Алис Бродуей
Мастило (31)

Трийсет и първа глава

Когато бях на седем години, откраднах една бисквита.

Откраднах я от пекарната — онази същата, в която сега работи Себ. Знаех, че ако помоля мама да ми купи, ще ми откаже, защото обикновено така правеше. Бисквитите бяха подредени на нивото на очите ми — хем ме изкушаваха, хем ми се подиграваха. Изчаках хлебарят да се обърне, а мама да се наведе и да помоли да нарежат хляба. Тогава пъхнах в джоба на палтото си една кръгла, светла, посипана със захар бисквита.

Не бях помислила как точно ще я изям, без мама и татко да забележат. До края на деня се опитвах да изработя план как да стигна до палтото, закачено до вратата, без мама и татко да заподозрат нещо. Разяждаше ме една смесица от вина и отчаян копнеж. Единственото решение беше да се промъкна долу през нощта, трепереща в тъмнината. Стигнах някак си до палтото и намерих джоба, а сърцето ми биеше лудо от страх да не ме хванат, и от вълнение, че ще мога да си изям бисквитата. Обаче в джоба бяха останали само трохи.

Чувствах се страшно уплашена и засрамена да попитам мама на сутринта. Дали я е намерила? Или е паднала от джоба ми на път за вкъщи? Бях сигурна, че ще разпознае вината ми, а може и да помирише притеснението ми с аромат на захарна ванилия, който се носеше около мене. Никога не събрах смелост да попитам какво е станало с бисквитата. Но и никога повече нищо не откраднах.

До тази вечер.

Може би това не е точно кражба. В края на краищата, става въпрос за баща ми. Неговата история ми принадлежи. И все пак, да влезеш в сградата на правителството посред нощ, не е никак редно. Да не говорим за Верити и Оскар, които рискуват толкова много заради мене. Ако ни хванат, всички ще бъдем забравени. Но няма друг начин. Ако сега не се опитам да спася татко, после цял живот ще си задавам въпроса дали не съм могла да го направя.

Верити, милата, изумителната Верити, е направила карта на маршрута ни през сградата на правителството. С Оскар ще се срещнем там. Трябва да влезем през прозорец от южната страна. Оттам ще стигнем до заключен склад. Написала е, че на една полица има резервен ключ и че ключът, който ми е дала, е за вратата на стаята, където държат конфискуваното от Конър Дрю. Нямам представа как е направила всичко това, но се надявам да е действала достатъчно внимателно, така че да не е оставила следи, които водят към нея.

Докато се приготвям да се измъкна от вкъщи посред нощ, изпитвам същата вина и страх, както когато бях на седем години и се промъквах по стълбите надолу, за да си взема откраднатата бисквита. Толкова е студено, че единственото нещо, което искам, е да се сгуша в леглото и да си представя, че това е някакъв сън. Обличам си най-тъмните дрехи, които имам, и гледам белезите по кожата си: в сумрака стрийте на гърдите ми изглеждат по-тъмни и по-релефни — по предната част на рамото ми кожата е по-тъмна от забитите нокти на Карл. Ако продължавам така, ще имам повече стрии и белези, отколкото татуировки. Връзвам си меките ботуши, стъпвам на пръсти покрай стаята на мама и тихо затварям входната врата зад себе си. Ключът, който ми даде Верити, тежи в джоба ми.

През нощта площадът е осветен от фенери, затова с Оскар се уговорихме да се срещнем от задната страна на сградата на правителството, където е тъмно и никой не минава. Докато завивам покрай ъгъла, почти се блъсвам в един от контейнерите за боклук и чувам сподавен смях.

— Доста майсторски го направи — шепне Оскар. Взирам се в тъмнината и виждам само отблясъците на очилата му пред себе си.

— Шшт! — тръгвам напред, но се притеснявам да не се спъна. Протягам ръка и когато напипвам палтото му, правя крачка към него и той ме придърпва към себе си. И двамата треперим, а аз заставам на пръсти, за да му прошепна: — И къде е сега този прозорец, през който трябва да влезем?

Оскар ми се усмихва и зъбите му проблясват в тъмнината. Това ми напомня за трапчинките му. Няма да ти е от голяма полза, умнице. Прави ми знак да го последвам, и ме повежда покрай сградата.

— Мисля, че го открих ето тук — той се спира пред един покрит със скреж прозорец, през който се процежда достатъчно светлина, за да видим райбера, за който ни е казала Верити.

— Ако пъхнем нож или нещо подобно между рамката на прозореца и касата, ще можем да освободим райбера, да отворим и да влезем — казвам аз.

Оскар вади от чантата си метална линийка.

— Не искам да ме хванат с оръжие — засмива се той. Мушва линийката в процепа между прозореца и касата и се опитва да я плъзне нагоре. Докато я движи в тясната пролука, боята се лющи на големи парчета. Оглеждам се нервно. Няколко пъти райберът за малко да се отвори, но след това се връща обратно с щракване. Докато линийката стои заклещена в прозореца, Оскар си бърше ръцете в панталоните и пак опитва. Най-накрая райберът се плъзга и Оскар освобождава линийката. Отваря прозореца, който изскърцва и увисва, и ми подава ръка, за да вляза. Скачам на пода и се спъвам в една кофа, която вдига страшен шум. Надявам се Верити да е права, че през нощта няма пазачи, защото иначе ей сега ще пристигнат. Правя място и на Оскар да влезе и се пресягам към горната полица до прозореца. Ключът е там. Слагам го в ключалката и изпитвам огромно облекчение, когато се завърта меко и вратата към коридора се отваря лесно и безшумно. Вече сме вътре, но сърцето ми така препуска, че когато се опитвам да си спомня инструкциите на Верити, мозъкът ми блокира. Затварям очи и поемам дълбоко въздух, а после оглеждам коридора — празен и мрачен. Сега се сещам.

