Ники Френч
Безкраен четвъртък (8)

8

Фрида седеше в малката си мансарда на таванския етаж от къщата. През оберлихта можете да види кулата на старата поща, която се извисяваше зад покривите на Фицровия. Беше тихо и спокойно. Стаята се осветяваше от меката светлина на една стандартна лампа, на бюрото имаше ваза с яркочервени далии. Моливите и въглените бяха подредени спретнато пред нея. Беше спокойна. Мислите й бяха ясни. Отвори капака на лаптопа си и без да обръща внимание на новата поща, натисна иконката за съобщенията.

Скъпи Санди, (написа тя)

Тъкмо се връщам от Рубен. Разказах му нещо, което трябваше да му разкажа преди много години, когато беше мой терапевт, а аз — негова пациентка. Сега трябва да го кажа и на теб. Не е необходимо да казваш каквото и да е или да правиш нещо. Нямам нужда от помощ, това не е изповед, а просто история за нещо, което ми се е случило, но което трябва да знаеш, защото не искам да е тайна. Ако е тайна, значи все още има власт над мен, а аз не го искам.

Когато бях на шестнайсет, няколко месеца след като татко се самоуби, бях изнасилена. Някакъв мъж влезе в стаята ми през нощта и ме изнасили. Не знам кой беше. Никога не бе открит. До известна степен след случилото се животът ми се промени, аз се промених. Никога не съм говорила за това, защото не исках случката да определя образа ми в очите на хората. Сега обаче миналото сякаш се е върнало. Вероятно в края на краищата то никога не си е отивало.

Исках да знаеш.

Наистина съм добре, по-добре, отколкото съм се чувствала от доста време насам. Няма нужда да се тревожиш за мен. Не минава и час, без да мисля за теб и ти изпращам любовта си. ххх

Фрида поседя няколко минути, докато отпиваше от чая си, загледана в мъглявите светлини на Лондон, преди да натисне бутона за изпращане. Замина. Скоро той щеше да узнае. Почувства леко замайване — през всичките тези години беше пазила тайната, запечатана в себе си, сега, в рамките на няколко часа, я разказа на двама души. И знаеше, че има други хора, на които също трябва да я каже.

 

 

На следващата сутрин позвъни на Саша. Да, важно е. Да, почти спешно е. Но нищо, за което Саша трябва да се тревожи.

Вървяха заедно в мълчание, докато стигнаха Блумсбъри Скуеър, Саша буташе количката на Итън. Вятърът, почти ураганен, огъваше дърветата. Фрида беше облечена в дългото си черно палто и носеше червения шал. Трябваше почти да се притисне до Саша, за да й разкаже какво се бе случило, и видя, че приятелката й се стресна.

Когато привърши разказа си, Саша я прегърна. Фрида се огледа, за да види дали някой не ги наблюдава.

— Сетих се за първия път, когато се срещнахме — каза Саша, докато вятърът развяваше косата около лицето й. Изглеждаше така, сякаш стои на корабна палуба. — Дойдох при теб и ти разказах какво ми се случи с доктор Ръндел. А ти си минала през всичко това. Как си могла да пазиш нещо такова в себе си? Защо никога не си ми го споменала?

— На никого не съм го казвала. Една от причините е, че не исках хората да мислят за мен като за жертва. Само преди десет секунди ти го разказах и ти вече мислиш, че случилото се е повлияло на начина, по който реагирах, когато се срещнахме за първи път.

— Ти не просто реагира — каза Саша. — Ти прекоси цял Лондон, за да го удариш, докато той си седеше в оня ресторант, и после те арестуваха. Това нормално ли е?

— Изглеждаше подходящо при дадените обстоятелства. Е, сега вече знаеш.

— И какво следва?

Фрида извади телефона от джоба си.

— Има още един-двама, върху които трябва да стоваря бремето на тайната си.

