Ники Френч
Безкраен четвъртък (32)

32

Облегна се на едно старо дърво до къщата на Мади, разтреперана от студ, извади мобилния от джоба си, потърси номера на Час, натисна го и зачака да отговори.

— Здравей?

— Обажда се Фрида. Зает ли си в момента?

— Да. На работа съм. Разбирам, че ти не си.

— Бих искала да се срещнем.

— Много мило.

— Кога свършваш?

— Казах, че съм зает, но това не означава, че не мога да те вместя. — Фрида направи физиономия при тази фраза. — Можеш ли да дойдеш в офиса ми?

— Къде се намира?

— На двеста метра от къщата ми, на крайбрежния булевард. Номер трийсет и седем. Не може да го пропуснеш — старата митница, но издокарана. Защо не наминеш към… последва пауза и показно шумолене на хартия и Фрида знаеше, че от нея се очаква да си представи, че Час преглежда отрупания си със срещи дневен график. — Три часът добре ли е?

— Съгласна. Как е името на фирмата ти?

Попита, защото се сети, че няма представа каква всъщност е работата на Час и че единственото, което знае със сигурност, е само, че е натрупал доста пари от вършенето на тази работа. Ева не беше ли споменала нещо за лов на глави?

— Просто Латимър — отговори той нехайно. — Попитай за мен на рецепцията и асистентката ми ще дойде да те вземе. Искаш ли да ми кажеш за какво става дума, освен удоволствието от моята компания, естествено?

— Не. Не по телефона.

Приключиха разговора, но няколко минути Фрида остана неподвижна на мястото си, за да се наслади на студения вятър, който на пориви хвърляше дъждовни капки върху лицето й. Приветства гнева, който се надигаше в нея, сърцето й се превърна в стиснат юмрук.

 

 

Джоузеф се съгласи да заведе Фрида до къщата на Час. Уговориха се да се срещнат след час пред малкото кафене, където се беше видяла с Люис. Не й се прибираше в къщата на Ева. Не знаеше накъде вървят нещата между тях двамата, но определено не искаше да си губи времето в наблюдение на отношенията им.

Затова седна на малка масичка до прозореца и си поръча купичка зеленчукова крем супа и хлебче. Днес усещаше студа в костите си въпреки дебелото палто. Изпи супата и се загледа навън, където хората тичаха, за да намерят подслон от засилващия се дъжд, който скоро се превърна в грозна градушка. Небето стана тъмновиолетово и се спусна ниско.

Замисли се за Грег Холсли, който е знаел, че Беки ще отиде в полицията. После се замисли за Час Латимър — за сините му очи с малки зеници, за обичайния му саркастичен хумор, за любовта му да властва. Когато беше тийнейджър, се опитваше да контролира всички около себе си, дори учителите, и сега си е същият. Манипулира хората, а после наблюдава как ще реагират.

Ванеса каза, че Час бил надрусан, когато се опитвал да я целуне, но Фрида беше сигурна, че е било умишлено — Ванеса е тръгнала с Юън, а Час най-вероятно е искал да развали връзката им, това би му било забавно. И беше казал на Ванеса, че Фрида е девствена. Отчаяната лъжа, която Фрида бе казала на изнасилвача си на шестнайсет, бе намерила пътя си до кухненската маса на Ева двайсет и три години по-късно и беше проследена до него.

Тя допи супата си и побутна купичката встрани. Час Латимър. Ако той е бил нейният изнасилвач, би трябвало да е изнасилвачът и на Беки и Сара Мей, а също и техният убиец. Опита се да го свърже в ума си с мъжа, който се промъква в стаи на беззащитни момичета, нарича ги „сладурче“, изнасилва ги и ги убива. Анализира мислите си, анализира и чувствата си. Получи се някакъв силогизъм. Изнасилвачът беше ужасен човек. Час беше ужасен човек. Но това не означаваше, че са един и същ ужасен човек. Но не означаваше и че не са.

Ванът на Джоузеф спря отпред и тя излезе на блестящата от дъжда улица.

 

 

Обикновено брадясалото лице на Джоузеф беше гладко обръснато и косата му беше измита. Носеше риза, която Фрида не беше виждала преди. Нямате намерение да говори с него за Ева, не беше нейна работа, но той не страдаше от подобни задръжки.

— Ева е била твоя добра приятелка, да?

Фрида я помнеше такава, каквато беше преди всички тези години, червенокоса калпазанка, непохватна, пряма в приказките и лоялна до смърт.

— Да, бяхме приятелки.

— А сега?

— Не знам. Мина толкова много време. Трудно е да се върнеш към старо приятелство.

— Тя те харесва — каза той. — Много, много. Каза ми, че никога не е имала приятел като теб, след като си заминала оттук.

