Алис Бродуей
Мастило (12)

Дванайсета глава

Дълго време не отделям поглед от нея. Когато вижда колко съм объркана, тя слага топлата си ръка върху моята.

— Леора, искам да ти разкажа една легенда. Може и да я знаеш — наскоро я разправих на едно публично дамгосване. Дано ти помогне да вземеш решение.

Мел се изправя и ми показва татуировката на Светеца на бедрото си. Толкова пъти съм виждала статуята му на площада. Кимам, тя се прокашля и се приготвя да започне.

Светеца

Живял едно време в кралството на Белязаните един мъж, който вършел само добрини. Обичал бедните и се грижел за болните. Живеел простичко, раздавал се щедро и пръскал доброта наляво и надясно. Кожата му била свидетелство за непорочна праведност. Хората го наричали Светеца.

Един ден Светеца се разхождал досами границата на кралството. Стигнал до една страховита, покрита с лишеи стена. Светеца се обърнал към Бог за напътствие и скоро открил място, на което стената се рушала и била по-ниска. Предпазливо опипал порутения зид, прескочил го и се озовал в друго кралство, далеч от познатите градове. Скалистата земя изглеждала пуста. Искал да помага на изпаднали в беда, искал да спасява изгубени души, затова продължил напред. Прекосил тъмна гора и накрая стигнал до град, обвит в мрак. Докато прекрачвал градските порти, в гърдите на Светеца се надигнало неясно безпокойство. Уплашил се той, но сподавил боязливите си мисли. Страх, не страх — нямало друго място, което така отчаяно да се нуждае от неговата помощ.

Отначало Светеца решил, че тези земи са изоставени. Може би Бог е преценил, че мястото било обладано от зло, и го изкоренил. Озовал се на пуст площад с кладенец, но не видял кофа, с която да си извади вода. Седнал край него под палещите лъчи на слънцето. Всяко вдишване правело устатата му от суха по-суха. Напуканите устни го болели, а когато преглъщал, усещал пресъхналото си гърло. Имал отчайваща нужда нещо да го облекчи. Часове наред чакал някой или нещо да му помогне. В момента, в който си помислил, че не може повече да чака и се помолил жаждата му да бъде утолена от смъртта, покрай него минала жена. На рамото й бил кацнал гарван, а на чантата й била закачена кофа.

— Моля те, помогни ми! — замолил се Светеца с пресипнал и отчаян глас. — Дай ми вода, защото умирам от жажда.

Жената го погледнала, видяла татуираното му тяло, хвърлила поглед към собствената си празна кожа и се усмихнала.

— Ще ти струва скъпо.

Светеца се хвърлил в нозете й и обещал да й даде всичко, което имал, в замяна на малко вода. Жената бавно поклатила глава. Тя изредила своите условия. Ако имал сълзи, Светеца щял да се разплаче, но той само кимнал и се загледал как жената закачила кофата на въжето, за да извади кристалночиста вода от кладенеца.

Пресъхналото му гърло било съживено и той благодарил на жената с колкото глас му бил останал. Тя го погледнала презрително и му казала да я последва. Нали Светеца й бил обещал душата си? Гарванът навирил глава и тракнал с клюн. Този звук наподобявал смях.

Празната и призрачна жена, разбира се, била Знахарката. Тя управлявала града с тъмната си сила. Всички хора, които срещал Светеца, били с празна кожа и празна душа. Небелязани, необичани, непознаваеми. Той копнеел да сподели знанията си с тях. Отчаяно желаел да изцери раните им и да ги превърне в праведни хора. Но Знахарката го скъсвала от работа — търкал подове, чистел нужници, хранел животните и не му оставали сили да диша, камо ли да вдъхва живот и увереност на другите.

Един ден, след години вярна служба, Светеца бил изпратен в гората за храна. Придружавало го дете от града, което да му помага да носят продуктите. За да минава времето, Светеца му разказвал приказки, а детето слушало с блеснали очи. Всеки ден то водело все нови и нови приятели за помощници. Децата били запленени от историите на Светеца и го молели за още и още. Светеца бил благ с тях: не ги карал да вървят повече, отколкото малките им крачета можели да понесат, учел ги кои билки са лековити и кои храни ще ги направят силни. Не след дълго той се сдобил с армия от млади последователи, очаровани от неговата доброта и мъдрост.

Един ден обаче най-малкото дете в групата разказало на баща си за приключенията им със Светеца и човекът осъзнал, че скоро децата ще обикнат своя водач повече от родителите си. Детето преразказало приказките на Светеца и бащата разбрал, че това не е вече техният роб, а ментор на децата им. Докато Знахарката управлявала, приказките били забранени. Изправили Светеца пред нея, тя произнесла присъдата: смърт чрез одиране на кожата.

Светеца бил завързан и изложен на показ пред гражданите, които го съблекли и започнали да се подиграват на татуираната му кожа и на благата му душа. Масите ревели от задоволство, когато Знахарката забила ножа си в неговата плът. Тя режела красивата му кожа и я деряла, кървав сантиметър по кървав сантиметър. През цялото време гарванът кълвял, а тя го иронизирала и му говорела да се отрече от правия път и да й се подчини. Подигравала му се, докато сваляла татуираните истории от сухожилията му. След всяко дърпане, след всяко отрязано парче Светеца въздишал в агонизиращ екстаз. Тя можела да вземе кожата му, но не и живота му.

— Душата ми е свободна! — викал той, докато кожата му се отделяла. — Най-накрая, най-накрая душата ми е свободна!

Разправят, че Светеца се прибрал вкъщи така: по мускули, кости и сухожилия, а около него като кралски одежди падала на дипли одраната му кожа, която вече не била затвор за чистата му душа. Никога не се родил по-добър човек от Светеца. От този ден нататък хората пускали на свобода душите си, като правели това, което направил Светеца — след смъртта си сваляли земните си одежди, своите истории, татуирани върху кожите си, за да продължат да живеят следващия си живот. И никога не престанали да разказват приказки или легендата за Светеца.

— Вече разбираш — казва тихо Мел, — че и двете роли са изключително важни. Татуистът рисува символи по кожата и сваля товара от душата, но дерачът е онзи, който я освобождава от затвора й. Ще окажеш чест на обществото ни, която и от тези две професии да избереш. Но избирай мъдро, Леора!