Алис Бродуей
Мастило (11)

Единайсета глава

Денят, когато трябва да излязат резултатите от изпита, е слънчев и студен от сутринта. Прекалено ми е притеснено, за да обядвам, затова имам време да се приготвя по-спокойно. Слагам си любимата ми рокля „прегърни ме“ и пробвам дали ще й стои добре шалът с лилави, сиви и оранжеви нишки. Загръщам го така, че да са ми свободни ръцете, и го закрепвам с брошката листо, която мама и татко ми подариха за последния ми рожден ден. Скривам татковия медальон под роклята. Дано ми донесе късмет. Вдигам си бретона нагоре и го закрепвам с шнола, почиствам си лицето и го намазвам със съвсем малко крем — само колкото да подчертая татуировките си, но да не изглежда прекадено. Докато си взимам чантата, ръцете ми леко треперят. Пръстите ми са плъзгави от потта и крема, който не е напълно попил.

Преди да излезе сутринта, мама ме прегърна и каза няколко окуражителни думи. Това си беше предишната ми майка, чието спокойствие и уравновесеност се балансираха от татковата топлота и духовитост. Тя обичаше да се смее и да се прави на сърдита, когато татко я закачаше, докато в един момент не избухваше в смях. Имам усещането, че част от нея си отиде заедно с татко. Не бих го казала на глас, но си мисля дали не е онази, която най-много обичах.

— Леора, знам колко много си се потрудила, слънчице. Гордея се с теб, каквито и да са резултатите. Не се притеснявай, предците ти ще са се погрижили за теб, където и да са. — Преди да излезе, тя прокара ръка по книгите им. — Нали няма да отидеш да празнуваш, преди да си ми казала какво е станало? До пет часа ще съм се прибрала вкъщи.

Докато си слагам ключовете в чантата, виждам картичка, на която пише: Баща ти щеше да се гордее с тебе. Ти грееш като слънце, мила моя Леора. Едва удържам сълзите си.

— Е, аз тръгвам — казвам на предците, сгушени в книгите си. — Пожелайте ми успех и ме водете. Аз ви помня и се надявам да ви зарадвам с добри резултати. — Изпращам им въздушна целувка, което е малко глуповато, мятам си чантата през рамо, излизам и заключвам вратата. Шалът ми се вее на вятъра и се притеснявам, че докато стигна, косата ми ще се разроши. Не че мога да направя нещо. Не че мога да направя нещо за каквото и да било.

След изпитите на всеки е определен ментор, който му съобщава резултатите. Наставникът на Верити се намира в сградата на правителството. А за голяма изненада моят е Мел, разказвачката на истории. Нямам представа защо са ми определили толкова важен човек. Със сигурност има далеч по-сериозни неща, с които да се занимава, отколкото с мен. Тя е известна личност, като кмета Лонгсайт. Няма си фамилно име, защото разказвачите са олицетворение на обществените истории, а не на своите собствени. Виждала съм я на важни събития, но не и отблизо. Нейната задача като разказвач е да носи върху кожата си и да съхранява безценните народни предания и легенди. Нейното работно място се намира в сутерена на музея.

Когато стигам до сградата, портите са отворени и застопорени, за да не се блъскат от вятъра. Поглеждам черните метални решетки и музеят ми се вижда като доброжелателен затвор за артефактите в него. След като са внимателно проучени и изследвани, са осъдени да лежат в стъклените си килии. Всяка книга и всеки предмет имат своя история. Преди да вляза, си поемам дълбоко въздух. Това беше нашето място — моето и на татко.

Минавам по решетката до входа, качвам се по изтритите каменни стълби и бутам големите врати. Докато влизам, студът отвън се смесва с топлината вътре. Пускам вратите. Въпреки шнолите косата ми е паднала пред очите. Бъркам в джоба за носна кърпичка, за да спра да подсмърчам. Всеки отива на различно място за резултатите си — където му е казал менторът. Моята среща е в една от стаите в сутерена. Там сигурно ще е студено, но усещам как потта ми се стича под мишниците. Разкопчавам брошката и си свалям шала.

Служителката на рецепцията, Беатрис, ме познава добре. Работи тук, откакто се помня. Усмихва ми се.

— Леора, днес е голям ден за теб. — И аз се усмихвам. — Не е за вярване, че дойде време да разбереш резултатите си. Спомням си баща ти като те водеше тук в синьото кенгуру. Сякаш беше преди няколко месеца. — Сигурно забелязва, че усмивката ми изчезва, защото поглежда книгата пред себе си и сменя темата. — Извинявай, Леора, не е моментът да те разсейвам. Мел ще те приеме след малко.

Мушвам шала в чантата си и седя притеснена в чакалнята, а времето се влачи едва-едва. Точно когато решавам да отскоча до тоалетната да се поуспокоя и да си погледна косата, си чувам името. Млад мъж с къса и добре оформена коса ми прави знак да го последвам зад рецепцията. Вървим по коридор, а после слизаме по тесни стълби към усойния сутерен, където се помещават офисите и складовете. Мъжът чука на една врата и когато чува отвътре „Влез!“, ми кимва и се отдалечава.

Мел седи зад бюро, облечена в официалните одежди на разказвач: нагръдник и пола, които са част от националните ни носии. Нейните са в златист цвят. Както е седнала, краката й не се виждат, но когато ги кръстосва, зървам някои от историите по глезените й. Мисля, че забелязвам сплетените ръце на Влюбените. Тази беше любимата на татко. За илюстрацията на Сестрите на гърба й само съм чувала — направена е на мястото на нашето родословно дърво. Морая е изобразена като дърво. Тя символизира едновременно пролетта и лятото — живота в пълния му блясък. Знахарката е под нея, обърната наопаки като отражение, подобно на дълбоко забити в земята корени. Тя символизира есенното повяхване и зимната смърт. Много ми се иска да видя тази татуировка на живо. Тялото й е покрито с всички легенди, които сме чували. Още като дете била избрана да пази историите ни. Няма семейство, което да помни или което да я помни.