— Това е тъжно.

— Ако не ти е добре, аз спирам.

— С Ева?

— Спирам ей така — той вдигна ръка от волана и щракна с пръсти. — Само кажи.

— Не искам да казвам нищо. Това няма нищо общо с мен. Но ще ми е неприятно, ако някой от вас двамата после страда.

Джоузеф спря на малкия, пуст паркинг, гледащ към безлюдния плаж — по мокрия пясък се разхождаше само млад мъж с едро куче — и Фрида слезе от вана.

— Не мисля, че ще се бавя дълго.

— Дълго, късо. Всичко е наред.

Тръгна по пътя под дъжда, усещайки щипането на солта по кожата си. Лесно откри офиса на Час — беше старинна дървена постройка, красиво модернизирана. На предната фасада имаше само два малки прозореца, но когато я пуснаха да влезе през двойните врати, Фрида видя, че задната страна, която гледа към морето, е почти изцяло в стъкло. И стаите сякаш бяха пълни с течна светлина. Виждаше мъжа с кучето, можеше да види също и Джоузеф, който пушеше цигара до водата и от време на време отстъпваше назад, за да избегне малките вълни, плъзнали към краката му.

Дребна жена с шлем от платиненоруса коса я отведе до кабинета на Час на първия етаж. Беше обширна стая, съвсем празна, като се изключи огромното извито бюро с три стола, подредени около него, и също толкова огромна керамична ваза с много високи сухи цветя в ъгъла. Приличаше по-скоро на сцена, отколкото на работно място.

Час се изправи и разпери ръце, сякаш притежаваше не само стаята, но и морето отвън.

— Добре дошла.

— Няма да се бавя.

Той свали очилата с дебелите рамки и вдигна високо вежди.

— Леле, казвай бързо тогава.

— Преди много години си казал на Ванеса, че съм девствена.

— Моля? — усмивката му замръзна.

Фрида повтори казаното.

— Започвам да мисля, че имаш проблем. — Той отново сложи очилата си и ги намести на мястото им. — Знам какво се случи с баща ти. Само това би било достатъчно да изкара човек от релсите. Съчувствам ти най-искрено.

— Защо си казал, че съм девствена?

— Нямам никаква представа какво целиш. Но предполагам съзнаваш, че звучиш налудничаво?

— Казал си на Ванеса, когато сте се целували.

— Кога сме се целували? Извинявай, да не се опитваш да ме забъркаш в някаква тийнейджърска история? Да не започнеш сега да ми говориш за абитуриентски рокли?

— Не си ли спомняш?

— Да си спомням, че съм целувал Ванеса? По дяволите, Фрида, почти на четиридесет съм. Може и да съм целунал Ванеса — целувал съм много момичета. Не знам обаче какво съм й казал. И моля те, това не е роман на Джейн Остин. На кого му пука дали си била, или не си била девствена на шестнайсет. Не и на мен. Не ми пукаше тогава и определено не ми пука сега. — Заобиколи бюрото си и се изправи пред нея. Очилата му проблясваха. — Това, което мисля, е, че има голяма опасност да станеш изключително досадна.

— Преди двайсет и три години тук се случи нещо.

— Това вече го разбрах.

— И се случи в нощта на концерта. На групата „Безкраен четвъртък“.

— Очевидно е някаква лична психотерапия.

— Не ми пука какво мислиш. Няма да се откажа и няма да си тръгна. Съвсем наскоро в Бракстън се случи нещо ужасно и ти беше на погребението. Смятам, че е започнало през 1989 година и ти трябва да ми кажеш всичко за онази нощ. Знам, че си бил там в началото на концерта, но не си бил в края му. Къде беше? — Фрида направи крачка напред. — И не се опитвай да ме разиграваш, както правиш с всички около себе си.

Той се поколеба за миг, после отстъпи крачка назад.

— Бях в болницата.

— Моля?

— Чу ме.

— Не ти вярвам. Не си го казал на полицията, когато са те разпитвали. Четох протоколите.

— Все ми е тая дали вярваш.

— Защо си ходил в болницата?

— Защо? Ти как мислиш?

— Не знам. Затова те питам.

— Бях пиян. Не просто пиян. Бях се гипсирал. Повръщах. Да. Затова не казах на полицията. Срамувах се. Ако ме бяха натиснали, щях да им кажа, но те повече не ме потърсиха. Той леко се отпусна на токовете на обувките си, сякаш опитваше мекотата на светлия килим. — Трябваше да защитавам имиджа си в края на краищата. Това е изключително важно за едно шестнайсетгодишно момче.

— Как стигна до болницата?

