Алис Бродуей
Мастило (18)

Осемнайсета глава

Така съм се загледала в бележката на Оскар, че има опасност да закъснея за работа. Изгълтвам си чая и си взимам една студена кифличка, за да я ям по пътя. Снощи пак валя и листата по земята са меки и ухайни.

Пристигам в студиото съвсем навреме. Карл чака отпред и точно когато си отваря устата да каже нещо — обидно, предполагам, — Обел се появява на вратата и той не успява. Това обаче не му пречи да ме гледа пренебрежително. Докато вървя след него, се заглеждам в тила му. Така или иначе ще трябва да работим заедно. Не виждам защо да не можем да се опитаме да се държим нормално.

Влизаме заедно с Обел и той започва направо:

— Днес ще имате различни задачи. Карл, от теб искам да усъвършенстваш рисуването си. Татуировката, която си си направил на крака, показва, че имаш вроден талант, но само той не е достатъчен. Трябва да му придадеш повече изящество. Искам да се научиш да рисуваш безупречни линии. Прегледай тази книга — Обел плъзва по масата учебник за различни стилове на татуиране — и се опитай да възпроизведеш символите. Не просто да ги копираш. Трябва да усетиш емоцията на всеки от тях. Ясно ли е?

— Ами да. — Карл изглежда объркан, но взима книгата, един писец и мастило и тръгва към бюрото. Като минава покрай мене, прошепва: — Чу ли? Вроден талант.

— Леора, ти пак идваш с мене. — Обел прави знак с глава към студиото и аз тръгвам след него към осветеното помещение, а Карл ме гледа кръвнишки. Обел е изпълнен с разбиране и съчувствие към клиентите си, а с мен и с Карл се държи студено. Все още не успявам да разчета татуировките му — сякаш се намира зад музейна витрина — красив, но безжизнен.

Обел има много клиенти. Някои идват, за да се татуират, други — за да обсъдят идеите си за бъдещи татуировки. Става ми смешно, когато влиза мъж с малко бяло кученце и пита Обел дали ще татуира „най-добрия му приятел“ на бедрото, там, където се поставя брачната татуировка.

— Така или иначе никога няма да се оженя.

Прави ми впечатление, че всички идват в студиото сами, и в следващия по-спокоен момент, докато подреждам инструментите за новия клиент, решавам да попитам Обел.

— Защо всички идват тук сами?

Обел бърше нещо в момента и не бърза да ми отговори.

— В някои студиа нямат изисквания, но аз предпочитам да се срещам с хората насаме. Искам да съм сигурен, че сами са избрали татуировката си, а не под чуждо въздействие. Някои хора много лесно се поддават на внушение. Те предпочитат някой друг да им казва какво да правят. А татуировките им трябва да са техен собствен избор, защото става дума за тяхната собствена история, което е най-важното. Не мога да допусна външно влияние. — Той оправя стола за следващия клиент.

— А не мислиш ли, че ти им влияеш? — питам аз с известно притеснение да не си помисли, че задавам твърде много въпроси.

Той не бърза да отговори, сякаш премисля какво съм казала.

— Една част от работата ми е да служа за огледало на клиентите си. Опитвам се да се абстрахирам от факта, че съм техен татуист, и се старая да се превърна в частица от тях. Аз съм отражение на техните желания и страхове. Аз съм тяхното убежище. Нямаш представа колко много хора ми разказват неща, които никога не са споделяли и с най-близките си приятели — поглежда ме замислено. — Това е онази част от работата, Леора, на която не може друг да те научи — която те превръща от човек с малко талант в истински татуист.

В този ден идва мъж, който иска да отбележи раждането на сина си, без жена му да разбере, че си има любовница. Влиза възрастна жена, която желае да запечата спомена от първата си целувка с мъж.

— Паметта ми отслабва, а има неща, които не искам да забравя.

Аз получавам цветя с картичка от Мел, на която пише: Надявам се, че свикваш. Избрала си една от най-благородните професии. А отдолу е направила рисунка на Светеца.

В края на деня, когато Карл тъкмо си е тръгнал, а аз почиствам инструментите и подреждам цветята си в една кана, в студиото влиза жена. Обел я поглежда. Тя е слаба и мургава, а нещо в очите й ме кара да я загледам.

— Затворено е — казва той, но много любезно.

— Знам. Просто… Ще имате ли малко време за мене? — пита тя и подава едно листче на Обел. Той го поглежда и обръща табелата на вратата така, че да се вижда, че е затворено.

— Влезте и заповядайте, моля! — казва учтиво и пъха листчето в задния си джоб. Колебая се дали трябва да остана, или да си тръгна, и забелязвам, че Обел ме гледа замислено. Накрая, изглежда, взима решение и казва: — Това е Леора, тя е стажантка тук. Имате ли нещо против да присъства?

Жената ме поглежда с влажни и зачервени от много плач очи. За миг се поколебава, но бързо изрича:

— Не, няма проблем.

