Алис Бродуей
Мастило (20)

Двайсета глава

Когато стигам у дома, мама вече се е прибрала, а в къщата е топло и уютно и ухае на храна. Тя е седнала на масата, пие чай и чете една от книгите на предците ни. Лицето й е спокойно и безизразно и не мога да отгатна какво се крие зад него — може би нищо? Или всичко?

Опитвам се да си поема дъх, закачам си палтото и си свалям шала. Дълбоко в себе си ми се ще да се престоря, че всичко е наред, и да й разкажа как е минал денят ми — би било хубаво да го споделя с някого, който ще ме разбере.

Но знам, че крие толкова много неща от мене.

— Как мина ден номер две? — пита ме тя и пуска една лека, изпълнена с очакване усмивка.

Това е опитът й за примирие. Не отговарям веднага.

— Ще ти разкажа, защото беше твърде вълнуващо, но не си мисли, че съм ти простила — намръщвам се аз. — Всъщност ще ти поставя условие. Ще ти разкажа на вечеря за моя ден, а после ти ще ми разкажеш за твоя.

Мама ме поглежда снизходително и се усмихва, все едно съм някакво забавно хлапе. Хвърлям й гневен поглед и тя разбира, че ще съжалява за това.

— Значи, аз съм първа — казвам, когато съм почти приключила с яденето. Мама оставя ножа и вилицата и ме поглежда с очакване. Не мога да скрия усмивката си. — Днешният ден беше страхотен. Направих първата си татуировка! — Мама ахва и слага ръце върху лицето си. Усещам, че поруменявам от гордост, която се превръща в срам, когато се сещам какво съм извършила. Това може да е първата ми татуировка, но също така е и първото ми престъпление. Какво си е мислил Обел? Опитвам се да изглеждам спокойна. Мама няма как да разбере. — Изтощена съм, мамо. Никога не съм си давала сметка, че във всяко свое произведение татуистът влага част от душата си. Може да звучи странно, но изпитах нещо като духовно възвисяване.

— Леора, миличка, това е прекрасно! — Очите й са леко влажни. Дано не се разплаче. — Наистина е изтощително. Затова татуировките са живи и могат да бъдат разчетени като живи същества — именно заради енергията, която се влива в тях. Тя идва от живота.

Не се бях замисляла за това.

— И каква беше татуировката? — пита мама.

Осъзнавам, че проявява искрен интерес, но сменям темата.

— Знам какво се опитваш да направиш — казвам аз и мама повдига вежди. — Мислиш, че като започна да ти разказвам, ще забравя за твоята част от уговорката.

— Не си спомням да съм се уговаряла за каквото и да било, Леора — казва тя, премества настрани чинията си и продължава да си чете.

— Недей така, мамо — изведнъж уютът на вечерта изчезва, а моето спокойствие се изпарява. — Знам, ясно ли ти е? — Тя се обляга и ме поглежда сконфузено. — Знам за татко, знам за татуировката му — гарвана. Спомням си, че я видях, когато бях малка. Онзи път, когато си удари главата — сещаш ли се? — Тя затваря очи и разбирам, че се е сетила. — И си мисля — смятам, че това е причината книгата му да бъде конфискувана. — Отдъхвам си с облекчение, че мога да призная това, което знам, но е плашещо да говоря за него.

Мама оставя книгата. Поема си дълбоко въздух и ме поглежда.

— Леора, вярваш ли ми? — пита тя.

Очите ми се пълнят със сълзи. Това е въпрос, на който не знам как да отговоря.

— Иска ми се — казвам почти шепнейки аз. — Винаги съм ти вярвала. Но сега просто не знам какво да си мисля. Покажи ми, че отново мога да ти се доверя. Кажи ми какво става. — Мигам, за да сдържа сълзите си. Няма да се разплача, независимо че бузите ми горят и носът ми тече, отказвам да плача. Ще й покажа, че вече не съм дете.

— Има неща, които съм обещала на баща ти да не казвам на никого, дори и на тебе. — В очите й се чете молба да я послушам и да й повярвам. — Не мога да го предам, миличка. Съжалявам.

