Алис Бродуей
Мастило (46)

Четирийсет и седма глава

Изминал е месец и отново е време за ритуала с четенето на имената на мъртвите. Приготвям се за него като за сватбения ми ден.

Поглеждам новата си татуировка — тази, която съм получила по рождение и която Обел е довършил. Обличам си традиционните празнични дрехи, които не съм носила от партито. Втривам в кожата си ароматно масло и я покривам с дрехите в оранжево и златно. Скрила съм се под роба, наметало и шал. Затварям очи и се подготвям за предстоящата вечер. Двете с мама вървим към четенето на имената на мъртвите в приятно мълчание. Хванати сме подръка. Пронизващият студ сковава устните и вледенява сълзите.

Възпоминателната зала е потънала в мъгла от прекадения тамян. Когато затваряме вратата, пламъкът на свещите потрепва. Верити е вече в залата — този път не ни изчака. С мама отиваме отпред, за да се уверим, че книгата е отворена на мястото, откъдето трябва да четем тази вечер, и запалваме още няколко свещи. Аз донасям вода и за двете ни, ако ни пресъхнат гърлата.

Споглеждаме се, мама ми кимва и ми се усмихва окуражително. Ще четем имената, дори и никой да не си прави труда да ги слуша. Първа е Верити. Аз сядам в единия край на залата, затварям очи и слушам едно по едно имената, наслаждавайки се на всеки звук. Вдишвам миризмата на тамян и си представям, че това са душите на отдавна починалите. Изкушавам се да заспя, примамена от топлината и приглушената светлина в залата. Отварям очи и докато зрението ми се нагоди към осветения единствено от свещи сумрак, минава известно време. Забелязвам две фигури да сядат, но не ги познавам кои са. Премествам се малко по-напред в опит да се задържа будна. Тази вечер не трябва да се отпускам. Много е важно.

Чувам мекия, но ясен глас на Верити да припява имената, сякаш чете литургия или може би поезия. Като възкресяваме мъртвите и им даваме възможност една вечер да прекарат сред нас, ние сякаш пресъздаваме някогашните легенди. Имам чувството, че присъствието им тук, при нас, днес е осезаемо, сякаш техните души са се преплели с нашите.

Пламъкът на свещите трепти, когато вратата се отваря и влиза Обел. Поглежда към мен и сяда. Мама заема мястото на Верити и гласът й отеква в залата.

Както си седя, си мисля за онази девойка с кутията. Тя поема цялата отговорност, защото вината е единствено нейна — тя е онова глупаво момиче, поддало се на изкушението. Тя е онази, която пуска на свобода злото. Но не тя го е създала, нали? Тя никого не е молила за кутията, нито е имала намерение да променя нещо. Понякога злото просто се спотайва и хич не го е грижа кой ще го пусне на свобода.

Чудя се какво е направила, след като е допуснала тази грешка. Дали не се е опитала да събере всички злини, да ги загребе с ръце и да ги натъпче обратно в кутията? Или се е отказала, примирила се е, че цялата омраза вече е заляла света и тя е част от нея? Дали се е опитала да се противопостави? Или просто е отворила някой прозорец, пуснала е мрака да излезе навън с надеждата, че никой няма да забележи, че никой няма да разбере, че е била тя?

Ще ми се да вярвам, че е запазила кутията и я е носила със себе си навсякъде, където ходи. А когато е виждала злото да се крие в някое от тайните кътчета на живота си, го е прибирала, говорела му е ласкаво и го е усмирявала. Ще ми се да си представя, че е придумвала злото да се върне в кутията, и го е утешавала. Ще ми се да мисля, че не се е поддала на злото. Ще ми се да съм сигурна, че не се е отказала от надеждата.

С треперещ дъх изкачвам стъпалата и намирам своето място в книгата. Имената са изрисувани красиво върху страницата. Написаните на ръка букви, съединените кости и сухожилия, всичко се слива и се превръща в реален човек. Отпивам глътка вода и започвам да чета.

Без да бързам, отгръщам следващата страница. Поемам си въздух и вдигам поглед, за да засвидетелствам уважение към хората, дошли тук в знак на съпричастност към нечии имена, нечии важни моменти, нечий живот. Разпознавам ги сред публиката: Оскар и Верити, Обел и Софи, Мел и Джак Миноу. Поглеждам ги за кратко, защото трябва да се фокусирам върху имената. Докато чета, изваждам от джоба си едно листче. Скривам ръцете си зад амвона и го разгъвам. Слагам го върху разтворената книга и го изглаждам. Това е нова страница в книгата и мой дълг е да я прочета.

Конър Дрю — баща на Оскар.

Мел — разказвачка на истории.

Миранда Флинт — моя родна майка.

Джоел Флинт — мой баща.

Вдигам поглед и ги виждам — всички, седят, наблюдават. Виждам ги, че се усмихват — тези, които са важни за мене. Прочитам всичките имена. Всичките имена на забравените, които Верити с нежелание ми изрови от архивите. Всичките имена на умрелите Бледи, които Оскар ми даде. Всичките имена на отдавна починалите и никога неспоменати хора.

Правя пауза. Из залата се чува шепот, хората се размърдват, някой се приближава напред. Отпивам още една глътка вода и добавям едно последно име към списъка.

Леора Флинт.

Ние ви помним.

Докато Мел крачи към мене, аз затварям книгата. Правя се, че не виждам суматохата, която започва да се засилва, и развързвам шала си. Свалям наметалото и разкопчавам робата си.

Пускам на земята горните си дрехи и оставам по нагръдник и пола. Одеждите и старият ми живот лежат в краката ми. Докато вървя по пътеката и се отдалечавам от всички и всичко, чувам смаяни въздишки. Чувам шока, в който изпадат, когато виждат татуировката, която ми направи Обел на гърдите и раменете. Ноктите са забити в гръдта ми, а краищата на крилата пърхат по ръцете ми.

Гарван. Гарван. Символът е гарван.

Излизам навън. Снежинките приличат на пера. Целият град е пуст.