Алис Бродуей
Мастило (7)

Седма глава

Седя на леглото и старата приказка звучи в ушите ми. Моята стая изобщо не прилича на стаята на Верити. Никога не ми разрешиха да си я направя в любимия ми розов цвят, затова стените са бели и безлични. Преди много й завиждах, но сега си ми харесва. Отварям високия скрин, за да си взема скицника, скрит под блузите ми. С всекиго е така — мисли си какви ще са бъдещите му татуировки. Официалните, разбира се, не можем да ги избираме, онези, които нормално всеки човек получава: името ни при раждане, точката за всяка година от живота ни, родословното дърво на гърба ли, имунизациите. На дясната ръка постиженията ни се отбелязват с различни по цвят и дължина линии. Лявата е за лошите постъпки. Тънката оранжева линия означава, че не си върнал дълга си, червената — че си откраднал, а дебелата черна — че си убил някого, но такава не съм виждала. Засега на лявата си ръка нямам нищо, но непрекъснато си говорим какви ще бъдат татуировките ни, които сами избираме. Първите, които си направим, ще разкриват нашата същност.

Ако исках, можех на шестнайсетия си рожден ден да си татуирам нещо, но се въздържах. Иска ми се да покажа коя съм всъщност — че не съм само едно кротко момиче, което получава отлични оценки и се държи добре с майка си. Но вече не знам дали някога ще реша какво искам, защото трябва да е перфектно. Все чакам да ми дойде идея за идеалния дизайн — нещо красиво, вечно, истинското ми аз.

Седя си на бюрото и рисувам нас двете с Верити. Тя се смее и косата й е разрошена. Нещо съм объркала във веждите ми и изглеждам ядосана, но и така ми харесва. Спирам да рисувам. Един молец хвърчи около лампата на бюрото. Мъничък е и не ми пречи, но хвърля тайнствена светлина и чертае неясни сенки. Звукът на крилцата му наподобява късане на хартия и пърхане на пера. Не загасвам лампата. Вече не обичам тъмнината. През последния месец заради предсмъртните думи на татко (Бъди нащрек с Бледите, Леора) някои от детските ми страхове пак се появиха. Звуците, които преди ме приспиваха, сега карат сърцето ми да бие лудо, а от старите страхове умът ми сътворява нови чудовища.

Дълго преди да се родя, още преди Закона за интерниране на Бледите, те живеели заедно с нас. Не мога дори да си представя какво е било — огромна група хора, които не желаят да се татуират. Всичко започнало от един-двама души, които освен официалните татуировки не искали да си направят други, и прераснало в съпротива. Отказвали да татуират децата си, и предпочитали да плащат глоби и да лежат в затвора, но да не се подчинят на законите на страната. Всеки ден хората трябвало да се срещат с някакви празни и неразгадаеми същества. Мама ми е разказвала, че нейната майка ги помнела. Никой не разбирал защо избрали да отхвърлят спасението си и да живеят прокълнати.

После се разбрало каква е истината. Тези хора криели ужасяващи тайни, които нямали смелостта да извадят на бял свят. Започнало се с дреболии: шевовете на дреха, ушита от такава шивачка, се пукали и излагали на показ калпавата й работа и татуираната ти кожа; писмата ти пристигали с подправено клеймо, което било знак повече да нямаш вяра на тази пощаджийка; пекарите ти продавали баят хляб; учителите учели децата ти да лъжат; лекарите им давали лекарства, които още повече ги разболявали. Те твърдели, че за да пречистят душите си, не им трябват никакви татуировки или книги от кожата им. Наричали себе си праведници, но действията им говорели за истинското им душевно състояние. Те показали истинската си същност в един внимателно организиран бунт: палели къщи, осакатявали тела, одирали кожата на мъртвите, изтръгвали живота на живите. След цялото това брутално насилие Белязаните били принудени да отвърнат на удара. Бледите нямали място сред тях и когато битките затихнали, те били прогонени надалеч, извън крепостните стени. Живеели в свои общества и повече не създавали проблеми. Известно време всичко било мирно и тихо.

Не след дълго страхът изчезнал. Понякога, разбира се, се чуваха слухове. Децата в училище разправяха как баща им или братовчед им забелязали някой от Бледите да обикаля нощем из града.

— Приличал на призрак — казваха. — Кожата му светела в тъмното, докато се промъквал покрай къщата на семейство Юинг и търсел отворен прозорец, за да се вмъкне вътре.

В междучасията в училище се майтапехме, но вечерно време поглеждах към пердетата и се чудех дали шумът, който идва откъм прозореца, е само от вятъра.

