Алис Бродуей
Мастило (29)

Двайсет и девета глава

Обел явно е дошъл в студиото доста преди мене. Изглежда изморен и не знам дали не е и спал тук. Облекчението, което се изписва на лицето му, когато ме вижда, ме изненадва. Мислех си, че ще ме посрещне с нежелание. Всъщност очаквах нови битки за работата си тук.

— Нямаш представа колко се радвам да те видя. — Той бързо се изправя, поема палтото ми и го закача на закачалката. — Признавам, че вчера се получиха някои недоразумения. Наговорих едни неща…

— И двамата ги наговорихме — казвам мрачно.

— Леора, нека засега да приемем, че между нас има разногласия. Но това, в което няма никакво съмнение, е, че ти си блестящ татуист и аз бих искал да продължа да те обучавам, независимо кой в какво вярва. Съгласна ли си?

За миг се поколебавам, но кимам. Главата ми е пълна с всякакви мисли, за да мога веднага да взимам решения. Просто ще продължа да правя това, което обичам.

— Добре! Днес трябва да ми помогнеш — казва Обел и ми подава едно писмо. — След това, което стана с Карл вчера, ще имаме проверка от служители на администрацията. Има много да разчиствам след това момченце — усмихва се кисело той.

Прочитам набързо писмото и разбирам, че някой си Джак Миноу ще дойде днес в студиото. Казва се още, че той ще помага да се оформи необходимата документация, свързана с провинението на Карл да татуира клиент в отсъствието на Обел и без негова помощ.

— Бързо действат — намръщвам се аз.

— Наистина. Едва снощи съобщих за това. Или нямат много работа, или изгарят от желание да ме проверят. — Обел преглъща и виждам как избива зле прикритото му притеснение.

Сравняваме версиите си от предишния ден, за да сме сигурни, че няма никакво разминаване. Аз почиствам студиото и приготвям инструментите, а Обел го отваря. Инспекторът от администрацията може да дойде по всяко време, така че, докато го чакаме, ще си работим нормално.

Получаваме няколко запитвания, записвам час на една жена за консултация към края на седмицата. Попълвам книгата с графика на рецепцията, когато чувам, че звънчето на вратата издрънчава силно. Вдигам поглед и виждам как един висок мъж с черна униформа на висш държавен служител пуска вратата зад себе си и тя се затваря с трясък.

— Джак Миноу — казва той. — Търся Обел Уитуърт.

Той е с гола глава и загоряла кожа и буквално се извисява над мене. Трябва да е по-висок и от Обел. По обръснатата му глава се виждат сложно изрисувани татуировки и за миг разчитам това, което мога да видя. Всичките са някакви хищници. Значението им е ясно. Темето му гъмжи от хиени и разбирам, че заслугата за прогонването на Бледите и свързаното с това насилие е негова. Виждам такова задоволство от кръвопролитията, че тръпки ме побиват. Опитвам се гласът ми да не трепери.

— Заповядайте, г-н Миноу. Сега ще извикам Обел. Да ви предложа нещо за пиене? — Гласът ми е доста писклив и може би ще разбере колко съм нервна.

Джак Миноу затваря очи и клати глава. Когато ги отваря, се засмива самодоволно.

— Не, само г-н Уитуърт.

Тръгвам да извикам Обел, но в този момент той влиза в студиото и си бърше ръцете в някакъв парцал. Протяга ръка за поздрав към Миноу, който я поема и като усеща, че е влажна, свъсва презрително вежди.

— Е, ще се захващаме ли, г-н Уитуърт? — Избърсва ръката си в панталона, докато гледа Обел с нескрита враждебност. — Май сме си имали работа с непослушни хлапета, а? Незаконни татуировки, струва ми се — засмива се снизходително. — Разбирам, че младежът, за когото става дума, е амбициозен. Трябва да си призная, възхищавам се на тази човешка черта.

Обел ме праща в задната стая да рисувам, но Миноу го спира.

— Бих искал да поговоря и с двама ви. Седнете, госпожице Флинт.

Той ни кара да разкажем какво се е случило, като иска аз да съм първа. Говоря, като половината от вниманието ми е насочена към Миноу, а другата половина — към Обел. Опасявам се, че ще кажа нещо, което може да навреди на Обел. Дали това посещение е свързано само с Карл?

Миноу си води записки и задава някои дребни уточняващи въпроси. През цялото време е изключително любезен, но имам чувството, че само чака да сбъркам някъде. Татуировките му са ослепително ярки и блестящи и ми пречат да мисля трезво. Той задава същите въпроси и на Обел и го върти на шиш защо ни е оставил сами, какво точно е казал на Карл, когато го е изгонил. Няколко минути пише в пълно мълчание, след това ми подава листа.

