Алис Бродуей
Мастило (2)

Втора глава

На сутринта след разглеждането на книгата на татко мама отива на работа. Казва, че е време да се върнем към нормалния си живот или поне да се опитаме да разберем какво ще означава това. Нормалното е нещо много важно за мама. Винаги с лекота се е ползвала от всеобщото одобрение. Тя е общителна, активна и ангажирана с обществения живот и мисля, че винаги е била малко озадачена защо дъщеря й предпочита да бъде сама. Аз също решавам да изляза, но тръгвам към пазара. Днес нямаме училище. Всички от випуска ми имат свободен ден за учене. И аз трябва да се заема с всичко това: преговора и годишните изпити. Ще трябва здраво да поработя, за да наваксам пропуснатото време, ако ще ставам татуист — единственото нещо, което винаги съм искала.

Вървя по тротоара, който се е пропукал от корените на дърветата, и си мисля кога ли ще определят дата за церемонията по претегляне на душата на татко. Най-голямата работа беше свършена през месеца след неговата смърт: свалянето на кожата, щавенето и подвързването на книгата. Сега правителствените служители трябва да се запознаят подробно със завършената книга и да подготвят становището си, преди да се пристъпи към церемонията. После ще можем да го приберем вкъщи, при нас, където му е мястото.

На церемонията по претегляне на душата съдиите произнасят окончателното си решение за нейната съдба. След като са проучили книгата на татко, те ще отсъдят дали е водил достатъчно достоен живот. Онези, които заслужават, се прибират вкъщи при семейството си и заемат своето място при предшествениците си, книгите им се четат и те се помнят навеки. В отвъдното душата им е в безопасност. Ако обаче си недостоен, душата и книгата ти се изгарят. Не съм била свидетел на такова нещо, но казват, че миризмата на горяща книга от кожа никога не се забравя. Това, разбира се, няма да се случи на татко — едва ли някой е водил по-добър и непорочен живот.

Към центъра на града пътят се стеснява и тротоарът е широк само колкото да мине един човек. Вървя по прашната улица и скришом поглеждам към прозорците на наредените една до друга сгради, покрай които минавам — всевъзможни къщи, боядисани в различни цветове, всичките обърнати към тротоара. Като малка си измислях истории за такива улици. Представях си някакъв колос, който е стиснал с ръка редицата с къщи, те са се стеснили, а покривите им са се разместили и са застанали на различна височина. Докато надничам през витражите и си представям живота зад тях, си измислям различни истории. Приемам дръпнатите завеси като покана да отгатна кой живее там и какъв е животът му. Толкова съм погълната от това, че за малко да се блъсна в един мъж, който почиства увехналите цветове в сандъче с червено мушкато. Успявам да го заобиколя, с един крак на платното, и усещам острия мирис на гниещите цветя.

Продължавам да вървя и мислено прелиствам книгата на татко. Раменете ми се отпускат. Снощи успяхме да го видим и това внесе приятна лекота в душите ни. Когато си тръгнахме от музея, мама изглеждаше различен човек. Шумно си отдъхна, като стигнахме до последната страница. Мислех, че нещо не е наред, но като се обърнах да я погледна, тя се усмихваше. И с право. Кожата му разказваше такава хубава приказка. Когато човек чете книгата ти, той трябва да разбере каква е житейската ти история, да претегли колко е доброто и колко — лошото, за да каже дали си достоен. Всичко важно трябва да се отбелязва върху кожата ни, иначе остава в душата ни. А никой не иска душата му да е натежала нито от гордост заради добрите му дела, нито от вина заради прегрешенията му. Татуираме телата си, за да са свободни душите ни. Само достойните се помнят вечно и за да си сред тях, добрините трябва да са повече от злините, а душата ти да е свободна.

Усмихвам се при мисълта за чистата душа на татко, готова да бъде призната за достойна. Очаквам с нетърпение деня, в който ще я претеглят.

Татко беше дерач. Неговата кожа е била нарязана и подготвена за щавене от колегите му. Той е правел същото за техните близки и за мнозина други непознати, умиращи всеки ден.

