Алис Бродуей
Мастило (17)

Седемнайсета глава

Бързам към вкъщи, а мислите ми блуждаят в различни посоки. Недоумявам какво ми се случи току-що. Из главата ми се блъскат твърде много въпроси.

Бих могла да попитам мама какъв е проблемът с книгата на татко, но откъде да започна? Дали изобщо мога да й се доверя? Мислите ми все се връщат към Оскар, как беше стиснал зъби, докато пишеше нещо на едно листче и ми го бутна в ръката, а после бързо изчезна, привел глава срещу вятъра. Бележката е в джоба ми, но ме е страх да я погледна.

— Леора! — Мама седи на масата, но когато влизам, ме прегръща и здраво ме притиска към себе си. — Задържали са те. Как мина? Нямам търпение да разбера.

Поглеждам я объркано. Имам чувството, че съм видяла студиото, Обел и Карл преди няколко дни. Оттогава се случиха толкова много неща. Трябва ми време да се отърся от това, което стана днес следобед.

Насилвам се да се усмихна.

— Прекрасно беше, мамо. Много по-добре, отколкото очаквах. — Вдишвам познатата миризма на дома ни и отпускам напрегнатите си рамене.

Мама ме пуска, обръща се към фурната и изважда тава с кифлички. Трябваше да се сетя, че ще изпече нещо вкусно по случай първия ми работен ден. Гледа ме с очакване да продължа да разказвам.

Обяснявам й, че Обел наистина е толкова впечатляващ, колкото всички го описват. Не споменавам Карл. Разказвам й за някои от клиентите на Обел, за това колко красиви са собствените му татуировки, но са нищо в сравнение с тези, които прави на другите хора. Пропускам малката подробност, че неговите не мога да ги разчета, защото ще вдигне страхотна олелия, че не е „нормален“. И тъй като не мога повече да го държа в себе си, й казвам:

— Накрая отидох в музея да видя татко.

Мама взима една гореща кифличка, но я изпуска, докато я пренася на решетката, за да изстине. Вдига я с кухненската ръкавица, поизтупва я и я слага при останалите. Лицето й е напълно безизразно.

— Мамо, къде е той? — Наблюдавам я. Сигурна съм, че знае нещо. Никога не е можела да лъже. — Мамо? Кога щеше да ми кажеш?

— Какво да ти кажа? — Опитва се да звучи спокойна, но долавям отбранителна нотка в гласа й.

— Знаеш ли къде е книгата му? Знаеш ли, че са я конфискували? — Мама изважда две чинии и определено гледа навсякъде другаде, но не и в мен. — Мамо, ти не си единствената, която го обичаше. Моля те.

Тя оставя тавата на плота, обръща се намръщена към мене, сваля ръкавиците и ги оставя настрана.

— Не е честно, Леора…

— Не е честно, че знаеш разни работи за татко, които не искаш да ми кажеш. — Гласът ми трепери. Ядосвам се, че отказва да ми каже това, което знае. — Страх ме е, мамо. Ще се отрази ли всичко това на церемонията по претеглянето на душата?

— Миличка — казва тя и се опитва да ме прегърне, което ужасно ме дразни, — прекалено много се вълнуваш.

Отскубвам се.

— Виж — тя слага ръце върху лицето ми, — трябваше да те предупредя, че получих писмо. Не знаех, че толкова много ще искаш да го видиш. Задържали са книгата му до церемонията, но, скъпа, това е… това е просто формалност, която е необходима в някои случаи. Правят някаква проверка, но няма нищо притеснително.

Вече не мога да кажа дали си вярва, или ме лъже.

— Не е вярно, мамо. Знам, че нещо не е наред. — Тя отваря уста да каже нещо. — Недей! Знам, че криеш от мене разни работи. Те са свързани с татко и ти не искаш да ги зная.

— Изкарваш го, че е някоя голяма тайна — казва с пренебрежителен тон тя, все едно съм ученичка, която задава тъпи въпроси.

Чувствам се още по-безпомощна.

— Бил е дамгосан, нали? С гарван — прошепвам аз. Не смея да го кажа по-високо. Наблюдавам лицето й. Напълно непроницаемо е. Няма да каже нищо. Няма да получа никакъв отговор от нея днес.

— Не знам за какво говориш, Леора. — Тя се опитва гласът й да звучи авторитетно, но в действителност излиза като тънък шепот.

Оставям чинията с кифличките на масата.

— Не съм гладна — казвам аз и си взимам шала. — Не ме чакай!

Излизам от вкъщи, докато мама вика след мене:

— Леора, моля те, не ставай глупава!

Никога досега не съм й се противопоставяла.

Вървя, без да мисля къде отивам. Обичам празните улици. Обичам да минавам покрай къщите и да си представям кой живее в тях. През деня, когато хората са навън, животът им се разкрива пред тебе чрез татуировките им. Няма начин да не разбереш житейските им истории, няма нужда да отгатваш кои са и какво е ежедневието им. Но когато всички са скрити зад стени, врати и прозорци със спуснати пердета, се опитвам да си представя онази част, която татуировките не показват. Представям си за какво си говорят, преди да си измият зъбите, какво четат, какво ги е накарало да се смеят или да плачат през деня.

Преди татко да се разболее, бяхме много задружни. Всеки в нашето малко семейство имаше своя роля. Мама беше спокойната и разумната. Татко пък все разказваше истории. Той обичаше приказките и легендите — за Знахарката, за Светеца. Аз слушах с широко отворени очи. А когато ставаше много страшно, мама го спираше и му казваше, че ще сънувам кошмари. Тогава ни разказваше някоя глупава история за детските си пакости, а двете с мама се заливахме от смях. Мама клатеше глава уж неодобрително, но знаеше, че татко просто я поднася, а аз не можех да повярвам, че един възрастен някога е бил толкова палав. Бях нещо средно между двамата — обикновено кротка и хрисима, но понякога, само понякога, изпадах в гневно бунтарство.

Не знам колко време вървя — може би часове, — но не се прибирам, докато не съм сигурна, че мама си е легнала. Когато стигам до нашата къща, спирам за момент отпред и я оглеждам. Ако не вляза, мога да продължа да си представям, че всички са вкъщи, че татко не е просто книга за четене, а е все още тук.

Че мама си е мама, а не лъжец, преоблечен като нея.

На следващата сутрин слизам долу и на масата намирам пиле, което се размразява в една чиния, и бележка от мама: Отивам рано на работа. Приятен ден! Моля те, приготви вечерята, като се прибереш. Отбягва ме.

Знам, че от нея никога няма да получа отговори. Единственото, което ми остава, е да видя бележката, която ми даде Оскар. Изваждам я от джоба си и я разгъвам.

Какво означава да си добър човек?

Леора, можеш да ми се довериш.

Ако искаш да поговорим, ела в петък в 18.00 часа на площада.

Под думите има мъничка рисунка на гарван.