— Проверете написаното и ако сте съгласна с обобщението ми, моля подпишете се. — Докато го чета, имам чувството, че цялата сцена се разиграва отново, и разсеяно потърквам глава.

— Струва ми се, че е добре — казвам аз и плъзгам листа по масата към него.

— Добре или вярно, госпожице Флинт? Има разлика. — Казва го с усмивка, но такава, каквато си представям, че има някой демон.

— Вярно е, да. Пише това, което съм ви казала и което е истина. — Той ми подава писалка и аз го подписвам, като хвърлям бърз поглед на Обел, за да се уверя, че не бъркам.

— Благодаря. — Подава го на Обел, който слага подписа си над моя. След това Миноу пъхва подписания лист в чантата си и се оглежда. Обляга се назад в стола си и леко се протяга. — Е, как ви се струва тук, госпожице Флинт? Засега всичко наред ли е?

— Прекрасно е. Е, с изключение на това. — Кимвам към чантата му и документите. — Много ми харесва.

— А господин Уитуърт — той поглежда към Обел, — доволна ли сте от него? Добре ли ви обучава?

Струва ми се странно да ми задава този въпрос в присъствието на Обел, но се опитвам да не изглеждам изненадана.

— Превъзходен е. Изключително доволна съм. — Няма да кажа нищо повече.

— Радвам се да го чуя. Е, г-н Уитуърт, ще ме изпратите ли? — Той си взима чантата и двамата минават покрай рецепцията, като не спират да разговарят. Оставям ги и се запътвам към задната стая, когато чувам как гласът на Миноу се приближава. Обръщам се и виждам, че се връща и докато върви към стола, на който работи Обел, разкопчава най-горното копче на жилетката си. Миноу се отпуска на стола, сякаш е негов, оставя чантата си на земята и поглежда към мене.

— След като в момента и двамата сте свободни, учителят ви се съгласи да започне да ми прави татуировка. Нали така, Уитуърт? — Виждам как Обел настръхва. Очевидно това не е въпрос. Копче след копче Джак Миноу разкопчава жилетката си, сваля и фланелката с къси ръкави. Когато съблича дрехите си, се чувствам смазана както никога досега от това, което разчитам. Татуировките му са като яростна и ожесточена атака, на която не може да се издържи. Искам да бягам. Искам да крещя. Искам да му кажа, че виждам отвъд тях. Но не проронвам дума, само наблюдавам странния танц, в който участват той и Обел.

Обел нарушава тишината.

— Обикновено не бих се съгласил, сър. По правило бих ви извикал, след като направим консултация. Но като се има предвид, че става въпрос за вас, за мен ще е чест. — Той ме поглежда. — Леора, г-н Миноу би желал… бухал, нали така?

Миноу кима арогантно и изправя рамене.

— Вирджински бухал — потвърждава той.

Познавам този вид — Обел ме е карал да рисувам всякакви твари.

Обел задава обичайните въпроси очевидно с традиционното си спокойствие. Отивам да приготвя оборудването и когато се връщам с пълната с инструменти табла, чувам края на разговора между Обел и клиента.

— … забележителни ловци, да. Несравнимо зрение и слух. Жертвата си въобразява, че бяга достатъчно бързо, достатъчно надалеч, че се е скрила достатъчно добре, но в следващия момент той се спуска. Преди изобщо да го е чула, тя се озовава в ноктите на бухала. Неудържим. Страховит.

Обел преглъща и се обръща към мене.

— Благодаря ти за помощта, Леора. Ще продължа сам.

Обръщам се да изляза, когато Миноу казва:

— А защо не използваме случая стажантката да научи нещо? Бих искал Леора да ме татуира. — Смущението ми явно е проличало. — Нали си правила татуировки и преди? — леко кимвам. — Значи няма много да се затрудниш, а и г-н Уитуърт ще помага. Искам я ето тук, горе на рамото ми. За да пази семейството ми.

С треперещи ръце избърсвам и дезинфекцирам помощната масичка, постилам я внимателно и подреждам всичко така, че на мене да ми е удобно. Показвам му, че всички инструменти, които използвам, са нови и чисти, задавам му въпроси, за да уточня как си представя, че ще изглежда бухалът, давам му да види рисунки, които съм правила, и вътрешно благодаря на Обел, че ме е карал да скицирам толкова много неща. Почиствам кожата му и избръсвам рехавите черни косми. При всяко докосване до него татуировките му сякаш ми изкрещяват в лицето. Това няма нищо общо с приятните вибрации, които усещах, когато татуирах жената — тук една озверяла тълпа желае да се пролива кръв. Не знам дали мога да издържа всичко това и минута повече, камо ли часове наред, колкото ще трае цялото татуиране. Печеля време, като му показвам рисунката, която ще пренеса върху кожата му, и уточнявам някои подробности, за да съм сигурна, че съм разбрала точно какво иска.