Нейният живот се свежда до честта да бъде като отворена книга и да разказва народните ни предания, които не трябва да забравяме. Въпреки че в почти всяка къща ги има и отпечатани на хартия, важна е кожата — нейната кожа. Тя остава. Когато един разказвач се съгласява да носи върху себе си всяка една легенда, независимо от кървящата болка от татуирането, по този начин той приема и народната душа и съхранява нашата история.

Кабинетът на Мел е малък и доста по-приветлив, отколкото изглежда отвън. По стените са закачени рисунки, които по стил приличат на татуировките по тялото й. Зад нея виси дърворезба с думите от девиза на Сейнтстоун:

Преданията са нашето минало.

Чрез миналото ще живеем в настоящето.

Пред една библиотека, отрупана с камари от книги, забелязвам на пода няколко възглавници в ярки цветове. Върху една от тях е отворена книга и си представям как Мел чете там сгушена, а високата лампа с жълтеникав стъклен абажур придава на светлината златист оттенък.

Както е седнала, закръгленият й корем се е нагънал на няколко ката, а гърдите й са изпънали нагръдника от кожа и злато. Тя яде само най-качествената храна, и то в големи количества, за да е опъната и мека кожата й и да има достатъчно място за татуировките върху пищното й тяло. Униформата й е така направена, че по всяко време да се виждат всички символи. Не знам дали не я убива, но сигурно е свикнала.

Тя се усмихва, а кафявите й очи проблясват шеговито и притеснението ми се стопява.

— Леора Флинт? — казва тя. — Заповядай!

В началото си разменяме любезности — тя ми изказва съболезнования за татко. Чувствам се малка в нейно присъствие, като дете, което се опитва да е на нивото на възрастен. Едва ли е повече от десет години по-възрастна от мен, но Мел се държи изключително самоуверено, като човек, който е наясно със своята мисия. Тя живее за народа и си личи, че това й харесва. Гласът й е дълбок и силен, а богатството му е резултат от професионалната й подготовка. Всяка дума звучи, сякаш предварително е стоплена в устата й, за да се възприеме по-лесно. Сега, като я виждам по-отблизо, ми изглежда по-млада, а луничките й придават момичешки вид. Рижата й коса е вързана отзад и по гърба й се стелят къдрици.

— Е, какво ще кажеш, как смяташ, че си се справила? — Мел се усмихва дяволито.

Поглеждам я. Ако кажа, че съм се справила добре, ще прозвучи ли като хвалба? А ако кажа колко съм била разсеяна, след като се разболя татко, ще прозвучи ли като оправдание за лошите ми резултати?

— Ами, нямам представа — гласът ми трепери. — Изкарала ли съм?

Мел се прави, че бавно търси сред листовете върху бюрото си. Най-накрая вдига поглед.

— Изкарала си и още как. — Усмихва се широко и ми подава през масата лист с резултати. — Справила си се изключително добре, Леора — отлични оценки по всичко. Ще можеш да осъществиш мечтата си и да станеш татуист. Ако все още искаш това.

Допирам ръце до пламналите си бузи. Усещам огромно облекчение, чак ми идва да се разплача. Мел става от стола си и слага ръка върху рамото ми.

— Леора, съмнявала ли си се изобщо? — казва тя и си дръпва ръката. — Не съм си представяла, че ще си толкова притеснена.

— Ами, просто изпуснах много уроци. Не бях сигурна, че ще успея да наваксам.

— Трябваше да се справиш с редица трудности, но нещата вече ще се променят — можеш да забравиш за всички безинтересни предмети и да се занимаваш само с това, което ти носи радост. — Като вижда колко съм шокирана, ми намига. Свикнала съм възрастните да ми казват колко е важно всичко. — Направила си необходимото. Вече можеш да се заемеш с професионалното си обучение. — Мел сяда пак на стола си. Аз се понамествам на моя и леко се отпускам. — Трябва да обсъдим още нещо. — Сърцето ми се свива, когато тя измъква един лист от купчината документи пред нея. — Екзаминаторът е дал допълнителна препоръка — алтернатива на професията татуист. За първи път съм ментор, но доколкото ми е известно, това е доста необичайно.

— Не искам да ставам четец — изтърсвам аз и Мел започва да се смее. Нейната лекота и спокойствие ми действат успокоително. Добре че не се е обидила.

— Не става дума за това. — Тя поглежда листа и се понамръщва. — Интересна работа, особено като се има предвид кой беше баща ти. Тук се твърди, че са налице всички предпоставки от теб да излезе чудесен дерач. Ще те назначат по ускорена процедура, без допълнителни курсове за квалификация.

Свъсвам вежди.

— Дерач ли? Като баща ми? — Мел кимва и ми подава документа, който прочитам на глас.

Кандидатът демонстрира завидна сръчност, внимание към детайлите и няма абсолютно никакви проблеми да гледа кръв. Очевидната й дарба на четец би била много полезна не само при работата й като татуист. Тя е изключително ценно качество и за един дерач — професия, която горещо се нуждае от нови попълнения.

— Леора, имаш право на избор. — Тя се навежда напред. — Да забиваш игли в жива плът или скалпели — в мъртва.