 

 

Джоузеф работеше в голяма къща близо до канала в Мейда Вейл. Фрида забеляза малкия бял ван паркиран отпред. Изпълнен с подозрение, испанският чистач я пусна вътре и я поведе към спалня на горния етаж. Джоузеф стоеше на стълба и правеше гипсова замазка на тавана. Едър мъж, с коса, вързана на опашка, и татуировки по ръцете сваляше избелели тапети от стената. Джоузеф я забеляза и се плъзна надолу по стълбата. Пристъпи напред, за да я прегърне, после погледна изцапаните си ръце и спря.

— Изглежда, нещата вървят добре — каза Фрида.

— Какво?

— Видях нов ван отвън. Здравей, Степан.

Мъжът с конската опашка се изправи и протегна широката си длан. Беше руснак и от време на време работеше с Джоузеф. Фрида не беше сигурна за другите му занимания.

— Как е банята ти? — попита Джоузеф.

— Банята ми е добре, благодаря. — Озърна се към тавана. — Почти си го свършил.

Джоузеф поклати глава.

— Боклук.

— Не — отвърна Фрида. — Изглежда много хубав.

— Не, не — посочи Джоузеф нагоре. — Стаята над него е клозет. Поставят неправилни неща. Това е лошо, много лошо. Преди три дни тази стая беше ад. И миришеше… уууф — направи гримаса.

— Сега изглежда добре — каза Фрида.

— Но ти каза, че задължително трябва да ме видиш — прекъсна я Джоузеф.

Фрида погледна към Степан.

— Има ли къде да останем насаме?

Степан се ухили.

— Аз правя чай. Или нещо по-силно?

— Чаят е достатъчен.

— Имам нишестени кремчета.

— Чудесно.

Тя мразеше нишестените кремове.

Степан излезе от стаята.

— Има нещо, което трябва да ти кажа — започна Фрида, — но мога да ти го кажа и докато работиш.

Джоузеф се качи обратно на стълбата и се залови да нанася гипса и да го оформя гладко с широки движения на двете мистрии. Странно удовлетворяващо и успокоително беше да наблюдава движенията му и Фрида би била щастлива просто да лежи на пода и да гледа как таванът се покрива с гипс.

— Не мога да погледна таван, без да си представя, че ти пропадаш през него — каза тя.

— Странен начин за нашата първа среща — отвърна Джоузеф. — Можеше да ме гледаш как умирам. Но какво имаш да ми казваш?

И Фрида му каза. Когато тя започна да говори, Джоузеф спря да шпаклова, обърна се и седна горе на стълбата, вперил очи в нея. Фрида усещаше, че има нещо нелепо в сцената, все едно говореше на някого, който седеше сред клоните на дърво.

— Това е — каза тя накрая. — Това дойдох да ти кажа.

Той се изправи на стълбата, като главата му почти докосна новошпаклования таван, и после сложи ръка на сърцето си.

— Благодаря ти, приятелко.

— За какво?

— За това, че ми каза.

— О, няма защо.

Последва мълчание, в което двамата се гледаха.

— Трябва да завършиш тавана.

Джоузеф повдигна пренебрежително рамо.

— Дойдох да ти кажа каквото имах за казване продължи Фрида. — Така че ще си тръгвам.

 

 

— Уиски с капка вода — каза Карлсън.

Чукнаха чашите си и се усмихнаха един на друг.

— Хванал си тен — подхвърли Фрида. — Не използваш легло с ултравиолетови лъчи, пали?

След всичките бурни години на познанството им Фрида и главен криминален инспектор Малкълм Карлсън се чувстваха някак си уютно в компанията си. Минали бяха през ожесточени спорове, бяха си причинявали разочарования, бяха се спасявали един друг, преживели бяха заедно опасности и ужасни беди. Сега можеха да седят на дългия износен диван, да пият уиски и да си казват всичко, което ги вълнува.

— Испания — каза Карлсън. — Бях там за един дълъг уикенд.