Хвърлям бърз поглед на Обел, който като никога изглежда притеснен. Но като вижда, че го гледам, ми се усмихва окуражително.

— Ще се справиш, момиче. Нали знаеш, че си родена за това? — измърморва тихичко.

Слагам рисунката си върху кожата и изчаквам контурите да се отбележат. Всеки път, когато го докосвам, се стягам в опит да отблъсна насилието, което струи през татуировките му. Показвам му в огледалото отбелязаните очертания и той кимва.

Започвам татуирането и чувам познатото бръмчене на машинката. Но всеки път, когато се оставям да потъна в приспивната му песен, Миноу заговаря. Все едно някой да те измъкне насила от леглото точно когато заспиваш. Всяка негова реплика ме раздрусва и нарушава ритъма ми на работа. Едва успявам да се концентрирам върху думите му и да сглобя смислени отговори.

— Каква беше първата татуировка, която направи, Леора? — пита той.

— Листо — отговарям разсеяно.

— Листо ли? Къде беше?

Татуирам ноктите на бухала и си мисля за онази съкрушена жена. Отговарям, без да се замислям:

— В основата на родословното й дърво. Бебето й беше починало.

Усещам как мускулите му се изпъват и това ми действа като предупредително събуждане.

— А, и тя е искала татуировка заради бебето?

Спомням си ясно думите й, сякаш ги изрича в момента. Знам, че трябва да бъдат забравени, щом са умрели, преди да са татуирани… Малкият беше само на два дни. Спомням си предупреждението на Обел. Не мога да го разочаровам. Трябва да прекратя въпросите на Миноу.

За момент се отпускам, за да си поема въздух, и иглата задира в участък по кожата, по който току-що е работено. Чувам го как изохква.

— Ох, извинявайте! — казвам аз. — Мисля, че трябва по-добре да се концентрирам — все пак още се уча. Очевидно още не мога да си приказвам и да татуирам едновременно.

Поглеждам към Обел, който леко ми се усмихва, без да го види Миноу. Оттук нататък се чува само звукът на машинката, Миноу, който си поема дълбоко въздух, щом усети болка, и нецензурният крясък на неговите татуировки, разбулващ тайните им.

След като съм завършила контурите, кожата му е твърде болезнена и подута, за да продължа.

— Смятам, че трябва да оставим мястото да се поуспокои, г-н Миноу, преди да продължим с втория сеанс — казвам аз, докато избърсвам кръвта и слагам превръзка на красивата и страховита рана, която съм отпечатала върху рамото му. Безумно искам да си тръгне. — Засега се получава добре — казвам и си свалям ръкавиците. — Бухалът ей сега ще се спусне и ще улови плячката си. — Опитвам се гласът ми да не издава никаква емоция. — А знаете ли какво ловува Вирджинският бухал?

— Мисля, че всякакви дребни и незначителни твари — казва Миноу. — Има обаче едно необикновено създание, което преследва, и то е доказателство за смелостта и силата на бухала.

— Така ли? — оживявам се аз. — И кое е то?

Разтребвам помощната си масичка и свалям найлона, с който е покрит столът.

— Гарванът. Вирджинските бухали ловуват гарвани. Късно през нощта, когато гарваните спят, когато се чувстват в пълна безопасност, бухалите ги нападат.

Изхвърлям найлона и си избърсвам ръцете. Усмихвам се любезно, като подавам ризата на Миноу и му помагам да си я облече върху превръзката. Той е ловец.

Докато му помагам, сграбчва ръката ми, но се намръщва, защото прясната рана го заболява.

— Порязали ли сте се, госпожице Флинт? Трябва повече да внимавате.

Не продумвам нищо, когато пуска ръката ми. Не си записва друг час, но казва, че пак ще дойде. Когато е вече на вратата да си тръгва, спира и се обръща към мене. Изважда нещо от джоба си, като че ли току-що се е сетил за него. Подава ми го.

— Това да ви се вижда познато? — взимам размазаното листче и преглъщам при вида на рисунката на перо точно каквато жената даде на Обел, когато дойде в извънработното време. Аз поклащам глава.

— Не, нищо не ми говори — казвам тихо и се моля да не се изчервя.

Той ме гледа мълчаливо, докато прибира листчето в джоба си. Изпращам го до вратата и изпитвам известно задоволство, когато забравя за татуировката и мята чантата си през все още болезненото рамо. Това го кара да потръпне. Продължава да върви, без да се обърне.

Когато се изгубва от поглед, затварям вратата и заключвам. Отивам в задната стая и започвам да мия ръцете си. Търкам ги, докато станат червени и започнат да смъдят. Обел слага ръка на рамото ми и спира чешмата. Избърсвам се, цялата трепереща.

— Страх ме е, Обел.

Най-лошото е, когато и той казва:

— И мене, Леора. И мене ме е страх.