Алис Бродуей
Мастило (13)

Тринайсета глава

Когато си тръгвам от музея, минавам покрай статуята на Светеца, а главата ми е кошер от мисли. Той се извисява над площада, благороден и спокоен. Зъбите му се виждат зад леката усмивка, а оголените му мускули внушават сила и мощ. Без кожата си изглежда най-могъщият човек, когото познавам. Мисля, че взех правилното решение, но винаги ще си задавам въпроса какво би станало, ако изборът ми беше различен. Мел мълчеше, като й казах предпочитанието си. Разочарована ли е? Дали и татко нямаше да се разочарова?

Потърквам ръката си там, където ще бъде новата ми татуировка. Скоро няма да има връщане назад. Символът ще показва, че аз съм татуист. Винаги съм искала само това.

И все още е така.

Отивам да видя какво става с Верити. Тя, разбира се, се е справила отлично по всички предмети и още в понеделник започва работа в правителството. Отначало ще е разпределена в архива като другите стажанти, за да се запознае със системата, но менторът й я е уверил, че е много вероятно да я прехвърлят в отдел Погребения.

— Татуист! Значи успя, Леора? И не е за вярване, че Мел ти е ментор. Голям късмет си извадила.

Крачим развълнувани. В един момент забелязвам колко е часът, и подскачам.

— Трябва да се прибирам. Мама ще ме убие, ако разбере, че първо с тебе съм се видяла. Ако ти каже, прави се на изненадана. Браво, Вети! Толкова се радвам за теб.

Хуквам към вкъщи и се прибирам миг преди мама да си дойде.

— Е? — казва тя и оставя шала и чантата си. — Как мина? Нямам търпение да разбера.

Съобщавам й новината и тя ме прегръща силно. Чувам я как се смее и казва:

— О, Леора! Татуист! Ще се справиш чудесно. Толкова се вълнувам.

Не й казвам за избора, който ми даде Мел. Тайната си е моя и искам да я запазя за себе си.

В деня, след като получаваме резултатите си, с Верити отиваме заедно при служебния татуист. Всяка от нас показва сертификата си — най-официалния документ, който съм виждала. Целият е в гербове, подписи и калиграфски знаци. Пращат ни в различни стаи, за да ни татуират.

Мисля, че болката винаги се понася трудно. Мастилото щипе китката ми. Тази татуировка е по-голяма от дребните ни възрастови знаци. Представлява писалка и сабя, кръстосани над мастилница. Това е символът на татуистите. Когато заздравее, ще стане много красив, но сега усещам само болка. Дишам дълбоко и се опитвам да си мисля за нещо друго.

Опитвам се да завържа разговор с татуиста. Питам го колко хора е татуирал днес. Мислех си, че ще се отпусне, след като ще му ставам колега, но като прочете сертификата, само нещо изсумтя. Изглеждаше отегчен. За миг ме обзе паника, която засенчи болката — не искам монотонна работа. Но работният ми ден няма да протича по този начин. Мел ми каза, че стажът ми ще бъде в студио, а не при служебните татуисти. Ще мога да правя татуировки, които хората са си избрали, а не всеки ден да бълвам едни и същи задължителни символи.

Когато и двете сме готови, с Верити се възхищаваме на новите си татуировки през защитното фолио. Татуистът й се е справил много добре — линиите са прецизни и чисти. Нейният символ представлява колело, а под него везна. Китките ни са червени и болезнени, но скоро ще станат нещо, което ще сме горди да показваме, нещо, към което ще поглеждат хората, когато искат да разберат кои сме и какво работим.