Алис Бродуей
Мастило (4)

Четвърта глава

Влизам вкъщи, оставям зеленчуците на дървената ни маса и се заслушвам в бясното си и тревожно дишане. Този престъпник, Конър. Баща ми. И двамата белязани с гарван. И двамата забравени.

Не мога да стоя тук. Не мога да съм тук, когато мама се върне. Взимам кожената си чанта, увивам си шала на главата и се отправям към единственото място, за което се сещам.

Верити е най-добрата ми приятелка, откакто се помня. Историята ми е добре позната: майките ни се запознали, когато сме се раждали. Родени сме в един и същи ден, в една и съща болница. Верити се родила здрава, татуирали я и се прибрала навреме у дома. Аз съм се разболяла и седмици наред не са ме татуирали. Татко трябвало да се върне на работа и Джулия, майката на Верити, идвала да ни види, да си поприказва с мама и да я успокоява. Носела пресни плодове и книги на мама — онези дребни неща, които ти помагат да не скучаеш и да не се чувстваш самотен. Тя е акушерка и предполагам, че е намирала за нещо естествено да се грижи за нас.

Водела със себе си и Верити. Начинът, по който заедно ни хранели, преобличали и ни се радвали, изградил здрава връзка между нас двете. Смелостта на Джулия и куражът на мама изковали едно приятелство, колкото ново, толкова и здраво. Мама винаги е казвала, че Джулия е нейният спасител, а Верити е моят.

Точно сега имам нужда от спасител.

Къщата на Верити е в по-хубав квартал от нашия. Само на пет минути пеша оттук е, но сякаш си попаднал в различен свят. Строено е нашироко, с голямо разстояние между къщите, чиито предни градини са оградени с жив плет, през който не се вижда. По улиците има дървета и всяка спретната тухлена къща изглежда, сякаш е точно на мястото си, а не като миш-маш от шантави сгради, сбутани една в друга. Вътре къщата на Верити е и спокойна, и уютна. Обичам да идвам тук. Понякога се чувствам по-добре, отколкото в собствения си дом. Мога да се скрия.

Чукам на предната врата и когато не ми отварят, влизам. В просторната и поразхвърляна кухня няма никого, макар че гори огън. Проверявам в хола и там не виждам никого. Тогава се качвам към стаята на Верити, казвам едно „ехо“ и влизам. Тя седи на бюрото и се взира през прозореца, който гледа към градината. Стаята й е обзаведена в яркорозово — спомен от времето, когато бяхме малки и бяхме полудели по този цвят.

— Леора! — лицето й грейва, като ме вижда. — Тъкмо навреме. От часове се каня да си почина. — Тя се усмихва и се протяга, като все още държи молива в ръка. Гъстата й тъмна коса е вързана отзад и разрошена защото, докато е учила, си е играла с кичурите около ушите си. Завила се е с шал в зашеметяващ син цвят, който прави очите и тъмната й кожа още по-прекрасни. Тя ми е почти като сестра. Верити е единствената ми приятелка, която ме познава във всяко отношение и ме обича дори и когато може би мъничко ме мрази.

Сядам на грамадното й легло и се облягам на тапицираната табла. Отварям си устата да й разкажа за тази сутрин, но вместо думи рукват сълзи. Закривам очите си с ръка — омръзна ми да плача пред хората, писна ми парещото усещане, докато сълзите изсъхват върху кожата ми, не искам устните ми да почервеняват, а очите ми да се подуват. Но не мога да спра сълзите.

Верити оставя молива и сяда до мен. Разтрива гърба ми.

— О, Лори, много съжалявам. Ще започне да ти поолеква, ще видиш.

Това е проблемът, като умре баща ти. Всъщност има безброй проблеми, но един от тях е, че от този ден нататък винаги когато си тъжен, хората го отдават на това. В известен смисъл може би е така. Не знам — мислите ми препускат с такава скорост, че не успявам да хвана някоя и да я анализирам.

Дишането ми се нормализира и се опитвам да обясня.

— Не е татко. Бях на площада и… кметът Лонгсайт беше там.

Верити изписква, но спира, като вижда, че не се включвам.

— Там беше и онзи мъж, който… те… те му татуираха гарван… — цялата сцена е отново пред очите ми: подигравките, които се чуваха от тълпата, погледът на престъпника — сякаш някой беше изтрил живота и светлината от очите му. Ако погледна Верити, пак ще се разплача. Правя с пръст кръгчета по покривката на леглото.