Мама е четец. Това е не толкова работа, колкото призвание, но се плаща добре. Трудно може да се обясни какво те прави четец. Може би просто някои от нас успяват да разчетат значението на символите и да погледнат отвъд буквалния смисъл на татуировките в сърцето на притежателя им. Мама може да погледне едно родословно дърво и да каже кое е любимото дете в семейството. Тя може по възрастовите знаци на ръката ти да каже коя година е била извънредно трудна за теб. Ще хвърли бърз поглед на знаците за професионалните ти умения и ще разбере дали си излъгал. Хората се възхищават на четците, но също и се страхуват от тях. Веднъж мама ми каза, че всеки има тайни, които не иска да бъдат разкрити.

А всъщност там е работата, че не бива да имаме тайни.

Аз също имам тази дарба. От малка мога да разчитам татуировките на хората. Мама казва, че го е разбрала покрай една неприятна случка в училище още през първата седмица. Попитала съм едно момче защо не живее с истинския си баща. Когато на вратата се появила побеснялата му майка и поискала да узнае кой разпространява клюки за тях, мама се сетила, че сигурно съм прочела между редовете на онова, което е върху кожата на момчето. Но фактът, че умея да го правя, не означава, че искам да ми стане професия. Много ми харесва, че мога да надникна в живота на хората посредством техните татуировки, но понякога ми идва в повече само минавайки покрай някой непознат, да ставам неволен свидетел на вътрешния му мир. Не бих могла да понасям притеснените лица на седналите срещу мен хора, които знаят, че всеки момент мога да разчета символите по телата им.

Не, мечтата ми е да стана татуист. Само се надявам да се справя достатъчно добре с изпитите, защото изгледите за успех не са толкова очевидни, колкото преди. Пропуснах много в училище, когато татко не беше добре. Винаги съм имала добри оценки без някакви специални усилия. За първи път се чувствам разтревожена.

С приближаване към центъра къщите се превръщат в магазини. Минавам покрай пекарната, цветарницата и кожарското ателие, където оставяме за поправка обувки и чанти. Прашната тясна уличка тук вече е калдъръм и води към градския площад. В средата на огромното каре има малка полянка, чиято ярка зеленина се откроява на фона на камъка и дървото по сградите наоколо. А в центъра е статуята на Светеца, най-важната фигура в нашата история.

Високата му бронзова фигура се извисява в средата на нашия оживен град — гладка, загърната в мантия, наблюдаваща живота ни. Легендата за него ми е любима — разказваме я, за да не забравяме неговата преданост и необходимостта от отстраняването на кожата след смъртта за освобождаването на душите ни. Разбира се, статуята се издига и като предупреждение за ненавистните дела на Бледите. Площадът е прорязан от диагонални пътеки, по които хората се разхождат и си приказват, докато търсят къде могат да седнат на тревата и да изпият по едно кафе.

Площадът е мястото, където става ясно кои са важните неща в Сейнтстоун. А ако са важни тук, значи са важни навсякъде. Всички градове наоколо разчитат на нас: в Сейнтстоун се намира седалището на правителството — тук се вземат и всички важни решения. Обичам да съм в центъра на събитията. Не знам как бих се чувствала в някой от по-малките градове, където всеки смята, че те познава, дори и преди да е видял татуировките ти.

В зависимост от посоката на вятъра почти винаги можеш да усетиш миризмата на пушека, който излиза от Залата на Страшния съд. Това е голяма, цилиндрична сграда, построена от камък и цветно стъкло, която се стеснява в горната си част и завършва с широк комин. Вътре винаги гори огън, а пушекът покрива целия град с една постоянна сиво-кафеникава пелена. Тук се провеждат церемониите по претегляне на душата и тук с мама четем имената на мъртвите, когато е наш ред. Тук също се изучават и защитават религиозните постулати. Това е мястото, където нашите учители се обучават. Духовното ни образование и формиране е не по-малко важно от академичните ни постижения.

От тази страна на площада, зад гърба ми, е музеят — любимото ми място. Намира се на хълм, опасан от всички страни със стъпала. Сградата е импозантна, с каменни колони и сводести прозорци. Отвън изглежда тъмна и внушителна, но отвътре е слънчева и уютна. Татко често ме водеше тук. Преглъщам буцата в гърлото си и внезапно усещам хлад в сянката на сградата, но продължавам по пътя си.