— С линейка. Макар че не помня тази част. Казаха ми, когато се свестих. Това, което помня, е главоболието и системата.

— Имаш ли доказателство?

— Не, нямам никакво доказателство. Ако знаех, че ще дойдеш, щях да помоля майка си да ми напише бележка.

— Ще трябва да го проверя.

— По дяволите, прави каквото искаш, стига това да означава, че ще се разкараш от Бракстън и никога повече няма да се върнеш. Не те искаме тук.

 

 

Фрида излезе от сградата и се запъти към плажа. Известно време постоя загледана втренчено в сивите вълни, докато вятърът развяваше косата й, после извади телефона си и звънна на Джак. Включи се гласовата му поща, затова тя отново тръгна по пясъка към мястото, където я чакаше Джоузеф. Точно когато стигна до вана, мобилният й започна да звъни.

— Джак? Благодаря ти, че се обаждаш.

— Няма защо. Ако звъниш, защото Клои ти е казала…

— Не, не за това. Искам да ми направиш услуга.

— Добре — отговори той предпазливо.

— Искам да откриеш някакви формуляри за изписване, които би трябвало да са изпратени на джипито на Час Латимър в Бракстън или някъде около Бракстън преди двайсет и три години, на единайсети февруари.

— И как да го направя?

— Не знам.

После звънна на още един номер. Даде името си и помоли да я свържат с мистър Холсли.

Тонът му беше учтив, но студен, чарът се бе изпарил.

— Знаеш за изнасилването на Беки.

Той помълча, преди да отговори.

— Да, Мади ми каза за твърдението на Беки, че е била изнасилена.

— Била е изнасилена. И си знаел, че възнамерява да иде в полицията.

— Мисля, че Мади ми каза, да.

— Ти и Мади сте имали връзка.

— Не съм длъжен да ти отговарям.

— Колко добре познаваше Беки?

— Почти не се познавахме. Историята с Мади не беше официална.

— Беше ли в Бракстън, когато Беки умря?

— Бях в Лондон. Със семейството си. Когато чух за смъртта на Беки, бях шокиран и разстроен и не разбирам защо се месиш в мъката на Мади. Изненадан съм от поведението ти.

 

 

Джоузеф остави Фрида пред дома на Ева, после отиде да докара някакви строителни материали. Тя сви към своето бунгало с надеждата, че Ева не е в кухнята и няма да я види, докато минава през малката градина. Имаше нужда да остане сама. Утре щеше да се прибере у дома и мисълта за малката й къща, за камината, за тихите стаи, дори за шарената котка, чийто недотам добър собственик беше, я утеши.

Отвори компютъра си. Имаше два мейла от Санди, единият изпратен предишната вечер, а другият — тази сутрин, но тя не ги отвори. Знаеше, че скоро ще й се наложи да се изправи лице в лице с това, което бе направила, да позволи на болката да нахлуе, но не днес. Имаше мейл и от Юън, който веднага отвори. Към краткото изречение „Да видим какво мислиш“ имаше приложен файл. Кликна върху него и видя линии и цветове, които в първия момент не й говореха нищо. После разбра, че той наистина е съставил график на вечерта на концерта. И не само това, беше направил също и серия от връзки — имаше линия за всеки човек, момиче или момче, чиито движения се бе опитал да проследи, имаше и сложен цветови код за време и за място. Фрида се загледа в схемата, като се опитваше да види празнините и припокриванията, за да оформи свързана картина от фрагментите. От което я заболя главата. Изпита почти радост, когато чу енергично почукване на вратата.

— Влез — провикна се тя, но Ева вече беше вътре. Носеше поднос, върху който имаше две големи чаши с чай и чиния с малки питки, намазани с масло.

— Помислих, че може да ти се иска нещо топличко.

Самата тя излъчваше топлина с червената си коса, с порозовелите си бузи и навлечените една върху друга ярки дрехи.

Щастлива е, помисли си Фрида с леко безпокойство.

— Благодаря ти.

— Какво е това? — загледа се Ева в схемата на Юън.

— Просто проучване. — Поколеба се за миг. — Опитвам се да установя къде е бил всеки от нас в нощта на концерта. На бандата „Безкраен четвъртък“.

Ева взе чаша чай и една питка и седна на леглото на Фрида.

— Не мислиш ли, че би трябвало да ми кажеш защо?

— Казах ти, че в онази нощ се случи нещо и…

— Фрида, не съм глупачка. Знам, че майка ти умира, но не заради това си тук, нали? Розовите бузи на Ева почервеняха още повече. Луничките станаха по-ярки. Фрида не беше наясно дали е ядосана, или просто развълнувана. — Трябва да ми кажеш. Аз съм ти приятелка. Или поне бях.