— Сякаш ми описваш някакъв сън, Лори. Разкажи ми какво става, но по-бавно.

И аз започвам да разправям всичко отначало. Но през цялото време си мисля за татко, за това, че има същата татуировка, гарвана — символа, който не видяхме в неговата книга.

Къде ли е отишъл?

— Но всичко това беше справедливо, нали, Верити? — завърших аз. Чувам молбата в гласа си. — Трябваше да бъде направено. Все пак е откраднал нечия кожа, нечий живот след смъртта. Кметът Лонгсайт каза, че дамгосването на престъпници е стара традиция…

Верити отива до бюрото и взима един от учебниците си. Отгръща на страницата, на която започва главата „Дамгосване и наказание“.

— Гледай, Лори — ти знаеш за това. Точно миналата седмица го преговарях — тя започва да чете:

— Татуировките може да се използват зарегистриране на прегрешенията на даден човек. Наказателните татуировки се правят от служебен татуист. Те представляват списък с престъпления и простъпки, който е решаващ за окончателната присъда при претеглянето на душата…

— Но това беше различно — прекъсвам я аз. — Това не беше просто нова чертичка на лявата му ръка, а нещо, което не съм виждала досега — гарван, което значи, че е „забравен“…

— Знам. И до това ще стигна — Верити се прави на сърдита и продължава да чете: — В най-тежките случаи престъпникът е дамгосан като забравен. Във всички епохи това се е случвало рядко, защото едно такова действие е необратимо. В последните години напълно е отпаднало от обичайните процедури, макар че са известни правни и исторически прецеденти. Ето — казва тя. — Предполагам, че в този случай кметът Лонгсайт е имал основания да се направи.

Става ми смешно, когато Верити се опитва да намери решение на всеки проблем. Щом го има в учебника, няма какво да го обсъждаме.

— Но той каза, че оттук нататък тези дамгосвания ще зачестят.

Тя свива рамене и шумно затваря книгата. Избърсала съм очите си, но усещам, че гласът ми е спаднал — още малко и пак ще се разплача. Де да бях като Верити — напълно уверена, че всичко е ясно, честно и смислено. Има нещо обаче, което ми подсказва, че това, което се случи, не е точно справедливост. Прозявам се и потръпвам.

— Я се погледни, Лори! Май все още не можеш да спиш? — поклащам глава. — Изтощена си. Почини си малко! Ще говорим за това по-късно. Ще те събудя след час.

Тя лекичко ме побутва да легна на мекото й легло. Опитвам се да възразя, но не мога да устоя на дебелата завивка, която майка й е ушила от нейните бебешки дрехи. Като поспиш, всичко ти изглежда по-хубаво, нали?

Сънувам, че съм мъничка и скрита в нечия глава. Очите и устата на човека са прозорците и вратата ми. Някой се опитва да влезе. Чувам пърхане и виждам един черен клюн, който кълве зъбите и устните.

— Леора? — Саймън, бащата на Верити, е застанал на вратата с поднос в ръце. — Донесох ти нещо да си хапнеш. Сигурен съм, че не си обядвала — оставя подноса на нощното шкафче.

Саймън винаги е бил сърдечен с мен, но откакто татко почина, стана още по-мил. Той е висок мъж с много мургава кожа, а тъмната му коса е започнала да става в тон със сивата му брада. Тялото му е покрито с татуирани лица и когато се виждат добре и съм в състояние да ги разчета, мога да кажа в какво настроение е — според мен лицата се променят в зависимост от това как се чувства. Днес обаче не мога да ги видя, защото е облечен в работните си дрехи — светлосинята униформа на кожните лекари в болницата. Той е хирург и според Верити прави изследвания на нещо много хитро, свързано със заздравяването на кожата.

— Първо хубаво се събуди! — тръгва да излиза от стаята, но спира. — Софи знае ли къде си? Знаеш, че ще се притеснява.

Мама. Сърцето ми се свива. Очаквала е да се прибера у дома преди часове. Иска ми се да продължа да спя и да не се налага да се виждам с нея, но комбинацията от странния сън и аромата на препечен сандвич ме разбужда.