— Разбира се. Как са децата?

Децата на Карлсън бяха заминали за две години в Мадрид с бившата му жена и новия й партньор. Фрида бе видяла колко неприятно му беше заминаването им и колко болезнено му липсваха.

— Загорели, луничави, говорят език, който не разбирам.

— Значи щастливи?

— Да. Изглеждат много щастливи.

— Това е добре, нали?

— Ужасно ли е да ми се иска да им липсвам поне мъничко от време на време?

— Ще се върнат след няколко месеца, нали?

— Да. И се надявам, че всичко отново ще бъде нормално.

— Вместо какво?

— Полагам толкова много усилия, когато ги виждам в тези кратки откраднати моменти, старая се постоянно да ги забавлявам. Не искам да съм ваканцията им, искам да съм техният дом.

— Може би трябва да им вярваш повече.

— Вероятно си права. — Усмихна й се. — Обикновено си.

— Ще ти го припомня някой ден. Как върви работата?

Бяха се запознали покрай неговата работа, която за известно време стана и нейна.

— Нищо интересно за теб. Никакви убийства или изчезнали деца. Не, аз… как беше терминът, използван от комисар Крофорд?… Аз организирам реорганизацията.

— Звучи болезнено.

Той направи гримаса на отвращение.

— Ограничения на ресурсите. Индикатори за ефективност. Рационализиране. Привеждане на операциите в съответствие с целите. Не за това отидох да работя в полицията.

— Съкращаваш ли хора?

— Боя се, че да. Ивет ми помага. Мрази всичко това повече и от мен, което, разбира се, я превръща в пословичния стар слон в магазина за китайски порцелан. Нахвърля се яростно върху задачите.

Фрида се усмихна.

— Горката Ивет. — Не ни съжалявай. Ние сме късметлиите. — Наля още уиски и в двете чаши. — А ти как си, Фрида? Изглеждаш добре. Изненада ме приятно с посещението си.

— Исках да те видя по конкретен повод. Като приятел.

Лицето на Карлсън се изопна.

— Искам да кажа като приятел, който същевременно е и полицай. — Пийна малко уиски. — Разказала съм пълната версия на тази история само на още един човек. На Рубен. Позволено ми е да го направя, защото той беше мой терапевт по времето, когато се обучавах. Не можех да разкажа пълната версия нито на Саша, нито на Джоузеф, но мога да я разкажа на теб, защото си полицай и става дума за криминално престъпление. — Погледна Карлсън директно в очите и това прикова вниманието му. — Ще започна с лесната част. Последните няколко дни разговарях с момиче на петнайсет от града, в който израснах. Ходех на училище с майка й.

Карлсън кимна. Никога преди не бе чувал Фрида да говори за детството си.

— Видяхме се, защото минава през лош период — бяга от училище, гладува, затворила се е в себе си. Сега ми каза, че преди няколко седмици е била изнасилена — продължи Фрида. — Била в леглото си и било тъмно. Няма представа кой е бил и не е съобщила в полицията.

— Вярваш ли й?

— Да — отвърна Фрида рязко.

— И за какво точно искаш съвета ми?

— Тя отказва да съобщи в полицията. Стана дори още по-категорична, след като каза на майка си, която изобщо не я подкрепи.

— Разбирам. Искаш да знаеш какво е редно да направиш по въпроса като неин терапевт?

— Малко по-сложно е.

Фрида стана и отиде до вратата, която водеше към дългата градина отзад. Беше тъмно, но все пак виждаше как листата се полюшват от поривите на вятъра. На отсрещния покрив седеше котка. Обърна се отново към него.

— Има причина, поради която съм сигурна, че казва истината. Виждаш ли, случи ми се абсолютно същото.

Карлсън се изправи и Фрида се вгледа в лицето му, искаше да види как ще реагира. Очакваше едва прикрито отвращение, потиснат ужас. Вместо това видя напрегната нежност, която й бе много по-трудно да понесе.

