по-далеч от мене.

— Ако знаех, че ще е тук, никога нямаше да дойда. — Не мога да разбера дали ми е ядосан, или се срамува.

Обел сваля още една чаша от рафта и въздиша.

— И аз не знаех, че ще дойде. Смятах, че това е последното място, на което ще отидеш, Леора. Но вече си тук и както обикновено ме изненада. Може би е добре да поговорим, защото не знам дали ще имаме друга възможност.

Сипва чая и подава едната чаша на Оскар, а другата оставя небрежно пред мене, като разлива малко. Тази небрежност някак му е неприсъща.

— Ще ви разкажа една приказка.

Двамата с Оскар вдигаме поглед, без да се поглеждаме.

— Имало едно време една жена, по чиято кожа нямало никакви татуировки.

— Добре, знаем как продължава, Обел — въздишам аз. — Тя била прогонена от принца и никой повече не чул за нея. Дрън-дрън. Не съм дошла тук, за да слушам приказки, а за да науча истината.

Обел се усмихва тъжно.

— Добре, може би не трябваше да започвам така — той отпива от чая си. — Леора, твоята майка — истинската ти майка — била красива жена.

Аз скачам и столът ми пада. Едва изричам думите.

— Не я наричай моя майка. Тя не е била красива. Тя е била смахната. Тя е била зла. Тя е била отвратителна.

Обел не помръдва — дори не ме поглежда.

— Не е била нито едно от тези неща. Майка ти е била красива, изключителна жена.

— Обел! — изкрещявам така, че гърлото ме заболява. — Млъкни! Просто млъкни! Тя е била от Бледите — тя е била нищожество. За мен тя нищо не значи.

Чувам как Оскар въздиша. Обръщам се към него, разтреперана от яд. Той свежда поглед.

— И да ме погледнеш не можеш, нали? — казвам го бавно, а от думите ми се процежда ужасът от положението, в което се намирам. — Майка ми е била от Бледите. Той се е оженил за жена от Бледите. — Гади ми се само докато го изричам. Не мога да повярвам, че във вените ми тече нейната кръв, че от нейното сатанинско сърце се е родило моето. Обръщам се към Оскар. — Ти си знаел и затова ме предаде, така ли?

Оскар става и си мисля, че ще си тръгне, но той просто си взима чантата.

— Заплашиха ме — казва го толкова тихо, че едва го чувам. — Вечерта, преди да проникнем в сградата, дойдоха вкъщи. Казаха ми, че знаят всичко за баща ти, за баща ми — всичко, което сме направили. — Той ми хвърля бегъл поглед. — Поставиха ми ултиматум: давам им кожата и пускат баща ми. Защо си мислиш, че успяхме да влезем толкова лесно? — Въздиша и разкопчава чантата си. — Казаха ми, че ако не приема, повече няма да го видя. Ужасно съжалявам. Нямах сили да ти кажа, но пък имах план — той бърка в чантата си, изважда нещо и го плъзва по масата към мене.

Кожата на татко. Татуировката, белега, всичко.

— Как? — ахвам аз.

— От архива взех дубликат. За всеки случай — поглежда ръцете си. — Него им дадох.

Не мога да се докосна до това липсващо парче от книгата на татко. Единственото нещо, останало от него. Удрям с ръка по масата.

Обел се изкашля.

— Леора, искам да ти покажа нещо, но нямаме много време.

Поглеждам го и едва сега забелязвам какво прави. Пред него има шише със спирт, с какъвто почистваме кожата преди татуирането. Слага парче плат на гърлото и го напоява с течността. Внимателно оставя шишето на масата и започва да търка ръката си.

На плата остава цветно размазано петно. Сгъва го и с чистата част продължава да търка кожата си. Татуировките избледняват и под красивите, сложно изрисувани мастилени пластове се показва бяла кожа.

Празна.

Бледа.