Алис Бродуей
Мастило (43)

Четирийсет и четвърта глава

Не искам да се връщам в студиото, но мисля, че се налага. Трябва да отида заради едно последно нещо.

Влизам през вратата на задната стая. Обел има клиент и решавам да го почакам. Преглеждам рафта, където беше оставил Енциклопедията на приказките — книгата, в която видях красивата, бледа Знахарка. Докосвам корицата й. И не издържам — свалям книгата от полицата, сядам на масата и започвам да чета.

Не чувам кога е влязъл Обел. Стряскам се, когато пуска крана и си налива чаша вода. Изпива я на един дъх и ме поглежда. Виждам, че е освежил татуировките, които изтри вчера — съвършени и безмълвни.

— Съжалявам, че вчера така побягнах — нарушавам тишината. Обел оставя празната чаша в умивалника и продължава да ме гледа. — Изпаднах в шок. Всичко е съвсем ново за мен. — Затварям внимателно книгата. — Човек трудно променя житейските си убеждения, Обел. Искрено съжалявам.

Приближавам се към него, но той не помръдва. Споменът за вчерашната картина на ръката му пробягва пред погледа ми и си го представям целия пуст и празен. Всичко, на което са ме учили, кънти в главата ми и ме кара да се отдръпна и да се отбранявам от него и от неговата противна порода (и моята?). Но сърцето ми отказва да се подчини, аз протягам ръка и докосвам красиво изрисуваната му кожа. Прокарвам пръсти по символите му.

И тогава, най-накрая, той ми се усмихва, хваща ръката ми, придърпва ме към себе си и ме прегръща. Това толкова ми напомня на прегръдката на татко, че аз едновременно се смея и плача.

Стоим така известно време и той казва:

— Знаеш ли, Леора, хората ще продължават да помнят баща ти.

— Вече им е забранено — казвам аз. — Дори не трябва да го споменаваме.

— Обаче не можеш да изтриеш спомена, нали, момиче? Както и да е, ние, Бледите, живеем по различни правила. Ние сами избираме кой заслужава да бъде запомнен. Той беше смел човек, не мислиш ли? Зарязал е всичко, защото се е влюбил. А после още веднъж е загърбил вярата си заради любовта към теб. И Софи е обичал истински.

— Ти ли сложи перото в джоба ми първия ден?

Обел кимва мрачно.

— Това трябваше да е знак. Чудех се дали баща ти ти е казал с какво се е занимавал, и исках да разбера наясно ли си вече. Извинявай, ако съм те стреснал.

— Страх ме е, Обел. — Издухвам си носа с кърпичка и я прибирам в чантата. — Заобиколени сме от толкова злонамереност.

— Ти продължаваш да смяташ, че ние сме лоши, нали? Все още си мислиш, че твоите хора имат последната дума кое е истина и кое е добро.

— Мел твърди, че всичко е или черно, или бяло — или си добър, или си лош — няма сиво — казвам аз, а Обел повдига вежди.

— Нали знаеш коя е истинската алтернатива на черното и бялото?

Поглеждам го объркана. Той отива до шкафа с материалите и изважда боите, с които понякога рисуваме проектите за татуировки. Набързо ме рисува единствено с черни линии върху бялата хартия. Приликата е доста голяма. Отгоре размазва бяла боя, докато накрая всичко се превръща в сива сянка на първоначалната скица.

— Леора, нещата невинаги са черни, бели или сиви.

Той измива четката и пак започва да рисува. На картината отново съм аз, но този път не е пропуснат нито един детайл — нито сянка, нито линийка. И най-малката точка от светлина е изобразена с ярки цветове. Картината е толкова жива, че все едно диша.

— У всеки от нас има по нещо лошо. Ние всички имаме в живота си неща, от които се срамуваме и за които съжаляваме. Неща, с които сме наранявали собствените си души или любимите си хора. Но у всеки от нас има и по нещо добро. Всъщност смятам, че доброто е повече. Смисълът на живота е да намерим баланса между двете и да определим мястото си във времето и пространството. Ние сме и малко добри, и малко лоши, но това не означава сиви. А ето това — той показва рисунката. — Съставени сме не само от добро и лошо, а и от всичко останало — той сочи към мене. — Ти например си малко меланхолична, малко креативна, малко странна, малко влюбена в Оскар.

Като чувам последното, го поглеждам с отворена уста, готова да отричам, но той ме спира с усмивка и аз само поклащам глава. Прибирам някъде по-назад в ума си тази идея, за да помисля върху нея някой друг път. Не знам дали изобщо ще го видя отново.

— Как можеш да разбереш всичко това, ако не е татуирано върху кожата на човека?

— Това не съм истинският аз, Леора — той поглажда с ръка символите, които се виждат. Тук не пише всичко за мене. Това е само една част. Ти не си ли нещо повече от своите татуировки?

Аз въздъхвам.

— Аз имам само официални.

— Дори и всеки милиметър от теб да е татуиран, дори и всяка дума, която си изрекла, да е написана върху кожата ти, това ще бъде ли достатъчно? Ако някой би желал истински да те опознае, това ще му стигне ли?

Затварям очи и си представям това, което описва. Припомням си думите и действията си през последната седмица.

— Мисля, че ще е достатъчно да ме осъдят.

— Това не се ли отнася за всички нас? — Обел потрива рамото ми. — Не можем да живеем с надеждата, че няма да сбъркаме. Ние не сме създадени за този свят от мастило. Ние не сме създадени за място, на което новото начало е невъзможно.

Поглеждам го объркана.

— Покажи ми белега — казва той и аз протягам ръка. Вдига вежди при вида на корекциите, които е направил служебният татуист. — Направила си грешка, нали така? — аз кимвам. — И е останал белег, който винаги ще напомня на света, че не можеш и една чаша да измиеш, без да застрашиш собствения си живот.

Засмивам се и си потърквам ръката — все още е болезнена.

— Чупила ли си си нещо, момиче? — Аз поклащам глава. Обел вдига ръка. — Когато бях на девет години, си счупих китката. Мама ми каза да не се катеря по дървото, но аз не я послушах. Беше права. — Той ми се усмихва. — Счупеното вече не се вижда, но то си е там. Моето тяло не разправя легенди за всяка една допусната грешка. Телата ни могат да се излекуват и да се възстановят, защото във вените ни тече изкупление. Не се състоим само от грешки и провали. Всяка сутрин се събуждаме като нови хора. Не миналото ни определя какви сме, Леора. Грешките ти не може вечно да те съпътстват. Защото има изкупление. Винаги има изкупление.

Аз плача. Счупените парченца от живота ми постепенно се подреждат по местата си и мисля, че се досещам какво трябва да направя.