Алис Бродуей
Мастило (30)

Трийсета глава

По-късно следобед, когато Обел говори с клиент, а аз си работя кротко, на задната врата на студиото се чука настоятелно. Отварям и виждам Верити, която едва диша. Очите й са широко отворени от страх. Излизам на улицата.

— Намерили са ги — шепне тя. — Всички улики, които Конър Дрю е укривал. Открили са ги на скришно място в една от работилниците му. Не мога да отсъствам дълго. В момента съм в почивка. Обаче, Леора — тя спира, за да си поеме дъх, — всичките са ги взели. Намират се в съответния отдел и от утре ще започнат подробно да ги описват. Нямаш много време — трябва да намериш кожата на баща си преди тях — кимвам, а тя ми подава сгънато листче и ключ. — Това ще ти помогне. Но трябва да го направиш тази вечер — очите й са големи и изплашени. — Леора, и моля те, внимавай. Твърде много е заложено на карта.

Тя си тръгва, преди да съм й казала „довиждане“ и да съм й благодарила.

Моля се Оскар да е получил съобщението ми. Моля се да дойде. Бях предложила да се видим в музея. Топло е, безплатно е, освен това е обществено място с много хора, така че никой не би се усъмнил, че вършим нещо подозрително. Не съм си представяла, че ще планираме кражба с взлом, но мястото е подходящо за разговор.

Когато виждам, че ме чака при рецепцията, ми иде да заплача от облекчение. Спокойно и мълчаливо минаваме през атриума, където се съхраняват книгите на предишните ни лидери. От време на време се спираме, за да погледнем някой художествен експонат или археологическа находка, но през повечето време вървим.

Докато обикаляме, пъхам в ръката му листчето, което ми даде Верити. Това е план на сградата и инструкции къде можем да намерим конфискуваните улики. Тихичко му разказвам последните новини, които съм научила от Верити. Той кима със сериозен вид, но не изглежда чак толкова шокиран, колкото си представях. Сигурно е очаквал този момент или най-малкото се е подготвял за такава възможност. Той пъха листчето в джоба на якето си и известно време разглеждаме мълчаливо витрините с експонатите. В един момент се обръща към мене и нежно, много нежно, отмята кичур коса от очите ми, за да види цицината на челото ми. Когато вижда почервенялата и посиняла кожа, се намръщва.

— Добре ли си? — пита тихо той. — Всеки път, като те видя, имаш по някое ново нараняване — взима ръката ми и разглежда вече зарасналата рана. Изведнъж забелязвам колко топли и силни са ръцете му — усещам загрубялата кожа по пръстите му, докато ги прокарва по възрастовите ми знаци. — Не смяташ ли, че ти трябва бодигард?

Аз се засмивам и издърпвам ръката си.

— Себе си ли предлагаш?

— Ами ние, книговезците, сме известни със страховитото си телосложение — и той се засмива, а аз отговарям с усмивка. — С какво искаш да бъдеш запомнена, Леора? — пита той изведнъж. — Какво искаш непременно да бъде татуирано на кожата ти?

Понамръщвам се. Този въпрос ме сварва неподготвена — звучи странно и малко зловещо. Когато вдигам поглед към лицето му обаче, виждам, че е сериозен. Затварям очи и мисля. Каква може да е тази първа татуировка? Какво искам да видят децата ми върху моята кожа? С какво искам да ме запомнят вовеки веков? Кое е това толкова важно нещо, което да остане във вечността?

Не мога да измисля абсолютно нищо.

Сещам се за всички неща, които искам да направя: да стана отличен татуист, да се омъжа, да имам деца. Но дали това е достатъчно, за да те помнят? И наистина ли е толкова важно някой да ме помни, след като си отида, когато животът ми ще е просто искра в един голям огън? А върху кожата житейският ми път няма да изглежда по-различно от този на всеки друг.