— Фрида — каза той тихо. — Моя скъпа Фрида…

Тя вдигна ръка.

— Всичко е наред — каза успокоително. — Беше много отдавна. Преди двайсет и три години. На единайсети февруари 1989 година, за да съм точна. Имах достатъчно време да свикна с мисълта.

— Била си само момиче. Господи, ужасно е.

— Бях малко по-голяма от момичето, за което ти казвах. Бях на шестнайсет.

— Съжалявам. Толкова съжалявам.

— Не затова ти го разказвам.

Карлсън отново седна.

— Майка ми не ми повярва — продължи Фрида. — Мислеше, че търся внимание. Но накрая аз все пак отидох в полицията. Имаше един полицай, който беше много добър с мен, но не съм сигурна дали останалите ме приеха сериозно. Разследването просто замря. Няколко години по-късно един мъж беше арестуван за поредица от сексуални нападения в района. Името му беше Денис Фриймън. Обичайният тип заподозрян — добре известен на полицията, самотник, живееше в хостел, пияница, който вече имаше условна присъда. Знаеш как стават нещата.

Карлсън кимна.

— Когато прочетох за ареста, помислих, че трябва да е той.

— Отиде ли в полицията?

— Та да ме прекарат през целия ужас отново? Просто приех, че трябва да е бил той. Няколко години по-късно той умря в затвора. Помислих, че всичко вече е свършило, че е останало в миналото, така или иначе по това време бях напуснала Бракстън и бях оставила всичко зад гърба си.

Фрида спря, завъртя кехлибарената течност на дъното на чашата си и я изпи на една глътка.

— Но? — подкани я Карлсън.

— Не е бил той. Момичето, с което говорих, е на петнайсет. Живее в Бракстън — града, където прекарах детството си, — била е в стаята си, на тъмно. Той е носел маска. Преди да си тръгне, изнасилвачът й е казал нещо.

— Какво? — попита Карлсън след кратка пауза.

— Казал е: „Хич не помисляй да кажеш на някого, сладурче. Никой няма да ти повярва“.

— Това наистина е доста зловещо, но…

— Бях изнасилена в Бракстън, когато бях на шестнайсет. В моята собствена стая, в тъмнината, от човек, който също носеше маска. Когато си тръгваше, изнасилвачът ми каза: „Хич не си и помисляй да кажеш на някого, сладурче. Никой няма да ти повярва“.

— Да не ми казваш това, което си мисля?

— Да.

Карлсън се премести на дивана до нея.

— Какво мога да направя?

— Мъжът, който ме изнасили, сега е изнасилил друго момиче. Той не е в затвора и не е умрял. На свобода е. Трябва да направя нещо. Също така, едва ли е вероятно да не е изнасилил нито едно друго момиче? Не ми се вярва да е чакал двайсет и три години, нали?

— Да — отвърна Карлсън бавно. — Изключително невероятно е, макар да не е необичайно изнасилвач да изчака няколко години между нападенията.

— Значи е изнасилил и други жени и може да се очаква, че ще изнасили още, освен ако не бъде заловен.

Лицето на Карлсън стана мрачно.

— Няма да те лъжа. Не е толкова просто. Каза, че тийнейджърката, с която си говорила, няма желание да съобщи за изнасилването в полицията?

— Каза, че не иска.

— И дори да дойде, ти каза, че е станало преди няколко седмици.

— Да.

— Значи няма да има съдебномедицински доказателства.

— Предполагам.

— Случаите на изнасилване са сложни.

— Знам това — каза Фрида уморено. — Но погледни ситуацията. Момичето не иска да иде в полицията, защото мисли, че те, подобно на майка й, няма да й повярват, и моят собствен опит ми подсказва, че вероятно е права. По някаква странна причина тя има чувството, че си е заслужила изнасилването, защото — по думите на майка й — води непорядъчен живот и това е нейното наказание. Срамува се. Срамува се ужасно и се чувства омърсена. А изнасилвачът се отървава, защото жертвата му е принудена да се чувства виновна и напълно безсилна.

