Алис Бродуей
Мастило (34)

Трийсет и пета глава

Изкарвам някак си края на седмицата. Мама изглежда точно толкова напрегната, колкото и аз се чувствам, но си личи, че е настроена оптимистично. На лицето й е изписана спокойна усмивка, която изглежда напълно изкуствена. В неделя късно вечерта, непосредствено преди деня на татковата церемония, на вратата се чука. Мама е горе, затова отварям аз. На прага стои Верити. Косата й е залепнала за главата, а зъбите й тракат в ледения дъжд.

Хващам я за ръката.

— Верити! Какво правиш тук? Ще замръзнеш. Влизай бързо!

Закачам подгизналото й палто и донасям кърпа да си изсуши косата. Едва тогава забелязвам, че има вид на болна — тъмни кръгове под очите, пепелявобледа кожа. Нещо не е наред, ама никак даже.

— Какво е станало? Наред ли е всичко? — Тя леко поклаща глава и изглежда като замаяна. — Себ добре ли е?

— Не е Себ. — Тя взима ръцете ми в своите. — Лори, в петък на работа чух нещо и трябва да ти го кажа. Отначало не ми се стори важно. Но колкото повече си мислех за него… Не знам дали има значение, но трябва да ти го кажа.

Придърпвам един стол за нея и сядаме.

— Какво е станало? — питам боязливо, но трябва да съм наясно с всичко преди утре сутринта.

Тя бърше с кърпата краищата на дългата си коса.

— Може и нищо да не е, Лори. Сигурно е нелепо да се притеснявам толкова много. Случайно срещнах Карл. — Тя прави такава физиономия, все едно е хапнала нещо отровно. — Изглежда, познава някакви мижитурки — нали сега работи в сградата на правителството. — Аз въздишам. Пак му се е разминало. — Както и да е, видях го, но аз не се спрях и той извика след мене. Каза… каза: „Ще се видим в понеделник. Дано си готова“. — Тя ме поглежда и се колебае дали да се засмее. — Сигурно ще ми кажеш, че преигравам, но ми прозвуча, все едно имаше предвид нещо.

— Смяташ, че има намерение да дойде на церемонията на татко ли? — питам изненадано аз.

Верити свива рамене.

— Нямам представа, Лори. Смятах, че ме занася — нали знае, че това ще е първата церемония, по която работих. Но колкото повече премислях думите му, толкова повече се чудех дали не знае нещо.

— Верити, той не е толкова умен. Не е чак толкова проницателен, че да се сети за нещо. Просто обича да дразни хората. — Дали си вярвам?

— Въпреки това, Лори. Той знае, че сме приятелки и че работя по случая на баща ти. Моля те, внимавай. Може да се опита всичко да провали.

Сърцето ми се свива, но тонът ми е небрежен.

— Той нищо не знае — повтарям аз, — нали?

Верити поклаща глава.

— Мисля, че не. Бях много внимателна някой да не направи връзката. Резюмето на книгата на бащата ти, което написах за съдията, е неутрално, за да не може никой да ме обвини в пристрастие. Но само исках да те предупредя — тя ми се усмихва леко. — Не че можеш да направиш нещо от сега до утре. Просто бъди нащрек, нали?

Навеждам се напред и погалвам коляното й.

— Благодаря ти, Вети. Всичко ще бъде наред. Имам добро предчувствие. — Успокоявам не само нея, но и себе си.

Тя отново се усмихва — този път с нейната си усмивка, пълна с надежда.

— Права си. Извинявай, че се държа така глупаво. Но той нещо ме притеснява.

Избърсвам сълзите от бузите й и двете се прегръщаме.

— Виж, става късно, а и на двете ще ни се отрази добре малко сън. — Подавам й моето палто, понеже нейното още е подгизнало. — Вземи това и се прибери вкъщи, преди майка ти да се е притеснила.

Верити кимва.

— Мама и татко ще са там утре — казва тя. — Всички ще се помолим на предците си да защитят справедливостта. Преди да тръгна за процеса, ще запаля свещ в памет на баща ти.

Сега и двете плачем, но се опитваме да се усмихнем и се получава подсмърчане. Отварям вратата и вятърът издува палтото и шала около тънката фигура на Верити. Тя бръква в джобовете и изважда две изсъхнали листа. Намръщва се и ги пуска на мократа земя.

— Благодаря ти, Верити. Ти си възможно най-добрата приятелка, която мога да си представя — казвам самата истината.

Гледам я как се отдалечава, докато изчезва в дъжда. Чувам мама да се провиква отгоре:

— Леора, някой прозорец ли е отворен? Страшно е студено.

Затварям вратата.