От другата страна на площада, зад тревата, дърветата и пейките, виждам оживление и суматоха. Някакви хора инсталират високоговорители на импровизирана сцена пред сградата на правителството. Тя представлява Г-образен подиум, разположен върху две от страните на площада. Сигурно ще има митинг, за който съм забравила. Хората прииждат — някои стават от пейките и се приближават. Чуват се неясни разговори.

Като виждам сградата на правителството, се сещам, че отдавна не са ме викали за проверка на детектора на лъжата. Сигурно скоро ще ми се обадят. Всеки трябва да я прави през няколко години, за да може да се изповяда. Споменът как татко ме заведе за първи път, когато бях почти на четиринайсет години, е все още ярък в съзнанието ми.

Татко ме уверяваше, че няма нищо обезпокоително, но това не беше утеха за страха ми. Бях чувала за машината, която ти мери пулса и температурата и пиука, ако излъжеш, но никога не я бях виждала. Бях си внушила, че определено ще е нещо, което боли. Бях сигурна, че ще бъда разкрита. Сетих се за всички дребни лъжи, които съм изричала пред родителите си, за случаите, когато тайно си взимах още една бисквита, след като ми бяха казали, че достатъчно съм си хапнала. Даже сънувах кошмари, че съм си признала за престъпление, което не съм извършила.

Нещата се оказаха съвсем различни, когато от главната рецепция ни насочиха към малка и съвсем празна стая с бели стени, два стола, дървена маса и някакво уредче, което представляваше просто една сивкава и поочукана метална полусфера с лампичка и няколко стърчащи кабела. Един мъж с тетрадка пред себе си ми посочи къде да седна. Като видя колко съм притеснена, татко попита дали не може той да мине пръв. Седна на стола, сложи лявата си ръка върху полусферата, погледна ме със съучастническа усмивка и каза:

— Фасулска работа.

Отговори спокойно на всички въпроси и уредът не издаде звук. Успокоих се, че въпросите не бяха прекадено трудни: някои общи неща, свързани с нови татуировки и престъпления, които татко трябваше да потвърди, че не е извършил. Мъжът си записваше нещо и като свърши, се усмихна на татко и му каза, че може да стане.

— Г-н Флинт, съвестта ви е чиста. Много добре — засмя се, сякаш каза нещо смешно, и се обърна към мен.

— Твой ред е — и се подсмихна. — Обещавам, че нищо няма да усетиш.

Седнах и си поех дълбоко въздух, но щом си сложих ръката върху уреда, се чу скрибуцащ звук. Ужасена, я дръпнах.

— Какво стана? — спомням си, че щях да се разплача, и погледнах недоверчиво татко. Опитваше се да не се разсмее.

Мъжът се усмихна.

— Няма страшно. Просто не съм го рестартирал. Татко вече се смееше с пълен глас.

— Леора, май имаш повече тайни, отколкото си мислех — каза той.

Обърнах се към него и го погледнах намръщено.

В края на краищата всичко мина добре. Зададоха ми същите въпроси като на татко плюс няколко като за моята възраст, като например дали съм преписвала в училище. Уредът мълчеше блажено и на връщане към къщи татко ми купи торта, за да се реваншира, че ми се присмя.

Докато вървях по пътеката между Залата на Страшния съд и сградата на правителството, на път към пазара, усетих, че се усмихвам.

Как ми се искаше да е тук!

Днес е хладно. Това е първият студен ден за тази зима. Всички бяха облекли по още един кат дрехи. Малко е странно да не виждаш кожата им. Чувствам се някак изолирана, като минавам покрай хората и виждам татуировките само на лицата им и на ръцете до лактите. Това донякъде е добре. Днес имам чувството, че не съм толкова гола, но не само заради ленения шал, с който съм се загърнала и съм закопчала на рамото си. Просто понякога — не бих го изрекла на глас — се чувствам по-спокойна, като не показвам татуировките си.