— Тя подозира ли някого?

— Не ми е известно.

Карлсън се разтревожи.

— Може да идем там заедно — предложи той.

— Би ли го направил?

— Мога да говоря с местните полицаи. Но погледни на ситуацията и от тяхната гледна точка не е съобщено за престъпление, няма доказателства, няма заподозрян. Има и още нещо.

— Какво?

— Помислила ли си какво ще означава това за теб?

— Да, помислих. Но този мъж е все още на свобода. Нямам избор. Освен това мисля, че е време.

— Какво значи това?

— Има неща, от които бягам цял живот. Смъртта на баща ми. Изнасилването. Други неща, които се случиха след това. Но изглежда, тичам в кръг и ги срещам отново и отново. Постоянно се натъквам на тях. — Докосна ръката на Карлсън. — Не се притеснявай толкова. В моята професия на това му казваме напредък. Наред съм, мога да го правя точно защото вече съм добре.

 

 

— Това проблем ли е за теб? — попита Клои. — Къде е тирбушонът? Отговори първо на втория въпрос.

— В чекмеджето от лявата страна на печката — отговори Фрида.

Клои изчезна в кухнята и оттам се чу трополене. Фрида докосна внимателно слепоочията си. Усещаше приближаването на главоболието, но в момента беше още по-зле, сякаш в черепа й бръмчеше малка муха. Това, което бе казала на Карлсън, бе почти вярно. Излезе от къщата му с намерение да се върне вкъщи, да легне и да спи, а ако не може да заспи, поне да лежи в леглото си. Но само няколко минути по-късно телефонът й иззвъня и Клои каза, че трябва да я види сега, абсолютно на минутата, може ли да дойде веднага? Фрида си помисли, че именно това е причината купуването на мобилен телефон да е грешка, както и оставянето му включен. Но винаги се бе чувствала задължена да се грижи за племенницата си, още от времето, когато беше дундесто, изнервено прохождащо детенце, та до минаването й през гневните, хаотични тийнейджърски години. Беше човек, на когото Фрида винаги казваше „да“, и сега отново го направи, макар и с въздишка.

Няма и пет минути след като Фрида се прибра у дома, Клои вече стоеше на вратата, стиснала в ръка бутилка бяло вино. Сега отново се появи от кухнята, като крепеше несигурно отворената бутилка, две чаши и малка купичка. Постави ги внимателно на масата.

— Намерих някакви фъстъци в шкафа — каза тя. — Нямаш против, нали?

— Всичко е наред — отвърна Фрида.

— Да знаеш, винаги съм си го представяла по този начин — каза Клои.

— Кое?

— Че един ден няма да е само леля Фрида, която ми помага с уроците и ме гледа с неодобрение. Че ще бъдем приятелки, които се срещат, за да пийнат заедно по едно.

Фрида не можа да потисне усмивката си дори когато Клои наля твърде много вино в двете чаши. Подаде едната на Фрида и вдигна своята.

— Наздраве. Току-що видях новина, която ме накара да помисля за теб.

— Значи ли, че е била за някакво убийство?

— Не, изобщо не. Но беше за ума. Говоря за ония хора, дето са в кома с години, ама още по-лошо — как се казваше?

— Будна кома.

— Открили са, че в края на краищата не са пълни зеленчуци. Успели са да комуникират с тях. Задават им въпрос и ако отговорът е „да“, трябва да си представят, че играят тенис, а това може се отчете при сканиране на мозъка. Не е ли изумително?

— Да — отвърна Фрида. — Следя изследването.

— Не е ли най-кошмарното нещо на света? Да си затворен в собствения си ум и да не можеш да се движиш или да говориш, и изобщо нищо, но да си в съзнание.

Фрида пийна глътка от студеното бяло вино, което Клои бе донесла, и се замисли за миг.