Докато Обел говори с нея, долавям тъгата в сърцето й. Тя казва, че е загубила бебето си и иска да увековечи живота му с листо в основата на родословното й дърво.

Обел слуша мълчаливо молбата й и кима — очевидно е готов да наруши собственото си правило и веднага да я татуира. Тя е седнала на табуретка. Помагам й да вдигне блузата си, а тя се подпира на лакти на стола и е готова за първото бодване. Докато се наглася в удобна поза, виждам набръчкания й корем с аленочервени стрии. Поглеждам гърба й и забелязвам, че в основата на родословното й дърво вече има две паднали листа — кафяви и бледи в сравнение с наситения зелен цвят на останалите членове на семейството й. Докосвам рамото й и между нас буквално протича ток. Усещам тежестта на пълните й гърди, които няма кого да нахранят. Чувствам празнотата, скръбта, гнева, вината и дълбоката мъка, които казват: „Не мога да го направя още веднъж“, както и копнежа, който нашепва: „но трябва, трябва“. Жената ме поглежда и вижда пълните ми със сълзи очи.

— Извинете. — Засрамена съм от силата на чувствата си и ужасно изплашена да не съм засилила болката й или да не си помисли, че я съжалявам.

Обел ни е наблюдавал безмълвно и сега ме придърпва настрана, за да не чуе жената.

— Леора, за мен е напълно ясно, че това е работа за тебе. Ти трябва да направиш татуировката.

Опитвам се да уловя погледа му, за да разбера дали говори сериозно.

— Не мога — прошепвам аз. — Никога не съм го правила.

— Връзката е напълно достатъчна. — Той настоятелно държи пред мене кутията с ръкавици, — ако си истински татуист. И колкото по-скоро разбереш дали е така, толкова по-добре, нали?

С треперещи ръце вадя чифт ръкавици, а Обел едва забележимо ми кима за кураж.

Жената също кимва и нежно ми се усмихва.

Подреждам работното си място и дезинфекцирам всичко, което ще използвам. Взимам писалка. Листо — листо за краткия му живот. Не се замислям много, докато чертая контурите по кожата й. Едва когато хващам машинката, за да започна да работя, изтръпвам. Усещам я тежка в ръката си и се страхувам да не нараня жената. Опасявам се да не опозоря дългоочакваното й бебе, ако не я татуирам добре.

Но когато натискам с крак педала и машинката се включва, изпадам в транс. Чувам единствено бръмченето и долавям емоциите на жената, чийто гръб татуирам. Контурите се получават лесно, цветовете сами подсказват къде да се подчертае и къде да се отнеме яркостта им. Забравям всичко, освен кожата под ръката си. Аз не създавам образ — той се лее от мене.

Звукът на машинката затихва и аз се връщам към реалността. Избърсвам мастилото, покапало по рисунката, и вдигам едно огледало, за да види жената какво съм направила.

Тя ахва. Дори аз съм изненадана. Не направих кафяво листо, което да подхожда на другите починали деца. Моето блести в червено и златно и показва, че дори в смъртта има красота и надежда за едно ново начало.

— Перфектно е. Точно така си го представям. Толкова много ви благодаря — сълзите бликат от очите й. Тя стои търпеливо, докато поставям лепенка върху татуировката, после се облича и избърсва очите си с кремава кърпичка. В този момент думите й внезапно бликват като отприщен язовир.

— Толкова съм ви благодарна и на двамата. Не бях убедена, че трябва да дойда. Съпругът ми смята, че трябва да забравя за случилото се. Малкият беше само на два дни. Знам, че не трябва… — Тя попива сълзите от бузите си. — Но е било писано да се срещнем. Веднага разбрахте болката ми. Благодаря ви — докато тя говори, Обел е стиснал зъби. Очите му блестят, изпълнени със съчувствие и разбиране.

Тя плаща, загръща се в пелерината си и си тръгва. Толкова съм зашеметена, че едва говоря.

— Обел, това беше невероятно. Какво се случи? Сякаш тя водеше ръката ми, сякаш… не аз го направих.

Обел ми се усмихва широко.

— Знаех си, момиче. Ти си родена за татуист. — Изражението му изведнъж става сериозно. — Леора, моля те, недей да споменаваш пред други хора за клиентите, които приемаме извън работното време. Нека запазим поверителната връзка между татуист и татуиран.

Поглеждам го и кимам, но когато, преди да си тръгна, изхвърлям кошчето за боклук, в него намирам листчето, което жената даде на Обел. Изглаждам гънките му. На него е нарисувано перо.

Перото — знакът на Бледите. Но тя изглеждаше толкова нормална и толкова съкрушена.

В този момент като страшен прилив на адреналин ми просветва. Ако бебето й е било на два дни, няма как да са му направили първата му татуировка. А бебетата, които умират, преди да са татуирани, официално се смятат за част от Бледите. Не знам какво да правя — още с първата татуировка Обел ми позволи да наруша закона, дори ме накара да го направя.

Току-що направих възпоминателна татуировка за бебе, което трябва да бъде забравено.