Алис Бродуей
Мастило (44)

Четирийсет и пета глава

— Колко време ще отнеме? — питам Обел.

— Ще са необходими два-три сеанса плюс времето за зарастване между тях. Значи, в най-добрия случай — месец.

— В такъв случай да започваме.

Когато излизам от студиото, я чувам в тъмнината да ме вика по име и си мисля, че сънувам.

— Леора, почакай!

Обръщам се и виждам, че наистина е тя. Изглежда зачервена и премръзнала, сигурно доста време ме е чакала.

— Хайде да се поразходим? — казва тя и тръгва. Подтичвам, за да я настигна. Опитвам се да не изоставам от големите крачки, с които върви. — Леора, изобщо помисли ли за мене? — За миг обръща глава. — От дълго време каквото и да правя, все е свързано с тебе, разбираш ли? — Аз кимвам, но тя не го забелязва. — Вярвах в баща ти. — Искам да й отговоря, но тя свива в една улица и думите ми не стигат до нея. — През цялото време бях до тебе. Бях готова да се боря за тебе докрай. Но на церемонията ти просто се предаде.

Прекъсвам я.

— Не, Верити… — но тя поклаща глава и продължава.

— Просто провали всичко, което бяхме направили. — Тя спира и се обръща към мене. Ръцете й са в джобовете, бузите й са зачервени, а в очите й блестят гневни сълзи. — Изгорете го. — Тя ме имитира, като произнася ядосано думите. — Тогава като нищо можеше да изгориш и кариерата ми. Знаеш ли какъв риск поех заради тебе? Имаш ли изобщо представа, че бях на косъм да си загубя работата?

Посягам към нея, но тя се отдръпва.

— Права си. Не се замислих за тебе — признавам аз. Верити повдига вежди, предизвиквайки ме да продължа да говоря. — Умът ми беше изцяло зает с това, което е направил, и всичко, което е криел. Съжалявам.

Наблюдава ме хладно. На път съм да я загубя.

— Верити, причиних страдание на всички, които ме обичат, и на всички, които обичаха него. Когато го хвърлиха в пламъците, всичко рухна, но в този момент това ми изглеждаше единственият възможен ход. — Верити отново тръгва, а аз се провиквам след нея: — Те и без това са знаели. — Тя спира, без да се обръща. — От правителството са ти предоставяли информация, която да ми предадеш, за да разберат какво ще направя. Знаели са дори кога ще откраднем кожата.

Верити се обръща към мене и ми се усмихва тъжно.

— Знам. Проверяваха не само тебе, но и мене. Но ти издържа проверката — отвръща рязко тя. — Аз само приличам на бунтарка. Мислели са си, че знам, че си наполовина от Бледите. — Устата й се изкривява от погнуса. — В края на краищата ти направи това, което очакваха от тебе, и стана герой. — Последната дума така я изплюва, сякаш съм най-отвратителното нещо, от което й се повдига. — Сега съм на изпитателен срок. Изхвърлиха ме от офиса ми и пак ме сложиха заедно с другите стажанти.

— Толкова съм ти задължена, знам го. И винаги ще ти бъда задължена.

По лицето на Верити пробягва едва доловима усмивка.

— Най-сдържаното изказване на годината, Лори. Вярно ли е, че са ти предложили работа?

Кимвам.

— Какво смяташ да правиш?

— Не съм сигурна. — Слагам ръка върху нейната и тя не я дръпва. — Зависи дали са ми останали приятели.

Верити се намръщва.

— Винаги съм ти била приятелка — измърморва тя. — А ти? Приятелка ли си ми? Би ли се борила за мене? — Тя стои пред мен и протяга премръзналите си ръце.

— Ако ми позволиш — прошепвам аз. — Дай ми възможност да ти покажа, че мога да съм добра с тебе също както ти винаги си била добра с мене.

Верити не казва нищо, но и не възразява да я придружа до тях.

Следващите няколко седмици минават донякъде бавно и същевременно непоносимо бързо. Прекарвам време с мама — Софи — в опит да запълня липсващите части от моя живот. Джулия често ни идва на гости и разпитвам и нея. Тя наистина е моят спасител. На нея дължа живота си.

Иска ми се да мога да съживя всичко, което разруших. Искам да си върна изгубените приятели, но дори и да успея, белезите ще си останат. Искам да възкреся татко, но дали съм готова да разбера кой наистина е бил той — човекът, чието минало не мога да разгадая и на когото още не знам дали мога да простя? Понякога ми се ще да проследя нишката до началото й и да я навия на стегнато и добре оформено кълбо. Но тъй като няма връщане назад, поне бих могла да изплета от онези събития нещо ново и красиво.

Кожата ме сърби. Време е.