— Нали знаеш какво значи, когато в понеделник някое дете не дойде на училище и повече не чуеш нищо за него? Тогава разбираш, че някой от Бледите го е отвлякъл.

Пищяхме едновременно от ужас и удоволствие, че всичко е само шега, но нощем, когато, скрита под завивката, се опитвах да заспя, всичко изглеждаше по различен начин. Не смеех да си извадя ръцете навън. Свивах се на кълбо, за да не могат да дойдат и да ме хванат за краката. А думите на онова дете постоянно звучаха в ушите ми.

— Бледите идват нощем и крадат душите. На сутринта близките ти намират само едно перо и така разбират, че си бил отвлечен.

Когато бях на десет години, кучето ми Амити изчезна. Не се беше губило досега. Седмици наред всеки ден излизахме да го търсим навсякъде. Разлепихме обяви, питахме всеки срещнат дали не е виждал нашия златист приятел. Месец по-късно, докато се разхождах в гората до училище, се подхлъзнах на един кален склон. Видях го, затрупан от листа — нашийника на Амити. Единствената следа от нея беше червеният й кожен нашийник, покрит с лъскави пера. Татко ми каза да не ставам глупава, че сигурно се е сбила, но аз бях сигурна, че са я отвлекли. Още ми липсва.

Сега, докато вятърът блъска клоните на дърветата в прозореца ми и навън е тъмно, лесно се сещам за тези истории. Казвам си, че се държа детински, че вече съм голяма за такива страхове. Но не мога да забравя предупрежденията на кмета Лонгсайт — заплахата е реална. Хващам молеца в ръцете си и за секунда усещам пърхането му, преди да се успокои. Отварям с лакът прозореца, разтварям ръце и го пускам навън. Вместо да полети, той пада като камък. Временният му плен го е убил, преди да бъде освободен. Изтривам ръце в панталоните си. Вече е късно, затова си обличам пижамата, мушвам се в леглото и затварям очи.

Мисля си за татко, за душата му, която очаква да бъде претеглена и да получи присъдата си.

Мисля си за Конър, мъжа, когото публично дамгосаха, и за изражението в очите му, преди да забият иглата.

Мисля си за Знахарката и за сериозното предупреждение на кмета Лонгсайт.

Мисля си за огъня на Страшния съд, който гори по цели нощи и дни, вовеки веков.

Лампата ми свети. Накрая заспивам.

Сънувам, че лежа в болнично легло. Във вената ми е забита система. Наблюдавам как торбичката бавно се пълни с тъмна течност, и се чудя защо ми взимат кръв. Докато гледам ръката си, забелязвам, че татуировките ми полека избледняват. Всеки символ, дума и образ изчезва пред очите ми.

Взимат ми не кръв, а мастило. Поглеждам празната си кожа. Аз съм гола. Аз съм изгубена. Изтръгвам иглата от вената си.

Събуждам се задъхана от страх. Изтъркулвам се от леглото, събличам пижамата си и заставам пред огледалото, за да се уверя, че всички татуировки са по местата си. Обръщам се и се опитвам да прочета всяко име на дървото, което расте на гърба ми. Изведнъж забелязвам колко е празно. Живяла съм цели шестнайсет години, а какво разказва за тях кожата ми? Ако умра днес, книгата ми ще изглежда точно като на всеки мой връстник. Освен различните имена и някои други дреболии историята ще е същата.

Кожата ми разказва онова, което правителството е решило за мен. Изведнъж ми се приисква да запълня всеки сантиметър, за да не пропусна нищо: красотата, която съм видяла, имената на приятелите ми — или поне на Верити, първата ми любов. Първата любов. Само мисълта за нея силно ме разсмива. Няма да имам романтично преживяване, което да си татуирам. Кой ще ме пожелае?

Естествено никое от момчетата в училище не заслужава моето внимание. Е, освен онзи особняк, който ме караше да се изчервявам или леко да се притеснявам как изглежда косата ми, или да си мисля дали не съм прекалено умна или прекалено срамежлива. Но никой не ми е завъртял главата досега. А със сигурност и никой не е въздишал по мен. Аз май съм единственото 16-годишно момиче на света, което никога не се е целувало.