Пазарът работи почти всеки ден. Потапям се в безразборно поставените раирани навеси, глъчката и хората. Докато минавам покрай месарницата, се опитвам да не дишам, защото от провесените заклани животни ми се гади. Поемам си дълбоко въздух едва когато съм при сергията за платове. Запленена съм от земния аромат на памука и миризмата на боите. Вдишвам багрите и си представям, че изпускам въздух под формата на облачета в цветовете на дъгата. Вървя сред тълпите и си гледам в краката — така ми е по-лесно. Точно днес искам да заглуша откъслечните разговори на хората и да превърна татуировките им във фонов шум. Достатъчни са ми татковите, които са все още съвсем пресни в съзнанието ми.

Скоро обонянието ми ме отвежда до сергията с плодове и зеленчуци. Дървените щайги са подпрени под наклон, за да примамват с приятния си аромат. Зарзаватчията ми се усмихва. Зелената му престилка е поизцапана. Държи книжен плик, готов да го напълни с каквото кажа. Навил е ръкавите си — ръцете ни до лактите винаги трябва да са открити — и разбирам доста неща за него. Трийсет и шест годишен мъж, умен — най-будният в класа, достатъчно способен да упражнява всякаква професия, — но татуировките му говорят за смърт. Виждам младеж с подрязани крила заради смъртта на по-големия си брат. Сега изглежда щастлив и разбирам, че има семейство. Символите по кожата му показват радост. Животът му е изпълнен с благодат, а не само с разкошните ябълки и фасул в щайгите.

Поръчвам да ми сложи лук, а сама започвам да пълня един книжен плик с кални картофи. Морковите ми се виждат хубави, а доматите си личи, че са пресни и сладки.

— Знаете ли какво се случва на площада? — го питам. — Сложили са сцена и са се събрали куп хора.

Той разклаща плика с лука, затваря го и притиска хубаво краищата.

— Не чухте ли? Ще има публично дамгосване — казва той, докато му подавам плика с картофите, за да ги претегли. В гласа му долавям сподавено вълнение, но и още нещо, може би страх. — От години не е имало.

Напоследък доста неща съм пропуснала, защото бях твърде заета с татко. Поглеждам колебливо към улицата. За публично дамгосване само съм чувала в училище и ми е любопитно да го видя. Плащам, взимам покупките и се сливам с множеството, отправящо се към площада. Някой се блъсва в рамото ми, докато си проправя път. Гласовете стават все по-силни, а пътеките вече са изпълнени с хора, които се придвижват към центъра, за да видят какво става.

Когато стигам на площада, около сцената вече се е струпала огромна тълпа и мога да застана само отзад. Една жена наблизо ми кимва и се навежда към мен. Очите й блестят от вълнение.

— Разправят, че и кметът Лонгсайт ще присъства днес — казва задъхано тя.

Не се интересувам от политика, но има нещо в Дан Лонгсайт, което прави силно впечатление на хората, дори и на моите съученици. Той стана кмет преди шест месеца и е напълно различен от изветрелите старци, които са управлявали досега. Със сигурност е красив, а и по-млад от повечето останали политици. За първи път от много време хората са развълнувани, че предстои промяна. Спомням си радостта, която всички изпитахме, на церемонията по встъпването му в длъжност, когато скандирахме думите, изразяващи надеждата и доверието в него: „Той е добър, той е мъдър, той е най-добрият от нас. Не е жесток, обича ни, няма да ни е страх. Всичко, което прави, е за наше добро.“ Толкова безрезервно вярвах на тези думи, че сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми.

Той внесе и промени, които изучавахме по история с г-жа Олдам. Твърдеше, че се нуждаем от тези промени, защото имаме вид на хора, изгубили пътя. Преди знаехме кои сме, какви са нашите ценности, и бяхме убедени, че сме силни. Всичко това все повече се размиваше с идването на власт на всеки слаб лидер, предшестващ Лонгсайт. Правителството му имаше амбицията да ни върне към нашите корени — към онова общество, в което татуировките ни имат стойност, в което значението им се признава с необходимата сериозност и в което ние вярваме в техния потенциал да променят отвъдния живот. Затова кметът Лонгсайт и неговите поддръжници носят колкото се може по-малко дрехи, за да покажат, че няма какво да крият. Всеки може да види татуировките им и да разбере какъв е животът им. Г-жа Олдам изпитваше притеснение, когато ни обясняваше това. Предполагам, че е от хората, които смятат, че татуировките ни са нещо много лично.