След като напълно съм се събудила и съм хапнала малко от сандвича, слизам в кухнята, където Верити си приказва с баща си. Брат й Себ още не се е прибрал от работа. Той е около пет години по-голям от нас с Верити, но винаги сме си играли заедно, когато бяхме по-малки. Той беше бащата, когато си играехме „на големи“, беше и нашият манекен в онзи период, когато искахме да ставаме модни дизайнери. Никога не съм разбирала защо Себ е такъв. Верити го нарича „закъснял“, а родителите му казват, че е „специален“.

Невинаги говори ясно и нещата, които Верити и аз сме постигали с лекота, за него са били истинска борба. Спомням си, че веднъж казах, че ми е мъчно за него, а Верити ме прасна по ръката и рече: „Погледни го! Дали на него му е мъчно? Нима не е толкова жизнен, колкото ние с теб?“ Поклатих глава. Бях засрамена и шокирана. (Верити никога преди не ме беше удряла.) „Тогава няма за какво да ти е мъчно за него, каза тя, а очите й блестяха. На него не му е мъчно, на мен не ми е мъчно за него, така че да не си посмяла ти да се тревожиш.“ И аз се съгласих.

Сега работи. Завърши курс за хлебари и от три години работи в местната фурна. Всички много го харесват. Омайва клиентите и се труди здраво. Сладките му с крем са най-хубавото нещо, което съм яла.

Много ми харесва кухнята им. Червените плочки по стените над тъмните дървени шкафове й придават топлина и настроение. Не може да се каже, че е разхвърляна, но е пълна с разни неща, подредени по рафтове, висящи на куки или сложени в рамки по стените. Усещането за организиран хаос винаги ми действа отпускащо. Верити се приближава, прегръща ме и стоим така известно време.

— А, татко, Леора е видяла нещо, за което искам да те питам. Чул ли си за публичното дамгосване на площада днес?

Саймън вдига поглед от купчината документи, които подрежда, и ръцете му замръзват.

— Чух, да.

— Кметът Лонгсайт бил там и един мъж бил дамгосан като забравен — тя шепне развълнувано, сякаш за първи път си позволява да изрече на глас мръсна дума. — Татуировката била гарван, нали, Лори?

Аз кимам.

— Колко архаично — казва небрежно Саймън. Той се обръща към печката и включва газта под тенджерата. За него разговорът е приключил. Но Верити не се отказва.

— Винаги ли така се прави на площада? Защо никога не съм го виждала?

Саймън въздиша, намалява котлона, обръща се и се обляга на гладкия тъмен дървен плот. За миг остава замълчан, разтрива слепоочията си, от което брадата му изглежда по-разрошена от обикновено.

— Когато някой бива забравен, да, това се прави публично, но последният път беше толкова отдавна, че не мога да си спомня какъв е обичайният протокол. А не трябва ли вие да сте наясно с тези неща, ако ще работите за правителството?

Намигва на Верити, която прави отегчена гримаса. Тя пита тихичко:

— Татко, а ти познаваш ли някого, който е забравен?

Саймън разбърква яденето и в кухнята се разнася топла пара с приятен аромат на пилешка яхния. Известно време не отговаря. После, без да откъсва очи от бълбукащото ядене, докато го разбърква, тихо казва:

— Познавах, да. За малко да разбие сърцето ми, скъпа — той вдига поглед и за мое учудване виждам, че очите му блестят. Дали не говори за татко? — Хайде да не обсъждаме това повече, момичета. За някои неща е трудно да се говори. И така, Леора, ще останеш ли за вечеря?

Изкушавам се да кажа „да“ и завинаги да остана в тази прекрасна къща, но знам, че не мога.

— Благодаря, но трябва да се прибирам. Мама ще се чуди къде съм отишла.

— Добре. Много поздрави на Софи и й кажи, че скоро трябва да излезем заедно. С Джулия ще проверим как са ни смените — кимвам и казвам „довиждане“ с приятното усещане, че мама има приятели, които са загрижени за нея.

Верити идва да ме изпрати до вратата.

— Ще се справиш ли?

— Да, няма проблем — усмихвам се и се старая да изглеждам нормално, макар че може би така изглеждам леко объркана.

— Добре. Да мина ли покрай вас утре? Може да преговаряме заедно.

— Чудесно. Толкова съм назад, че ми се плаче. Верити, извинявай, че бях толкова разстроена. Не знам защо го приех толкова навътре. — Тя ме прегръща и аз тръгвам по улицата към вкъщи.