Разглеждам стриите по бедрата си и светлата си кожа. Омръзнало ми е да ми повтарят колко по-изтънчени изглеждат светлите хора и колко голяма късметлийка съм. Моята кожа не е точно светла, с онази алабастрова красота, а по-скоро скучно сива. На мен нищо не ми е както трябва. Гърдите ми са твърде малки, за да са приятно закръглени, а задните ми части са твърде големи, за да съм стройна. Лицето ми е доста странно, за да е красиво, и доста невзрачно, за да е запомнящо се. Косата ми е почти права, за да мине за къдрава, и твърде чуплива, за да мине за права. Независимо колко пъти се заричам да я пусна дълга, все ми писва и я скъсявам. Убедена съм, че никой никога не си е избирал боя в естествения цвят на косата ми — мише кафяво. Всъщност много си харесвам сините очи, но те не са достатъчни, за да мина за красива. Гледам моравите линии, които се разклоняват надолу по гърдите ми, и се чувствам засрамена. Виждам нова стрия и се опитвам да я залича. Изобщо не е справедливо да имам стрии по на практика несъществуващите ми гърди. Къде е правдата?

Тялото ми ме разочарова, предава истинското ми аз на всеки, който ме гледа — мен, на която нищо не ми е както трябва. Всъщност това няма значение. Ще покрия кожата си с нови нюанси на черно и сиво и ще стана нов човек. Мога да бъда пресъздадена с кръв, болка и мастило.

Имам още много за казване.

С облекчение забелязвам, че се развиделява. Верити скоро ще дойде да преговаряме. Слагам си кафяв панталон, който е скъсен, за да се виждат любимите ми меки кожени ботуши, и една тюркоазена риза на Верити, която тя ми подари. Съвсем семпла е, има само копченца на деколтето и е достатъчно дълга, така че да крие задника ми — предимството да имаш по-висока приятелка. Увивам два пъти около талията си широкия оранжев колан и го завързвам здраво отпред. Обичам да съм покрита, за да не ми се виждат татуировките. Ако празната ми кожа не се вижда, сигурно хората ще си въобразяват, че животът ми е по-хубав от реалния.

Тръгвам да слизам, но спирам на вратата, защото чувам гласове: Верити и мама си приказват. Сигурно съм се успала, без да разбера. Отгоре виждам, че двете са седнали на кухненската маса. Виждам и почистения дървен плот и резките, които с татко сме оставили от рязане върху него без дъска (мама ни се караше и на двамата, сякаш татко беше дете, за което тя трябваше да се грижи). Надничам измежду блестящите тенджери, които висят на една конзола, и се усмихвам на мама, а тя ми налива чай, когато ме вижда да слизам. Поздравявам предците си по име и запалвам свещ на масата под полицата с техните книги. Иска ми се и татковите да са тук, но той е израснал в Ривъртън и когато се е преместил, не е донесъл никакви книги. Никога не е говорил за семейството си.

Когато съм близо до тях, виждам, че мама разглежда дясната ръка на Верити. Не може да се сдържи да не чете хорските татуировки — обожава да го прави. За нея идеалният следобед е да седи пред къщата, да наблюдава минувачите и да наднича в тайните им. Не че Верити някога е имала съмнителни татуировки — те са идеални като нея.

— Как върви преговорът? — мама пуска ръката на Верити и отпива от чая си.

— Мисля, че добре — казва Верити и сваля ръкава си, — но все сънувам разни щуротии, че изпитите включват всичко, което съм забравила да науча — усмихвам се, защото знам, че Верити ще се справи добре. Мама взима чайника, за да си сипе още чай, и виждам, че снощната ми рисунка е още на масата. Мама е изпънала смачканата хартия и сигурно я е разглеждала. Дали я е показала на Верити?

— Хайде, Вети, трябва да ми помогнеш, защото мозъкът ми е блокирал.

Верити мята чантата си през рамо, взимаме чашите си с чай и се запътваме към стаята ми.

Тези изпити са важни. Те включват всички основни предмети, изучавани в училище, плюс допълнителни тестове в зависимост от избраната специалност. Моята е татуиране. Имат огромно значение, защото определят бъдещето ни. Ако не ги изкарам добре, ще ме назначат на някоя скучна длъжност, от която никога няма да мога да се отърва. Специалността си можем да изберем през последната година, но няма гаранция, че ще получим правото да упражняваме желаната професия. Трябва да покажем отлични резултати. Ако се окаже, че трябва да работя в някой офис, мисля, че душата ми ще изсъхне и ще загине. От малка си мечтая да стана татуист, откакто татко започна да ме учи да рисувам, но през последната година станах доста по-уверена. Обичам да усещам писеца в ръката си. Обичам да чертая символи. Обичам историята на всеки от тях и факта, че могат да бъдат интерпретирани по различни начини.

Никога не съм правила татуировка на човек. Докато изучавахме този предмет в училище, не ни разрешаваха. Тогава се научих да почиствам и стерилизирам мястото, да рисувам символи върху хартия и върху свинска кожа. Осъзнах, че съм вманиачена по детайлите и че татуирането е единственото нещо, с което искам да се занимавам.

