Алис Бродуей
Мастило (38)

Трийсет и девета глава

Успявам някак си да избягам от това свърталище на демони и хуквам към вкъщи. Набързо си стягам една чанта, в която нахвърлям някои неща. Не мога да остана тук. Опитвам се да измисля къде да отида, но не се сещам при кого да избягам. А може би никой не ми трябва. Най-добре е никого да не обичаш, защото ще те предаде. Не искам да стоя там пред всички с високо вдигнати ръце, в които държа сърцето си. Не. Сърцето се държи на скрито — няма как да го запазиш, ако го раздаваш.

Грабвам си палтото, но преди да успея да тръгна, вратата се отваря с трясък.

— Какво направи? Можеше да го спасиш. Една дума да беше казала, щеше да го защитиш. Как можа?

Мама крещи и тръгва към мене, готова да ме убие. Косата й е разрошена, а очите — зачервени.

Саймън се опитва да я спре с успокоителни думи.

Дошли са всички, за да ме разкъсат на парчета. За да ми кажат колко ужасно съм постъпила. Как едно-единствено кимване е провалило всичко. Сигурно трябва да се чувствам зле или поне да ми е мъчно, че толкова страдат. Но не мога да се разплача. Не мога да се разкрещя. Не мога нищо да почувствам.

— Знаела си това, нали? — изсъсквам към подпухналото й лице. — Манипулирала си ме. Ти си фалшифицирала всичко. Коя си ти всъщност? Цял живот си ме лъгала коя съм аз. Ти си виновна за смъртта му, не аз. И си виновна точно колкото него.

Опитвам се да ги заобиколя, както съм с чантата на рамо, но Саймън ме хваща за ръката.

— Леора, почакай! Ще съжаляваш за това, което каза току-що, защото трябва да чуеш цялата история. И смятам, че трябва да се извиниш на майка си.

Става ми смешно, защото спокойствието му звучи нелепо на фона на безумните му думи. Поклащам глава.

— А аз смятам, че не трябва. Мисля, че няма да се извиня. И между другото, тя… — кимвам към съкрушената жена срещу мене, — тя не е моята майка. Или не чухте? Истинската ми майка е била от Бледите.

Излизам от вкъщи, но никой не ме вика да се върна.

Отивам в музея. Промъквам се в залата с приказките, тази, която Мел ми показа, и когато става време да затварят, се скривам между етажерките. Спя на пресекулки с чантата за възглавница, шала за завивка и пазителите на приказките, които ме гледат отвисоко. На сутринта изчаквам, докато дойдат достатъчно хора, за да си тръгна незабелязано, и поемам към сградата на правителството. Няма смисъл да го отлагам.

Подписвам формулярите, които ми дава служебният татуист, и го оставям да изстърже съществуването на баща ми от родословното ми дърво. То ще бъде заменено от кукувица, приютила се на гърба ми. Исках да ме отърве и от името на мама — която май вече трябва да е просто Софи, — но на нейно място трябваше да сложи друго име, а аз не знам коя е жената — е била — жената, която трябва да заеме полагащото й се място на върха на родословното ми дърво. Узурпаторът ще трябва още известно време да поживее тук.

Докато съм още при него, татуистът получава съобщение. Някой по-висшестоящ го е инструктирал да ми направи още една татуировка върху вече разранената ми кожа. Аз се съгласявам. И така, получавам един орел, който свидетелства, че съм отстоявала истината, дори и с цената на собственото си семейство. Татуистът също ми освежава цветовете на татуировките, които бяха повредени от белега на ръката ми.

На излизане от сградата чувам, че ме вика познат глас. Обръщам се и виждам Мел. Изглежда тъжна, но се усмихва и протяга ръце да ме прегърне. Кани ме в един невзрачен и поочукан офис и ми предлага нещо за пиене. Приемам с благодарност, защото днес нито съм яла, нито съм пила.

— Чух, че си тук. Исках да разбера как си. Е, как си, Леора?

Не знам как да й отговоря. Тя ми подава чаша димящо кафе и аз я взимам безмълвно.

— Не са много болезнени, надявам се — гледа новите ми татуировки. — Видях какво си татуирала на Джак — изящно е. Изглежда, инстинктът ти не те е подлъгал. Ти си надарен татуист. — Тя отпива глътка от своята напитка и ме поглежда с огромна тревога и обич.

Усещането е приятно. Не съм съвсем сама. Има някой, който знае истината, но не ме мрази.

— Все още си мисля, че от тебе щеше да излезе невероятен дерач. — В гласа й се усеща съжаление и когато я поглеждам, се намръщвам. Лицето й е тъжно и уморено.

— Къде е Изолда? — питам аз.

— Взима уроци. — Мел отпива от кафето си и пак се усмихва с онази тъжна усмивка. — Има неща, на които дори аз не мога да я науча. — Тя въздиша и ме гледа право в очите. — Вчера се държа смело, Леора.

Свивам рамене. Не се чувствам смела. Чувствам се ядосана. Чувствам се като някой глупак. Чувствам се предадена.

