Алис Бродуей
Мастило (36)

Трийсет и седма глава

Въпреки вечно горящия огън Залата на Страшния съд ми се струва студена. Вятърът влиза през отворените врати и се блъска в каменните сводове на преддверието. Входът стои винаги отворен, за да ни напомня, че рано или късно всеки от нас ще влезе тук. А огънят никога не загасва, за да не забравяме за заплахата от унищожение навеки.

Пейката, на която сме седнали с мама, е покрита със сплескани възглавници. Предполагам, че някакви ревностни поклонници са ги ушили доста отдавна. От тях ниската и твърда дървена повърхност не става по-удобна. Дори и платът е пропит от студенината, която през мускулите стига чак до костите ми. Нищо тук не може да утеши тревожното ми сърце.

В тази зала човек се чувства като в шапката на някоя вещица. Таванът се стеснява като фуния, а през цветните стъклописи, наклонени навътре към комина, се процежда слаба светлина. През витражите наоколо тя се пречупва във всички цветове на дъгата. В момента слънцето отразява наситено сините и виолетови тонове и залата изглежда, сякаш е насинена и потопена във вино.

Двама мъже с кожени национални носии поддържат огъня, като добавят черешови и ябълкови дърва. От тях въздухът замирисва на сладникав тамян, който се смесва с миризмата на студените пейки, плесенясалия камък и острия мирис на металните колони. Винаги съм си представяла, че тук ще вляза, изпълнена с надежда и с чувство на радост, скрито под тъгата от смъртта. Никога не съм си мислила, че ще седя тук и ще изпитвам и най-малката несигурност каква може да е присъдата. И през ум не ми е минавало, че ще трябва да се моля собственият ми баща да не попадне в пламъците.

Някога бях чела една легенда за трима мъже, хвърлени в пламъците заради предателство. Хората наоколо забелязали, че мъжете не горят и че до тях изведнъж се появила някаква тайнствена фигура. Извадили ги от огъня невредими, даже не били опушени. Моля се предците ми да запазят баща ми, да бъдат до него и да не позволят да изгори в пламъците. Направихме всичко, което трябваше, и той ще бъде спасен, нали?

Поглеждам към скосения таван. Дебелите метални колони са наклонени към комина. Гредите се кръстосват и приличат на паяжина. Ние сме седнали в основата им като мухи, които се опитват да се скрият зад крачетата на паяка. Над нас виси коминът като тичинка на хищно растение, като език на насекомо, което изсмуква пушека.

Хората се стичат и сядат на подредените в полукръг пейки. Някои от тях идват при нас, стискат ръцете ни и шепнат утешителни слова. Но също като храната и цветята, които изпращаха, когато татко беше болен, думите им не могат да помогнат. Всички тези хора, дошли заради него, са ми като непознати. Просто ми се ще да се махнат оттук. Оглеждам се за онези, които наистина искам да видя, и забелязвам Саймън и Джулия да ми се усмихват окуражително. Джулия ми изпраща въздушна целувка. Верити ще пристигне заедно със съдията и кортежа, който ще пренесе татковата книга от сградата на правителството. В другия край на залата виждам Обел, седнал на най-задната пейка. Лицето му е бледо и сериозно.

А, ето го и Оскар. Той си оправя ризата и прокарва ръка през разрошените си къдрици. Личи му, че се чувства неловко в тази официална обстановка, и се сещам, че той вече е бил на моето място. Ясно му е какво изпитвам.

Затварям очи, за да не виждам хората наоколо, и си преговарям наум как ще протече церемонията. Първо ще говори съдията, после Мел ще разкаже легендата, която татко е избрал, а след това ще дадат думата на всеки, който желае да се изкаже и да сподели случки и спомени за покойника.

После следва присъдата. Верити беше убедена, че е написала резюмето на книгата му достатъчно ясно, за да може съдията да вземе най-правилното решение. Каза, че изложението й е безпристрастно, но всички факти около живота на татко категорично говорят, че трябва да бъде запомнен.

Краката ми са студени и потупвам пръсти по каменния под, за да ги стопля. Залата вече е почти пълна и в този момент го зървам на вратата.

Карл.

Той гледа право в мене.

Когато вижда, че съм го забелязала, поглежда през рамото си и вдига ръка. Прави ми знак от другия край на залата, подканя ме с поглед да го последвам, и излиза през вратата.

Съдията още го няма, а доколкото виждам, никакви правителствени служители още не са дошли.

Решавам, че нямам друг избор, освен да отида да видя какво иска. Казвам на мама, че веднага ще се върна, и тръгвам към вратата, през която Карл току-що излезе. Той чака и се озоваваме толкова близо един до друг, че виждам, че и той е разтревожен, загрижен и леко изпотен. Пуска една измъчена усмивка и аз тръгвам след него по коридора. Спира под свода между две колони. Мястото е закътано, далеч от хорското множество, в сянката на масивната стена и встрани от светлината на витражите.

— Какво искаш, Карл? — питам с леден глас.

Въздиша и сякаш се смалява. На лицето му забелязвам нещо, което не съм виждала досега — изглежда изплашен.

— Виж — казва той и облизва устните си. — Искам да ти помогна. И да се извиня. Онзи ден не исках да те нараня. — Той смръщва вежди. — Всичко е толкова объркано. — Говори сякаш повече на себе си. — Съжалявам. — Днес изглежда по-дребен от друг път и някак съкрушен.

— Карл, не му е сега времето да говорим за тебе. — Успявам да устоя на порива си да го съжалявам. Трябва да се концентрирам върху татко, а не да се разсейвам.

— Знам, знам. — Гласът му звучи напрегнато и той си играе с копчетата на ризата си. — Виж, трябва да ти кажа нещо.

Търпението ми се изчерпва, а и нямам време за игричките му. Поглеждам зад себе си и виждам някакво раздвижване в залата — сигурно пристига съдията.

— Трябва да вървя — казвам аз и понечвам да тръгна. Карл ме хваща за китката и аз се обръщам побесняла. — Не ме докосвай! — изсъсквам. — Чуваш ли? Само смей пак да ме пипнеш. — Той се стряска и отстъпва. Тръгвам обратно към залата и се проклинам, че съм му позволила да се доближи до мене.

— Леора! Просто… просто бъди внимателна на кого се доверяваш. — Аз спирам, но не се обръщам. — Всичко, което направи, за да спасиш баща си — те са били наясно през цялото време. Те са… те са се подигравали с тебе. — Гласът му трепери. — Ти правиш точно това, което те очакват.

Аз замръзвам на място, но после поклащам глава и продължавам да вървя. Докато си проправям път към залата, го чувам как простенва от безсилие.

А едно тъничко гласче в главата ми нашепва: Откъде може да знае, ако те не са му казали?