Верити се надява да си намери работа в държавната администрация, в планирането на политиката или нещо подобно. За нея седенето на бюро не крие страх от духовна смърт, защото е работила като стажант в правителствените структури. Тя трябва да може да помни закони и постановления. Оценките й трябва да са отлични. Най-много иска да работи в отдел Погребения и претегляне на душите, който отговаря за книгите на наскоро починалите. Иска да участва в подготовката на мъртвите за окончателната им присъда. Ще преглежда книгите им и ще прави препоръки дали заслужават да бъдат помнени. Това е един от отделите с най-голяма важност и забулен в най-много тайнственост. Наблюдавам как приятелката ми си подрежда учебниците и не спира да дърдори, и се опитвам да си я представя как седи за някое голямо бюро и взима съдбоносни решения.

Всичко се променя, и то много бързо.

До обяд с Верити работихме — тя седи на разнебитеното ми бюро и преглежда записките и учебниците си, а аз съм се проснала на пода, правя още рисунки за портфолиото си и събирам парченцата засъхнала боя от килима. Имам още много работа. Вижда ми се странно, че трябва да полагам толкова големи усилия. Никога не ми се е налагало да уча усилено — все лесно ми се получаваше. Но после татко се разболя. Мислите ми за утрешния ден неизменно бяха свързани с него — с влошаването на здравето му, с отсъствието му, с перспективата да живея без него. Представях си бъдещето без татко, в което има ужасяващи празнини и той много ми липсва.

Но ето че то е тук и животът някак си е станал по-голям и е запълнил празнотата. Не искам да продължавам напред без татко, но се налага. Няма как да спра да живея.

— Добре ли си, Лори? Вчера татко се притесни за тебе — тя се клати на стола и за малко да се преобърне. — Аз също. Дамгосването те разстрои, нали?

Сцената как татуират този мъж, Конър, и бръмченето на машинката, която вкарва мастилото в кожата, внезапно проблясват в ума ми. Очите му.

— Честно казано, опитвах се да не мисля за това — казвам и преглъщам. — Как ще продължи да живее, като знае, че е забравен?

— Не знам, Лори, но да не пропускаме, че е извършил нещо ужасно.

Кимам.

— Себ каза, че е видял края, когато е бил в почивка — продължава Верити. — Мел, разказвачката, е била там и е прочела легендата за Светеца, за да напомни на всички присъстващи колко ценни са нашите татуировки и каква чест представлява свалянето на кожата.

Свивам отегчено рамене. Може би, ако я бях чула, щях да се почувствам по-спокойна, но за тежестта на престъплението легендата ми се струва неуместна.

— Щом е бил дерач, мислиш ли, че баща ти го е познавал? — пита Верити. Преглъщам и поклащам глава.

— Мисля, че не. Не мога да си представя такъв човек да е работил с баща ми — промърморвам аз. — Татко гледаше сериозно на работата си. Щеше да е бесен, ако познава такъв безскрупулен и зъл човек — въздишам и потръпвам.

— Мила Леора, страшно ти липсва, нали?

Кимам и както се очаква, очите ми се пълнят със сълзи.

— Просто не мога повече да чакам претеглянето на душата, не мога да понасям това, че държат книгата му в музея. Искам всичко да е свършило и той да си е вкъщи с нас.

— Сигурно е ужасно да е далеч от вас, Лори, но не забравяй, че книгите на предците ти са известна утеха. Те бдят над тебе.

Верити е права — предците ми през цялото време ме закрилят. Те подреждат нещата така, както трябва да бъдат. Те ни водят и ни помагат. Трябва да се науча да им вярвам. Има дни, в които не усещам грижата им за мен и е лесно да ги забравя. Но нали това е вярата?

Усещам, че Верити ме наблюдава. Усмихвам се и казвам:

— Като говорим за предците ни, довечера е наш ред да четем имената на мъртвите.

Верити изпъшква. Тя много мрази този ритуал — прекалено официален и натруфен е за нейния вкус.

Сигурна съм, че се записа само за да ми прави компания.

— Любимото ми занимание — мърмори сърдито.

— Искаш ли да се срещнем пред залата и да влезем заедно?

След това полагам неимоверни усилия да пропъдя черните мисли от главата си и да се фокусирам върху работата, която имам да върша. До края на деня учим и се изпитваме една друга. На няколко пъти съм на косъм да й кажа за татуировката на татко, но все ми се струва, че моментът не е подходящ. Ще почакам. Но когато я прегръщам, преди да си тръгне за вкъщи, усещам чувство за вина. Не трябва да крием тайни.