Алис Бродуей
Мастило (32)

Трийсет и втора глава

В съня си отварям раницата на Оскар и виждам, че е пълна с трохи. Обръщам се и ги виждам и двамата, мама и Оскар, да ядат страницата, която откраднахме, и да облизват ваниловите трохи от пръстите си. Опитвам се да ги спра, но виждам единствено Оскар, сложил пръст на устните си, да ми се усмихва.

Следващия път, когато виждам Верити, тя ми казва, че никой не е споменавал за влизане с взлом. Опитвам се да бъда оптимист. Може и да сме успели. Но не спирам да мисля за фигурата на прозореца.

Животът си тече нормално и никой не се интересува, че церемонията на татко предстои много скоро. На работното си място мечтая и съм твърде напрегната, за да рисувам. Всяка свободна минута си мисля за това какво ще стане с татко. Ако не може да се докаже, че е дамгосан като забравен, значи не могат да го използват като улика срещу него. Кожата му — онова, което имат, — ще покаже, че е бил един добър и достоен човек. Съдията няма да има основания да хвърли книгата му в огъня.

Така е, но само на теория.

След малко повече от седмица всичко ще е свършило. И никога вече няма да ми се налага да мисля по този въпрос.

Или да се срещам с Оскар.

Проблемът е, че Оскар все повече започва да ме разсейва. Когато не мисля за татко, многократно се връщам към срещите ни с него и си спомням всяка дума, всяка усмивка, всяко докосване и после изведнъж се сещам за студенината в очите му. Какво беше сложил в чантата си? Чудя се не трябваше ли още отначало да съм по-предпазлива. Но все си повтарям, че мога да му вярвам. Трябва да му вярвам. После си фантазирам разни неща, които не са се случили, но ми се ще да станат реалност. Всъщност не съм наясно дали наистина искам фантазиите ми да се осъществят.

Отношенията ни с мама са се променили — от много време насам за пръв път си говорим нормално, споделяме спомените си за татко. А понякога, например като имитирам изражението му, когато реши да се сърди, мама дори се смее. Усещането е приятно. Последните няколко месеца се държахме предпазливо една към друга — страхувахме се да бъркаме в зарастващите рани, опасявахме се, че нещо, което прави едната щастлива, може да донесе мъка на другата. Сега се доверяваме малко повече на наранените си души, защото се страхуваме, че ако сега не го помним, после никога няма да можем. Ако на церемонията следващата седмица бъде обявен за забравен, ще ни бъде забранено дори да го споменаваме. Името му ще бъде заличено от родословните ни дървета и заместено от черна кукувица, която кълве трупа му.

Една вечер забелязвам, че книгата на дядо ми, почистена от разлятото кафе, е качена на по-висок рафт, където не мога да я стигна. Същата нощ се опитвам да накарам мама да ми разкаже защо дядо толкова много е мразел татко, но тя само измърморва нещо и ми обяснява, че е много, много дълга история. Разпитвам я за живота на татко в Ривъртън — знае ли какъв е бил преди нас. Нищо не иска да ми каже. Търся някакво обяснение на причината човек като баща ми да бъде дамгосан като забравен.

Позволявам си да вярвам, че това не може да има някакво значение. Знам колко добър човек беше. Нищо не е в състояние да ме разколебае.

Мина доста време, откакто с мама за последен път четохме имената на мъртвите, и сега пак идва нашият ред. Тръгваме да вземем Верити, а навън е паднал мрак и земята е замръзнала. Студът започва да ми омръзва, макар да знам, че остават още само два месеца, които трябва да издържим. До гуша ми дойдоха и есенните дъждове, и мъртвешката зима. С нетърпение чакам новия пролетен живот. Зимата много прилича на гробище — мрачна, студена и безжизнена, — но зелените стръкчета са готови да се покажат и това ми вдъхва надежда.

Има нещо особено в това да излизаш от вкъщи в час, в който обикновено си лягаш, и да си слагаш наметало и шал вместо пижама и пантофи. Има нещо особено в това да вървиш в тъмното и да влезеш в осветената със свещи зала. Има нещо особено в среднощната тишина, нарушавана единствено от гласовете ни.