В този момент у мене се прокрадва съмнение. Може би не можеш да опознаеш някого само като четеш книгата му. Не можеш истински да го опознаеш.

Пропъждам го и се фокусирам върху Оскар.

— Не знам — казвам аз. — Не съм си мислила много по този въпрос. А ти?

Оскар се смее скептично.

— Сериозно? Не си мислила много? Та нали за това живеем, а ти не си мислила по този въпрос?

Свивам рамене, а той клати ядосано глава. Продължаваме да се разхождаме из залата с бавни крачки и се опитваме да изглеждаме като обикновени посетители.

— Имам една татуировка, която свидетелства, че съм завършил първата година от книговезкото си обучение. Имам и една друга, която показва, че баща ми е изтрит от родословното ми дърво — той свива рамене. — Искам да живея достатъчно дълго, че да не остана само с тези, а по кожата ми да има и други… — гласът му заглъхва.

— Знам — казвам аз.

— Май това е всичко, което искам — прошепва тихо. — Шанс да почета паметта на баща си, да бъда запомнен и заради двама ни.

Споглеждаме се и в този момент осъзнавам с какво искам да бъда запомнена. Искам да ме запомнят с това, че съм се борила за баща си. В очите и на двама ни има сълзи. Той опира чело в моето.

— Всичко ще бъде наред, Леора — дъхът ми спира, когато вдигам поглед към него.

Отдръпваме се, когато покрай нас минава уредничка, водеща група към експоната в центъра на залата. Като ни вижда, се намръщва, но Оскар ме хваща за ръка и бързо се измъкваме през най-близката врата, като се опитваме да скрием усмивките си. Минаваме покрай един пазач и се озоваваме в мрачно помещение. Стоя неподвижно, докато очите ми привикнат към мрака. Оскар отстъпва крачка назад и се блъсва в нещо. Чува се тъп звук. Не мърдаме. След малко успявам да видя, че усмивката на Оскар се стопява, и разбираме къде се намираме. Минали сме през зелената врата и контейнерът с бледия мъж, който плува в него, леко се поклаща от удара на Оскар, течността подплисва, а лактите на човека стържат по стъклото. Обградени сме.

Отвсякъде ни гледат картини на Бледите. Като алабастрови паметници на хора с чисто бяла кожа и много тайни. На някои платна са нарисувани с издути кореми, сякаш са се натъпкали с лъжите и злините си, за да ги скрият, и всеки момент ще се пръснат. На всички очите им виждат прекалено много, знаят прекалено много, крият прекалено много.

Побиват ме тръпки пред една картина, на която Блед мъж отсича ръката на един Белязан и така го лишава от годините му, от татуировките му, от живота му. Залата е пропита със злините, които струят от картините и писмените свидетелства. Това са разкази за ужаса, който са изпитали семействата, измъчвани от Бледите. Твърде наивно е да смятаме, че това е сюжет на приказка. Тези събития са били реалност, която не бива да забравяме.

Приличат на скелети. Не — на призраци. Сега ни преследва само споменът за тях. Постоянно си напомням, че тях ги няма, че няма никаква опасност. Но страхът ми не е илюзия, защото силата им е безспорна.

Обръщам се към Оскар и прошепвам:

— Мразя това място.

Той стисва ръката ми и измърморва нещо, докато потупва джоба си, където е прибрал инструкциите на Верити. Не чувам добре какво казва, но ми звучи като „Нали всички имаме тайни?“.

Когато се прибирам вкъщи малко по-късно, мама се провиква:

— Леора, върна ли се? Сега идвам. — Тя слиза шумно по стълбите и държи лист хартия. На лицето й е изписана странна смесица от страх и облекчение. — Писмото пристигна днес. Насрочена е дата за церемонията.

Тя ми подава официалното съобщение, отпечатано върху дебела хартия, и аз го прочитам. Церемонията по претегляне на душата на татко е само след няколко седмици.

Нямам много време.