Гледала съм го на кино, много съм учила за него в училище и от мисълта, че сега мога да го видя на живо, ме побиват радостни тръпки по гърба. Добре че никой от предишните кметове не споделяше възгледите му — мисля, че нямаше да ми е много приятно да виждам разголената им кожа. От това, което съм видяла досега, кметът Лонгсайт може да се окаже не чак толкова лош.

Някои твърдят, че той е Светеца, прероден и дошъл да пречисти сърцата ни и обществото ни. Лично аз имам чувството, че предстои промяна — към по-добро.

Всеки се блъска в опит да се приближи до сцената, за да вижда по-добре. Чува се постоянно бърборене — май не съм единствената, която е силно заинтригувана.

Усеща се едно странно напрежение, чуват се препирни, че някой настъпил някого, и закъснелите се бутат напред. Сцената е направена от дървени плоскости и в двата й края има високоговорители. Отзад и отстрани е оградена с плътен черен плат, който се полюшва от лекия бриз. В средата й е поставен дървен блок, който не знам за какво е. Шумът от бърборенето на хората става все по-силен, но само след минути, когато на сцената излиза тъмна висока фигура, атмосферата се променя. Не е необходимо да ни казват да пазим тишина. Сякаш и птиците замръзват в мълчаливо страхопочитание. Дългата минута мълчание е последвана от радостни възгласи и докато кметът Лонгсайт пристъпва към микрофона, всички ръкопляскат и весело подвикват. Той вдига ръце и шумът постепенно затихва до оживен шепот, докато го чакаме да заговори. Изкашля се и огромният му авторитет сякаш отеква сред целия площад. Приближава се към огромния микрофон. Оказва се по-висок, отколкото съм си представяла. Застанал е спокоен и изправен, а увереността му струи като топла слънчева светлина. Не мога да повярвам, че е тук, точно пред мен.

— Благодаря ви — казва той и множеството притихва. — Благодаря ви, че сте тук за това така важно събитие — независимо от металното звучене на високоговорителите, гласът му е плътен. Какво ли е да го чуеш да говори без микрофон? — За мен е голяма чест да бъда сред вас, да можем да се съберем като една общност — сплотени. Сплотени — за миг се колебае, но продължава — срещу злото.

Сред тълпата преминава неспокоен шепот и ми става студено, независимо че съм загърната с шал.

— Да, срещу злото — продължава той. — Тук съм, за да изрека на глас това, което мнозина подозират — живеем в мрачни времена.

Млъква и се оглежда наоколо. Тялото му е покрито единствено с препаска, но не трепери от студ. От разстоянието, на което се намирам, обаче не мога да го разчета. Ще ми се по-отблизо да видя елегантните татуировки върху блестящата му тъмна кожа.

— Събрали сте се тук, за да станете свидетели на нещо ново за мнозина от вас — първото публично дамгосване от десетилетия насам. Някои от вас, като уважаемите по-възрастни членове на нашето общество, сигурно си спомнят подобни събития и знаят какво да очакват. Спомнят си онези дни, доста по-добри, бих казал. За останалите това е нещо, за което само сме чели в учебниците.

Прав е — за дамгосването само сме учили, но никой, когото познавам, не го е виждал.

— Знаете, че почитам и се възхищавам на лидерите преди мен, които с цялата си… мъдрост — прави малка пауза и разбираме, че има предвид точно обратното, — взеха решение да не се съобразяват с част от нашите традиции. Но дойде време, настъпи часът да се върнем към старите обичаи — заради всички нас в тези тъй опасни времена трябва да си върнем наследството и да не забравяме решенията на предците ни.

Тук речта му е прекъсната от бурни възгласи. Той дава знак на хората да замълчат, и се усмихва широко.

— Приятели, твърде дълго бяхме свидетели на ужасяващи престъпления, които се третираха като обикновени простъпки. Това трябва да спре. Наказанието трябва отново да придобие смисъл. Затова, независимо че днес е много важен ден, скоро ще стане обичайна практика да виждаме публично дамгосване на площада. Няма да е често — такова наказание не се налага с лека ръка, — но за най-отвратителните престъпления ще го има. Не може да продължаваме да потулваме прегрешенията в собственото си общество.

