Алис Бродуей
Мастило (40)

Четирийсет и първа глава

— Никога не можах да те разчета — прошепвам аз.

Обел вдига поглед от ръката си и нежно ми се усмихва.

— Съжалявам, момиче.

— Откога…

— Преди да се преместя тук. Трябваше да го направя, нали разбираш?

— Ти да не си някой блед таен агент, пратен тук да ни шпионира? — Побиват ме тръпки. Досега никога не съм виждала някой от Бледите на живо. Макар че седмици наред съм работила заедно с такъв човек. Започва да ми се гади и да ми се вие свят и се хващам за масата, за да не се строполя. Поглеждам към Оскар и изпитвам облекчение, като виждам, че изглежда също толкова шокиран, колкото се чувствам и аз. — Нямаш ли сърце?

— Леора… — Обел се обръща умоляващо към мене и оставя плата. Кожата му се е зачервила, където е търкал с концентрираната течността аз съм като тебе.

Засмивам се мрачно.

— Изслушай ме, Леора. И аз исках да съм някой, да си имам нещо свое, нещо, с което да ме запомнят. — Той поглежда безизразното ми лице. — И Бледите имат такива желания. И знаеш ли, момиче, вие нямате монопол върху стремежа на хората да оставят нещо след себе си. Разбрах, че от мен може да излезе страхотен татуист. Трябва ли да остана незабелязан само защото съм от Бледите?

— Но, Обел, защо просто не се татуира? Защо трябва да полагаш такива огромни усилия да се рисуваш, вместо да го направиш еднократно и да бъдеш един от нас?

Оскар се е преместил по-близо до Обел. Той докосва кожата му и разглежда символите му. Обел протяга и другата си ръка, за да я види Оскар.

— Защото така реших. Защото имам право на този избор. — Той се усмихва на изражението ни. — Да, трудно се поддържаше този камуфлаж. Години наред се рисувам с мастило — всеки ден повтарям избледнелите фигури, проверявам дали нещо не се е размазало или объркало. — Оставя Оскар да обърне ръката му. — Но баща ти се нуждаеше от мене. — Той ме поглежда. — Твоят също — казва и кимва към Оскар. — Трябваше им човек на място, който да помага за каузата. — Стискам зъби и клатя глава. — Те се бореха за нас. Ние, Бледите, нямаше да оцелеем без хора като баща ти, които ни изпращаха провизии и гориво. Те виждаха неправдата и се бореха. Не трябва да се вярва на приказките на Лонгсайт — тук не става дума нито за война, нито за заграбване на територии, нищо подобно. Всичко се свежда до оцеляване. Аз бях връзката между тези два свята — техният агент.

Не мога да повярвам. Това не е истина.

— Какво искаш да кажеш? Какво е правил баща ми? — обръщам се към Оскар. — А ти знаеше ли? Затова ли ме заговори първия път, когато се видяхме в музея?

— За това не съм знаел — той сочи ръката на Обел, — но знаех, че баща ти познава моя. Години наред са си сътрудничили, както казва Обел, за да осигурят на Бледите всичко необходимо. Иначе са щели да умрат от глад, Леора. — Изсмивам се. Като че ли ми пука? — Желанието на баща ми беше да не се загуби направеното от твоя баща. Бледите все още имат нужда от нас — от тебе. Татко ми каза, че дъщерята на Джоел Флинт би могла да бъде силно оръжие в борбата им. Само не знаех защо. — Лицето му е сурово и тъжно.

Значи ето какво се е случвало зад кулисите в моя живот. Дали всички са знаели?

Всичко, на което са ме учили, всичко, в което съм вярвала, са ми го издърпали под краката. Преди нещата са вървели по ясно начертан план: в течение на живота си получаваш все нови и нови татуировки, докато един ден умираш. После или се превръщаш в книга, или те изгарят. А сега всичко изглежда толкова заплетено. Просто не издържам. Не мога да се справя.

Поглеждам ги и двамата: Обел, който изглежда спокоен и тъжен — Оскар, чието изражение отразява моето объркване. Сещам се как държеше ръцете ми и как се усмихваше в тъмното.

Твърде много лъжи ми се насъбраха.

Грабвам си нещата и си тръгвам. Нито Оскар, нито Обел се опитват да ме спрат.