— Постоянно вегетативно състояние ми звучи като добра почивка. Може да потърся лекар, който да ме вкара в такова.

— Фрида! Не казвай това. Шегуваш се, нали?

— Разбира се.

— И така, какъв е отговорът на въпроса ми?

— Кой от всичките?

— Оня за това дали за теб е проблем, че ходя с Джак.

— Защо да е проблем?

— Може да се чувстваш така, сякаш две от малките ти бебчета внезапно са пораснали и имат връзка. Не знам, може да ти прилича на кръвосмешение.

Фрида погледна жизнената си племенница, която просто не я свърташе на едно място, наполовина момиче, наполовина млада жена. Беше я наблюдавала през ранните й години, през бурните младежки години. Беше се намесила, когато майка й Оливия изглеждаше неспособна да се грижи за нея. Видя я влюбена в преживяло трагедия момче, което не можеше да отвърне на любовта й. Усмихна й се успокоително.

— Изобщо не се чувствам така.

— Наясно съм, че с него се срещнахме чрез теб, но наистина е интересно да се запознаеш с човек, който те вижда по различен начин. Много е забавно, че Джак изпитва абсолютно възхищение към теб. Като ученик влюбен в учителката си е.

— Клои, не е редно да ми казваш това.

— Той няма да има нищо против. И нищо от това, което ми е казвал за теб, не би могло да те притесни.

— Не мисля, че се притеснявах точно за това.

— Страхотно. За мен беше наистина важно да знам, че нямаш проблем с връзката ни.

Фрида усети, че не трябва да оставя нещата така.

— Както казах — започна тя бавно, — ако имам някакви притеснения, те са заради разликата във възрастта.

— Разбира се, мислих за това. Човек мисли за много неща, но това не означава, че те са проблеми.

— Вярвам ти — каза Фрида. Но не искам да страдаш.

— О, това ли — отвърна Клои. — Правиш от мухата слон. Затова исках да дойда и да поговорим. Ясно е, че не мога да говоря с майка си.

— А може би трябва.

— Ще бъде пълна катастрофа. А повечето от приятелките ми са толкова незрели. Чувствам, че ти си единственият човек, с когото наистина мога да говоря за такива неща. Работата е там, че не трябва да се тревожиш за нас, защото за момента просто си прекарваме времето страхотно. И наистина се забавляваме. Всъщност сексът с Джак е просто чудесен. Никога не съм изживявала подобно нещо.

— Клои… — започна несигурно Фрида.

Изпитваше отчаяно желание да накара Клои да млъкне, но й беше трудно дори да говори.

Клои отново отпи от виното си.

— Наясно си, че не съм точно изчервяващата се девица…

— Клои…

— … За разлика от миналото, когато наистина беше само несръчно бутане и опипване, абе, доста отчаяна работа, нали разбираш какво искам да кажа? С Джак е напълно различно. Забавно е, защото когато го видиш за първи път, той изглежда сладък и стеснителен, но всъщност е изумително освободен, няма никакви задръжки. Наистина с готов, разбираш какво искам да кажа, нали? Не е някаква песимистична, измъчена връзка, ако за това се притесняваш. Честно, в момента дори не говорим много. Прекарваме повечето време в леглото.

— Спри — успя най-сетне да изрече Фрида, като по-скоро изпъшка. — Спри. Достатъчно.

— Какво има? — попита загрижено Клои.

— Не смятам, че трябва да чувам всичко това.

— Но не правиш ли това по цял ден?

— Не съм секс терапевт, Клои. Особено на племенницата си.

— Е, мога да ти кажа, че ако има нещо, от което наистина не се нуждаем, то е секс терапия. — Внезапно се озадачи. — Мислех, че точно ти ще си единственият човек, който ще разбере какво изпитвам.