Следват още аплодисменти и той изчаква, преди да продължи. Не прилича на човек, който копнее за аплодисменти — като че ли дори се чувства неудобно от тях.

— Твърде дълго си позволявахме да се отдаваме на апатия, но днес вече не можем да си разрешим да не бъдем бдителни. Заплаха от страна на Бледите винаги е имало. Никой не се е заблуждавал, че след голямото прогонване са си отишли с мир. Ние просто решихме да приемем, че си живеят кротко и не представляват опасност за нас. Но днес съм тук, за да напомня, че и в момента плащаме за собственото си бездействие.

Ново вълнение, почти възмущение, се надига сред множеството и усещам как сърцето ми бие лудо.

— Да, имаме доказателства, че Бледите заговорничат. Възползват се от слабостта ни. Те искат да се инфилтрират в нашите редици и да ни претопят, като разклатят вярата и морала ни. Сигурно сте чували някой на пазара да казва: „Бледите не бяха толкова лоши“, или ваш приятел да твърди, че Бледите са миролюбиви хора, или ваш колега да се чуди дали не е твърде строг Законът за интерниране на Бледите. Възхищавате се от възгледите на приятелите си — те са умерени, оптимистични, либерални и открити.

Той млъква, за да даде възможност на хората да осмислят думите му.

— Кап-кап-кап. Пропагандата на шпионите на Бледите в нашите редици (да, те наистина имат шпиони) е изкусна, но коварна. Те имат поддръжници — бунтовници — сред нас, които нарочно ви пълнят главите с лъжи. Карат ви да повярвате, че ви предлагат огън, на който да се стоплите — красиви думи, които да ви убедят, че Бледите не са заплаха и вие сте в безопасност. Настанявате се удобно край светлината на техния огън, а думите им ви нашепват „мир“ и „спокойствие“. Започвате да вярвате, че най-накрая можете да си отдъхнете. Но докато спите, бунтовниците ще нанесат удар и техните малки, топлещи пламъчета ще се превърнат в горски пожар, който ви унищожава, унищожава всичко.

Той ни гледа от сцената с пламнал поглед. След малко изкрещява.

— Събудете се! Събудете се и ги спрете!

Неговият крясък ме стряска.

— Нашата непредпазливост ни докара опасности. Твърде лесно се доверявахме и Бледите затвърдиха позициите си. Готови са да се възползват от наивното ни убеждение, че всичко е наред. Но стига толкова!

Оглеждам се и виждам шокираните лица на хората наоколо. Не точно това очаквахме да чуем. То звучи като зов за обединение, като призив за война.

— Ще бъдем готови. Ще бъдем нащрек. Ще бъдем бдителни и ще внимаваме за скритите врагове в нашите редици. Ще си върнем непоквареността, ще си вземем обратно историята и ще я направим свое настояще. Не мислите ли, че е крайно време?

Завладени от разпалените думи на кмета Лонгсайт, ние ръкопляскаме и тропаме с крака, а той прави знак на някого до сцената, скрит зад черната завеса. Изчаква напълно да се успокоим, и навежда глава, сякаш се моли. Стои така известно време. След малко вдига поглед, отправен право към нас.

— Имам важна новина. Днес тук ще видите доказателството, че Бледите се надигат. Мнозина от вас ще са шокирани, защото мъжът, който ще бъде наказан, е живял тук и е бил приятел на доста хора — поема си дълбоко въздух и казва на един дъх: — Миналата седмица Конър Дрю, един от най-уважаваните ни дерачи, на когото поверяваме скъпите си покойници, беше осъден за кражба на кожа.

През тълпата преминава вълна от шокирани възгласи. Побиват ме тръпки. Не познавам Конър Дрю. Той е дерач и сигурно татко го е знаел. Но от мисълта, че някой може да открадне кожа, ми призлява. Представям си тялото на татко на масата и си мисля колко ценна е кожата му. Без кожа нямаш нищо — нито история, нито начин да живееш в сърцата и умовете на любимите си хора, които те надживяват. Кой би дръзнал да открадне житейската история на някого? И защо?