Сподавям гнева си.

— Но татко е мъртъв. Него го няма и тези обещания вече нямат значение.

Мама клати глава и виждам сълзи и в нейните очи. Заобикалям масата и заставам на колене до нея, за да я накарам да ме погледне и наистина да ме чуе.

— Но всички тези тайни по никакъв начин не помагат на татко. Той ще бъде унищожен, защото някой знае, че е бил белязан като забравен. Ако не направим нещо, това ще е краят му. — Мама слага ръка на рамото ми. — Защо? — прошепвам аз. Това е въпросът, който изпитвах ужас да задам. — Защо го дамгосаха?

Тя се размърдва, хваща ръката ми и се обляга на стола. Гледам я с огромна надежда. Но чувам просто:

— Не мога да ти кажа, Леора.

Дръпвам се ядосана, но тя стиска ръката ми.

— Леора, моля те. Погледни ме! Искам да си спомниш, миличка, спомни си какъв човек си познавала. — Опитвам се да държа очите си отворени. Опитвам се да забравя. — Ще чуеш слухове, клюки, шушукане. Но единственото важно нещо е да го помним такъв, какъвто беше: истински добър човек. На тази татуировка мястото й не беше върху кожата му. Той не я заслужаваше. — Ще ми се да я прекъсна, но тя вдига ръка. — Затова я няма. Имаме приятел, който направи всичко необходимо. Знаехме какво ще се случи, Леора. Бяхме спестили пари и бяхме планирали всичко. Баща ти няма да бъде забравен. Не трябва да казваш на никого, но не бива да се безпокоиш. Обещавам ти.

Гледам я като вцепенена.

— Какво си направила? — прошепвам аз. — Ти и този приятел какво сте направили? — тя става от масата, взима си чашата и я мие на умивалника, а аз я гледам, все още коленичила на пода.

— Мамо! — изкрещявам аз и тя изпуска в умивалника чашата, която се счупва. Обръща се към мене — лицето й е обляно в сълзи, а гласът й звучи хладно-безпомощно.

— Леора, ще го кажа само веднъж и няма да повтарям, затова слушай внимателно. Спомняш ли си, като видя книгата на баща си? — аз кимам. — Двете заедно я прегледахме, нали така? Видя ли татуировката? — Клатя безмълвно глава. Права е. Разгледахме я много внимателно и никъде по перфектните й страници не видяхме и сянка от гарван. — В такъв случай спри да се притесняваш. Единственото, което хората ще видят, е тази книга и един прекрасен живот. Какво се крие зад него, никой няма да разбере. — Тя избърсва лицето си с ръка и виждам колко е уморена. — Повече няма да ме чуеш да кажа каквото и да е по този въпрос, ясно ли е? Ти също не трябва да го споделяш с абсолютно никого, даже и с Верити. Говоря сериозно.

Мама излиза безмълвно от стаята, като оставя след себе си смразяващ полъх, а аз трябва да извадя счупените керамични парчета от сапунената вода. Никога не ми е говорила така.

Взимам една мръсна чиния и я потапям в умивалника, а мислите ми препускат лудо. Търся четката за съдове под водата, но ръката ми се закача на парче от счупената чаша, което не съм видяла под пяната. Мехурчетата порозовяват от бликналата кръв. Изваждам си ръката и виждам, че съм я срязала дълбоко — все едно се е образувала пунктирана линия върху възрастовите ми знаци. Кожата около разреза вече е посиняла, а кръвта шурти по мократа ми китка и се стича към лакътя. Преглъщам, защото болката става непоносима, и се провиквам:

— Мамо, имам нужда от тебе!

Тази нощ сънувам, че ми одират кожата.

Кожата ми е нарязана на парчета. Само че не така, че да се запазят татуировките, а всяка е разделена с нож на две, три или четири части. Цялото ми същество и цялата ми памет са разпокъсани и разпръснати. Аз съм пъзел, който никога няма да може да бъде подреден.