— Бих била щастлива да ми кажеш какво чувстваш — отбеляза деликатно Фрида. — Просто не съм сигурна, че има нужда да знам какво правите. Клои, когато говоря с пациенти в кабинета си, едната страна на договора е, че те имат свободата да кажат каквото искат, нещата, които никога не са можели да изрекат на глас. Но другата страна на договора е, че каквото и да кажат, то остава в тази стая. Същото важи и за сексуалните отношения. Можеш да се чувстваш свободна с някого, защото всичко остава в тайна между теб и него. И не трябва да бъде разказвано на леля ти.

— Това е малко досадно — каза Клои. — С Джак почувствах, че сексът с даден човек може да е напълно различно изживяване. Мислех, че това е нещо, за което може да поговорим.

Фрида се пресегна през масата и докосна ръката на Клои.

— Джак може да не иска да говориш за това с мен.

— Мислиш си, че познаваш Джак. Но не го познаваш така, както го познавам аз. Изобщо не е такъв, какъвто го мислиш. Изправи се и постави чашата си на масата с такава решителност, че част от виното се разплиска. — О, добре. Щом така искаш. Само си спомни какво ти е било, когато си била на моята възраст. Обзалагам се, че осемнайсетгодишната Фрида би била доста по-отворена на тази тема.

Фрида също остави чашата си на масата.

— Време е да си тръгваш. Късно е.

Клои стана и сложи якето си.

— Тоя разговор не беше кой знае колко успешен — каза тя.

— Съжалявам, че мислиш така.

— Ако смяташ, че цялата работа е една голяма грешка, просто го кажи.

— Очевидно не е грешка — отвърна Фрида. — И не разбирам защо има значение какво казвам аз.

Клои хвърли последен озадачен поглед към Фрида.

— Разбира се, че има. По-важно е от всичко останало.

Когато Клои си отиде, Фрида изми чашите и ги прибра. Погледна в хладилника и намери малко изостанало синьо сирене, което наряза върху няколко сухи бисквитки. После си направи чай от лайка и лежа дълго в прекрасната голяма вана, която приятелят й Джоузеф беше инсталирал в банята с помощта на Степан. След това си легна и загаси светлината. Веднага й стана ясно, че няма никакъв шанс да заспи. В по-нормални времена би могла да обмисли идеята да стане, да се облече и да излезе за разходка из нощен Лондон, за да изтощи тялото си и да усмири гласовете в главата си. Точно сега обаче не искаше да излиза от къщата си. Лежеше, взираше се в тавана и се опитваше да не мисли за събитията от деня, за това, което разказа на Карлсън, за това, което не каза на Клои. Така или иначе нямаше никакво намерение да влиза в интимна дискусия за секса с племенницата си.

Лежеше в тъмнината на нощта, времето се точеше и понякога сънуваше, без да е заспала. От време на време поглеждаше часовника на масичката до леглото си и виждаше, че е минал още половин или един час. Някои хора казват, че това, което чувстваш в четири сутринта, е мрачната скрита истина, пред която не можеш да се изправиш през деня. Други смятат, че е просто симптом за ниска кръвна захар и чувството е измамно и илюзорно. През по-голямата част от нощта, макар да лежеше в тъмнина, която й се струваше, че никога няма да избледнее, Фрида имаше чувството, че се е вторачила в слънцето, в едно студено и безрадостно слънце.

Накрая очевидно бе успяла да заспи, защото от неприятните сънища я извади звук, който изглеждаше като част от кошмар, но после се превърна в звън от входната врата. Погледна часовника. Посещение по това време означаваше само още лоши новини. Загърна се в домашния си халат и зашляпа надолу по стълбите с боси крака. Спря за миг пред вратата, пое дълбоко дъх, забавяйки с още няколко секунди това, което я очакваше. После отвори вратата.

— О, Господи — промълви тя.

Пред нея стоеше мъж е кожено яке и голяма чанта през рамо. Изглеждаше уморен, леко несигурен и много загрижен. Беше Санди.