Кметът Лонгсайт прави знак на един от помощниците си и двама яки охранители изкарват мъж на сцената. Те очевидно са тук, за да ни предпазят от този престъпник. Или може би да предпазят него от нас?, си мисля аз, докато тълпата се зъби зловещо. Мъжът е с вериги на глезените, но ръцете му са свободни. Охранителите го стискат здраво за лактите. Носи препаска, каквато има и кметът Лонгсайт, само че неговата е мръснобяла и парцалива. Кожата му е черна като на Лонгсайт, само че изглежда сива заради умората и поражението.

След мъжете на сцената излиза Мел, нашата разказвачка на истории. Тя не е много по-голяма от мен, но кожата й съхранява историите на всички съграждани. Тя е олицетворение на нашите цели и идеали. Щом и Мел е тук, нещата са по-сериозни, отколкото предполагах.

— Приятели, вие познавате историята си. Знаете за опитите на Бледите да сломят духа ни. Те заличаваха татуировките на хората и така лишаваха душите им от възможността да се помнят навеки. А този мъж, Конър Дрю, може да е с белязано тяло, но по дух е от Бледите. Той е свалял кожа, разбира се, защото е дерач. Но вместо да я предаде за подвързване, той я е задържал за себе си. Като краде парче от нея, той краде една човешка история, подлага на опасност пътя на една душа към отвъдното, променя спомена за човека. С действието си той лишава една душа от възможността да бъде оценена по достойнство. Това е дело на Бледите.

Следва дълга пауза, аплодисменти няма. Всички изглеждат уплашени.

— Приятели, мога да ви уверя, че постъпката на Конър Дрю не е лишена от мотив. Той е действал в съюз с Бледите с цел подстрекателство към бунт. Признал е връзките си с тях и работи за тях.

Сред множеството се чуват викове. Как е посмял?

— Ето доказателството за техните похвати. Но това е само началото. Трябва да се борим. Бледите са пак тук и използват наши хора, за да крадат кожите ни, историите ни, душите ни. И няма да спрат дотук. Тяхната истинска цел са не душите ни, а унищожението ни. Те са гладни и жадни за земята ни. Няма да се успокоят, докато не завладеят градовете, селата, домовете и постелите ни. Те ламтят за земята ни и няма да се спрат, докато всеки един от нас не остане без дом и надежда в собствената си страна.

Една жена до мен хлипа. Аз не искам да плача, не и тук, ето защо дишам дълбоко, за да спра сълзите и прималяването, и си казвам, че трябва да запазя самообладание. От известно време се чуват слухове, че Бледите са се разшавали — готвят се да се върнат и да ни унищожат. Не исках да повярвам, не вярвах. До този момент.

— Вие познавате нашата история, виждали сте експонатите в музея. Когато Бледите живееха сред нас, те осакатяваха и разчленяваха своите жертви, за да откраднат татуировките им, историите им, душите им. Тези слаби и низши същества забиваха нокти в телата ни, за да ни направят като тях. Те искаха да узурпират силата и добродетелите ни и да завладеят земята ни — земята, дарена ни от Бога, земята, за която даде живота си Светеца. Ние, разбира се, няма да допуснем всичко това. Справедливостта трябва да възтържествува. Конър Дрю е на страната на бледите зли бунтовници — той не е сам. Но е първият, който трябва да бъде ликвидиран. Както знаете, скъпи приятели, човек не бива да си въобразява, че може да играе ролята на Бог, без да си дава сметка, че и Бог някой ден може да реши да си поиграе с него. Този мъж се опита да подмени отвъдния живот на едно човешко същество и в замяна ще се лиши от своя. Ще разбере какво означава бъдещето ти да бъде изтрито.

Оглеждам мълчаливото множество и ме побиват студени тръпки. Ще го убият. Ще го екзекутират пред всички — това ли са дошли да видят тези хора? Аз не искам да ставам свидетел на такова нещо. Някой се изкашля и хората се размърдват и започват да си шушукат.

Кметът Лонгсайт ни гледа със спокойно изражение. Владее се чудесно. Аз се поотпускам, затварям очи и се опитвам да си представя татуировките му. Отново се сещам за думите, които скандирахме при встъпването му в длъжност. Той е добър, той е мъдър, той е най-добрият от нас. Не е жесток, обича ни, няма да ни е страх. Всичко, което прави, е за наше добро. Внушавам си, че не се притеснявам. Не ме е страх.