— Имах ли избор? — Гледам в чашата си.

Гласът на Мел е кротък.

— Постъпи правилно. Както и очаквах, спомняш ли си? Ужасно беше да научиш по този начин, но ти постъпи правилно. В известен смисъл баща ти беше добър човек, но не водеше добър живот.

Вдигам поглед към нея.

— Ти и преди ли си знаела?

Мел кимва.

— Знаех. Но не можех да ти кажа, Леора. И нямаше нужда. Бях сигурна, че ще постъпиш правилно. Направи ми много силно впечатление. Наистина. — Поглеждам я и се опитвам да разгадая изражението й. — А сега — тя слага топлата си ръка на коляното ми и се питам как е възможно да ме докосва, при положение че знае каква съм, — и аз искам да ти призная нещо — опитвам се да изглеждам заинтересована. — Още когато излязоха резултатите ти, от правителството се поинтересуваха от тебе. Ти можеше да си избереш която професия пожелаеш. Липсваше ти едно-единствено нещо: ако притежаваше самоувереност — ако беше наясно колко си способна — щеше да бъдеш идеалният кандидат.

Аз се изчервявам и клатя глава.

— От къде на къде ще представлявам интерес за правителството?

Мел се засмива, като вижда колко съм объркана.

— От къде на къде за правителството ще представлява интерес някой толкова талантлив ли? Някой, който може да допринесе толкова много за нашето общество? Не бъди наивна, Леора — всички забелязаха потенциала ти. Всички бяха убедени в него. Имаше само едно нещо, за което не бяхме сигурни. Твоята лоялност.

Намръщвам се и отпивам от кафето.

— Не мисли, че нямаме представа какво се случва — продължава тя. — От известно време правителството знае всичко за баща ти — много повече, отколкото се разбра току-що. Той беше опасен радикал, когото следяхме години наред — тя ме гледа в очите. — Времето, прекарано с Бледите, сякаш беше затвърдило лъжовните му убеждения. Той дойде в Сейнтстоун не за да работи и да започне на чисто, а за да ходатайства за Бледите. Той успя с измама да спечели сърцата и умовете на слабите и лекомислени мъже и жени, които му се довериха. Убеждаваше ги, че е борец за свобода, воин за мир и равенство. Естествено, той подготвяше почвата за война. Нали знаеш, че това е главната цел на Бледите? — Тя млъква, за да види реакцията ми. — Така че, Леора, знаехме всичко, свързано с баща ти. И майка ти — истинската ти майка.

Когато я стисвам здраво, чашата изгаря пръстите ми. Но ми е нужно нещо, за което да се хвана, нещо стабилно, нещо, което да усещам.

— С твоя произход нямаше гаранция, че ще се посветиш в служба на обществото. Леора, във вените ти тече бунтовническа кръв. — За секунда лицето й издава отвращението й от моята принадлежност към Бледите. — Ние не бяхме сигурни какви семена е посял в ума ти твоят баща. Трябваше да почакаме и да видим на кого принадлежи твоята вярност.

— Ние? — казвам аз. Гласът ми е дрезгав. — Ти просто си ме изпитвала.

Тя се размърдва на стола и се обляга.

— Аз те наставлявах. Подкрепях те и ти помагах. — Опитва се да прочете по лицето ми какво мисля.

— Затова ли ми даде да прочета онази приказка? „Спящата принцеса“?

Мел накланя глава.

— Понякога родителите смятат, че постъпват правилно. Но има тайни, които не трябва да се крият. Трябва да се доверяваме на децата. — Тя се усмихва благо. — Бях сигурна, че ще разбереш.

— Мел, изгубих всичко. — Гласът ми трепери и трябва да си напомня за обещанието, което си дадох, да държа сърцето си заключено — нищо да не влиза и нищо да не излиза от него.

— Знам, че така се чувстваш. Повярвай ми, наясно съм какво означава да нямаш нищо, освен обществото. Но си струва, Леора — печалбата винаги е по-голяма от цената. — Тя отново потърква коляното ми. — Ще видиш. Хората са ужасно изплашени. Страхуват се от бунт на Бледите, осъзнават безпътицата, в която са попаднали. — Гледа ме право в очите. — Баща ти беше олицетворение на всичко, което ни плаши и което най-много презираме. Но след като вече е наясно с твоята лоялност, правителството е готово да ти отреди подобаващо място в обществото. Да получиш роля на базата на твоята личност и безбройните ти умения. Едно полубледо момиче, над което се е смилил великодушният кмет Лонгсайт, обръща гръб на тъмните и зли сили и прегръща всичко добро и открито.

Поклащам глава.

— Но аз не искам да работя в правителството. Аз… аз искам да бъда татуист. Или исках. — Мечтите и амбициите ми изглеждат толкова далечни.

Мел се смее, все едно съм разказала виц.

— О, Леора! Това няма да бъде работа на бюро. За тебе — само за тебе, ще измислим някаква изключителна служба. Такава, на която в максимална степен да използваш уменията си, все едно че си родена за нея. — Тя накланя глава. — И може би наистина така ще се окаже.