Тази вечер, докато стоим в залата, осветена от мъждукащите свещи, внезапно осъзнавам колко различно се чувствам. Тук нищо не се е променило — в това прекрасно място през цялото време, докато съм работила в студиото или съм се тревожила за татко, са отеквали гласовете на хората, чели имената на мъртвите. Вече не съм същият човек и няма връщане назад. Днес в списъка има познато име. Чувам Верити да го изрича и няколко минути мълчаливо се опитвам да се сетя чие е. След малко осъзнавам, че това е името на книга от музея, която някога съм чела. Никой конкретно. Но разбира се, всеки човек е специален и така и трябва да бъде. Но ако вече никой не го познава, има ли значение, това брои ли се за възпоминание? Дори и докато самата аз чета имената, из главата ми жужат съмнения и еретични мисли. Ами ако нищо не стане? Ами ако всичко е напразно и няма такова нещо като вечна душа? Ами ако всичко това няма значение и сме пропилели целия си живот в преследването й? Ами ако това се окаже една безсмислица, на която сме посветили целия си живот? Когато идва моят ред, се опитвам да заглуша непокорните гласове в главата си, като чета всяко следващо име все по-високо и по-ясно. Но те не спират да повтарят: „Кой? Кой? Кой?“.

Поглеждам към мама, която кротко чете. И съм безкрайно благодарна за този миг, в който сме просто майка и дъщеря и правим нещо, което винаги сме правили. Даже ако реша, мога да си представя, че и нищо друго не се е променило.

Трийсет и трета глава

Сега, когато Карл го няма, в студиото има много повече работа и на моменти е напълно възможно да забравя всичко останало и да потъна в рутината. Това ми действа успокояващо и само тук не ми треперят ръцете. Седмицата е към края си. Нощите са трудни — дълги часове се въртя в леглото, а понякога сънищата ми са доста реалистични, — но дните са значително по-спокойни. Някак си успявам да не мисля за предстоящия понеделник.

Но в петък, когато закачам престилката си, усещам как притеснението за церемонията отново ме завладява. Не вярвам, че ще мине толкова лесно, но единственото, което можеше да направим, е само да вземем едно парче кожа. Мисълта за дългия уикенд, който предстои, е направо непоносима — два дни, изпълнени с несигурност и съмнения. Сърцето ми бие, сякаш досега съм тичала. Дишам дълбоко и на връщане към вкъщи се отклонявам от обичайния път. Късно е, но искам да видя дали Мел още е там.

Имам късмет. Тя е на бюрото си, а Изолда седи на пода и чете книга. Забелязвам, че още не са я татуирали, и се питам кога ли ще чуе първата си приказка.

Както обикновено Мел ми се усмихва топло, а от удоволствие, че ме вижда, очите й се свиват и стават като две чертички.

— Радвам се, че си тук. Имах предчувствие, че ще дойдеш — Мел става от стола и се обръща към библиотеката. — Мислех си, че ще ти е притеснено за понеделник.

— Опитвам се да не мисля за това, но нямам търпение вече да си го приберем у дома.

Мел ме поглежда замислено и взима една книга от рафта. Подвързията й е от синя кожа и се сещам, че това е една от книгите с приказки, от която ни четеше учителката, като бях малка.

— Цяла седмица я търсих. Исках да ти я дам преди церемонията. Мисля си, че ще се поразсееш, ако си почетеш преди лягане. Освен това и легендата, която баща ти си избра, е тук, ако искаш пак да я погледнеш преди понеделник.

Тя ми подава книгата.

— Изглеждаш като човек, който не е спал със седмици… Трябва да си починеш, Леора.

Накланям глава в знак на съгласие и й благодаря за книгата. Ставам да си ходя, а тя слага ръка върху главата ми и нашепва някакво свещено благопожелание:

— Дано предците ти вървят пред теб, дано те водят по прави пътеки и осветяват пътя ти. Дано потомците ти те следват и благославят името ти, докато вървят по стъпките ти. Дано нозете ти не се уморят и сърцето ти не изпита страх. Дано името ти се помни и душата ти живее навеки.

Докосването й ме стопля и напук на целия ми страх и ужас и против волята ми се чувствам успокоена.

Мел беше права — не мога да спя и тази нощ няма да е изключение. Мислите препускат из главата ми с все по-голяма скорост, докато накрая се предавам и запалвам лампата. Виждам на нощното шкафче книгата, която ми даде Мел. Взимам я и забелязвам показалеца. Отварям я на отбелязаната страница и очаквам да видя легендата за влюбените, която татко е поискал. Оказва се друга. На показалеца Мел е написала:

Когато бях малка, тази ми беше любимата. Много повече приличаш на спящата принцеса, Леора. Успех!

Мел.