— Дръжте го, моля ви! — казва кметът Лонгсайт на охранителите. Гласът му е мил и любезен.

Натискат надолу мъжа, който застава на колене, и поставят челото му върху дървения блок на сцената. Поглеждам надолу, но чувам мъжа да стене и да се съпротивлява на силните им ръце. Сред множеството се чува ахване и аз вдигам поглед — Лонгсайт държи в ръцете си тънък калъф. Виждам как го отваря внимателно и с елегантен жест вади от него нож с късо острие, проблясващ и готов. Той застава над престъпника, обкрачил тялото му, хваща го за косата, за да не мърда, и открива врата му. Като агне на заколение. Не искам да гледам, но не мога да извърна очи.

Той доближава ножа и на пода пада дебел кичур от косата на мъжа.

Като овца на стригане.

Усещам облекчение и от устата ми излиза сподавен смях. Ще живее. Няма да го убият.

Жената до мен ми хвърля жлъчен поглед.

— Това не е за смях. По-добре гледай! Гледай и помни!

Затворникът плаче. Охранителите го държат да не мърда, но той не се съпротивлява — духът му е сломен и той сякаш се е оставил в ръцете на съдбата. Лонгсайт вдига високо ножа и в това време на сцената излиза мъж, облечен целият в черно, следван от двама асистенти, които носят столче и маса, върху която е сложен комплект с инструменти. Разбирам какво ще се случи. Лонгсайт избърсва ножа и го прибира в калъфа, а мъжът сяда и взима от масата бръснач. Внимателно избръсва тила на затворника. Сваля черните ръкавици, изхвърля ги и си слага нов чифт. Взима познатата машинка, подготвя кожата и започва да работи по скалпа, точно над линията на косата на тила. Топи иглата в малка мастилница на работната си маса. Затворникът стене, но не мърда: охранителите са го стиснали здраво.

Сред множеството настава суматоха. Виждам млад мъж, който се опитва да си проправи път и се бори да стигне до сцената. Гардовете настръхват, но преди да успее да се доближи, няколко души наоколо го хващат и го връщат обратно. Докато го дърпат, виждам лицето му — пребледняло от ужас, очилата му са се изкривили — и за момент мисля, че погледите ни се срещат.

Татуирането продължава. Приключва по-бързо, отколкото съм виждала да се прави при други случаи. Въпреки това бръмченето на машинката ме замайва като лек шум в ушите. Докато гледам като в просъница как мъжът в черно довършва татуировката, ми прималява. После звукът на машинката рязко спира и татуистът се изправя. Поставя уреда на масата, кима почтително на кмета и се оттегля.

Кметът Лонгсайт, който по време на татуирането стоеше в задната част на сцената, се приближава към микрофона.

— Приятели, днес справедливостта възтържествува. Този човек ще остане да живее в нашето общество, защото ние сме великодушни. Косата му ще порасне и ще скрие татуировката. Но символът на забравените ще е винаги с него.

Нещо пронизва шокираното ми съзнание. Забравените?

— Когато този престъпник умре, символът ще бъде разчетен, ще се превърне в негова присъда и книгата му ще бъде изгорена на кладата в Залата на Страшния съд.

Как можеш да живееш, ако си дамгосан като забравен? Как можеш да продължиш, като знаеш, че нищо няма значение, че животът ти ще приключи със смърт и забрава? Горещо се надявам да се извися до класата на запомнените — всички за това живеем. Но днес надеждата на този мъж беше заличена с черно мастило.

Забравен.

В ума ми звучи приглушен камбанен звън — ако се напрегна, ще си спомня случката.

— Приятели, нека това тук ви мотивира да живеете един достоен според вашите разбирания живот. Не забравяйте поражението на този човек!

Из тълпата се чува шушукане, което прераства в сподавен рев. Хората аплодират, хората крещят, хората повтарят:

— Гарван, гарван. Символът е гарван.

Забравен. Сега си спомням. Спомням си всичко.

Аз се включвам в общия рев и хуквам към къщи. Пликът с лука се блъска в бедрото ми, а под ноктите си още усещам калта от картофите.

Гарван. Гарван. Символът е гарван.