— Според картата трябва да завием надясно, после в края наляво и целта ни е третата врата пак отляво — Оскар кимва, премята чантата си през гърдите и тръгваме бавно и безшумно по коридора. Заради миризмата на полирани дървени врати имам усещането, че вървя из старото ми училище. Слабата светлина в коридора придава зеленикав оттенък на всичко наоколо.

Непрекъснато поглеждам назад, защото очаквам някой да се нахвърли върху нас.

Но всичко е точно така, както Верити го беше описала. Изглежда много лесно. Вратата е затворена, но е отключена и когато Оскар я отваря, тя силно изскърцва. Прозорци няма, така че температурата е почти постоянна. Малката стая е препълнена със стройно подредени кутии.

— Като че ли още не са започнали инвентаризацията. — Вадим кутиите една по една. — Помни коя къде е била, за да я сложим точно на същото място. — Оскар кима и отваря най-близката до него кутия. Не очаквах да са толкова много. — Това са все хора, които баща ти е… коригирал ли? — прошепвам аз.

— Повечето — отговаря тихо той.

— Защо ги е пазел? — Последните два дни много си мислех по този въпрос. — Защо просто не се е отървал от тези улики, защо не ги е изгорил или нещо подобно?

Оскар ми хвърля кос поглед.

— Леора, това също е част от кожата на хората. — Преглежда изключително внимателно съдържанието на кутиите. — Не може просто да се освободиш от нея. Тя е частица от тяхната същност.

Замислям се върху думите му и разбирам, че е прав. Колкото и да е ужасно, че една от татуировките му липсва, самата мисъл, че може завинаги да е изчезнала, е още по-съкрушителна. Кожата има огромно значение. Оскар отива в другия край на стаята и двамата работим мълчаливо. Чува се само дишането ни и местенето на папки, документи и кожа.

— Ето! — казва Оскар и избърсва с ръка една папка, която изважда от някаква кутия. — Това е той, нали? — Подава ми папката, върху която на ръка е написано името на татко, Джоел Флинт. Отварям я и виждам малко парче кожа, прецизно забодено върху дебел картон. Държа го, сякаш е нещо живо. Поемам си въздух на пресекулки. Изпитвам облекчение, че съм го намерила, но чувството е различно от онова, което изпитах, когато видях цялата му книга. Тогавашната надежда и удоволствието от срещата с него са заменени от притеснението и ужаса, че отново се сблъсквам с този символ. Личи си къде е избръсната главата, защото малките косъмчета още се виждат. Белегът от раната, която майката на Верити е зашила, е само бледа линия, но символът е тук, чернокрил и ясно очертан.

Оскар прескача отворените кутии и слага ръка на рамото ми.

— Да го взема ли?

Той протяга ръка и му подавам папката с кожата на татко. Вече сме се разбрали, че той ще я прибере на сигурно място. Оскар беше казал, че толкова пъти са претърсвали къщата му, че вече знае къде няма да гледат.

— Той го заслужава, Леора — казва и пъха папката в чантата си. — Хайде да подредим кутиите, а?

Аз кимам и се захващам да му помагам.

Действаме мълчаливо и скоро всичко изглежда така, както го намерихме. Сигурна съм, че никой няма да заподозре, че сме били тук.

Освен ако някой вече знае за татуировката, ми нашепва едно злобно гласче. Отказвам да го слушам.

— Готов ли си? — обръщам се към Оскар, който си закопчава чантата. В този момент виждам, че вътре е пъхнал и втора папка. Сигурна съм, че е взел и още нещо. Той вижда, че го гледам. — Планът не беше такъв. — В тишината гласът ми се чува високо.

— Това няма значение.

Посягам към чантата му, но той хваща ръката ми, за да я спре. Държи ме здраво и решително. Топлината му е изчезнала, а очите му са студени. Готова съм да споря, когато го чувам — звука от внимателно затваряне на врата, звука от някой, който не иска да бъде чут.

Мълчаливо се измъкваме и на моменти вървим, на моменти тичаме през тъмните коридори. Стигаме до склада и след като сме влезли, заключвам вратата. Слава богу, райберът си стои отворен. Оскар отваря прозореца и ми помага да се кача. Ръцете ми са на перваза, когато чуваме, че дръжката на вратата на склада щраква.

Замръзваме, а аз затварям очи — детският ми инстинкт, когато се опитвам да стана невидима. Сърцето ми бие толкова силно и толкова бързо, че имам чувството, че ще припадна.

— Давай! — подканя ме Оскар и аз се прехвърлям през прозореца с такава сила, каквато не съм подозирала, че имам. Спъвам се и падам на коляно. Оскар скача леко до мене, дръпва прозореца и плавно плъзга райбера.

Хукваме по пътеката. Като стигаме до площада, Оскар спира и ме хваща за ръката.

— Ако в сградата има някого, ще види, че тичаме през площада.

— Какво предлагаш? — питам отчаяно.

— Свали си шапката, опитай се да дишаш равномерно и върви до мене, все едно сме тръгнали да се разхождаме на лунната светлина. — Той си сваля своята шапка, разрошва си косата, разкопчава си малко якето и продължава да върви спокойно. Обръща се и протяга ръка. Аз я поемам, но клатя глава и се чудя как може да е толкова спокоен.

Когато сме прекосили част от площада, аз се обръщам и поглеждам към сградата на правителството. На един от предните прозорци виждам бледите очертания на човек, който ни наблюдава. Мисля, че разпознавам широкоплещестия силует.

Преследва ни хищник.

Но някои от жертвите успяват да избягат, нали?