Фрида затвори капака на лаптопа. Погледна разкаляната градина, засипана с кафяви листа и изсъхнали храсти.

— Добре — каза тя. — В нощта на концерта с Люис се скарахме. Помниш ли? — Ева кимна. — Бях толкова разстроена, че се прибрах вкъщи. Легнах си. Някой се вмъкна в къщата през нощта и аз искам да разбера кой.

Ева не каза нищо, просто продължи да я гледа в очакване. Фрида чу фразата в главата си: „Бях изнасилена“. Защо все още й беше трудно да я изрече на глас? Точно срещу това се изправят жените, които са били изнасилени, не само срещу отвращението и недоверието на другите, а и срещу собственото си отвращение, срам, така че дори не могат да произнесат думите.

— Бях изнасилена — каза тя. — Бях изнасилена от мъж, който знаеше, че съм в леглото си, докато всички останали са на концерта.

— Божичко, Фрида, толкова съжалявам.

Ева остави чашата си на пода и стана, после отиде до нея и я прегърна, навеждайки се непохватно. Ухаеше на печива, билки и глина. Беше добра, чиста и силна. Гърдите й се притиснаха към тялото на Фрида, косата гъделичкаше лицето й. Фрида остана неподвижна, нито се дръпна, нито отвърна.

— Трябваше да ми кажеш — отдръпна се Ева накрая. — Трябваше да ми кажеш още тогава.

— Вероятно.

— Това е причината, заради която замина.

— Имаше и други. — Зачуди се каква част от истината трябва да каже. Колко от нея искаше да каже на Ева или на когото и да е изобщо. — Казах на майка си, но тя не ми повярва. Всичко е наред. Беше много отдавна и нито съсипа живота ми, нито ми повлия като личност. Но трябва да знам.

Помисли за Сара Мей и за Беки. Дали трябваше да каже на Ева, че и те са били изнасилени от същия мъж, а след това убити от него? Не. Ева сама можеше да сглоби пъзела, ако искаше.

— Значи това е графикът — каза Ева. — И целта му е да разбереш кой би могъл да го направи?

— Има хора, които мога да елиминирам. Били са там, има свидетели. Не мога обаче да изключа Люис.

— Но ти ходеше с него. В това няма смисъл.

— Бяхме се скарани. Беше ми ядосан. Наистина ядосан. А изглежда, никой не може да си спомни дали той наистина е бил там, или не. Не мисля, че е бил.

Последва мълчание. Ева отиде до прозореца и погледна през него. С гръб към Фрида, тя каза:

— Беше там.

— Но преди каза, че не си спомняш.

— Знам какво казах. Но помня.

— Ева?

— Как беше онази ужасна дума? Люис и аз се натискахме онази вечер.

— Ти и Люис?

— Чувствах се отвратително. И двамата всъщност се чувствахме така, като скапани предатели.

— Но ти ми каза, че е било после, след като заминах.

— Тогава също. Не беше нищо сериозно. Можеш ли да ми простиш, Фрида?

— Не ми е работа да прощавам, или не — отговори Фрида. Това, което има значение, е, че Люис е бил там.

— Там беше.

Фрида кимна и отпи от изстиващия чай.

— Радвам се, че не е бил той — изрече тя накрая.

 

 

Звънна на номера на семейство Шоу и Ванеса вдигна телефона.

— Тъкмо за теб си говорихме. Чувствам се ужасно, че все още не сме те поканили на вечеря.

— Може ли да говоря с Юън?

— Разбира се. — Ентусиазмът й леко спадна. — Ще го повикам. Току-що се върна от работа, но мисля, че пак седна на компютъра. Гледай ти каква изненада.

Фрида чу как тя вика името му и скоро той взе слушалката.

— Получи ли това, което ти изпратих?

— Благодаря ти. Очевидно си отделил доста време, за да го направиш. Как успя?

— Правя много презентации в работата си.

— Не, имам предвид как събра информацията.

— Главно Ванеса и аз си спомнихме каквото можахме. Обадих се на няколко места. Бракстън е малък свят.

— Бих искала да го огледаме заедно.

— Кога?

— Какво ще кажеш за сега?

Десет минути по-късно той седеше до нея на масата.

— Известна част се нуждае от промяна — каза тя.

— Моля?

— Час не е бил там през цялото време.

— Мислех…

— Бил е откаран в болницата. Не знаеше ли?

— Не. — Изглеждаше объркан. — Вниманието ми беше насочено върху други неща.

— И Люис е бил там, както се оказа. Може ли да включиш тези неща?

Той започна бързо да трака по клавишите, променяйки линиите.

— Ето.

— Някой знае ли дали Грег Холсли е бил там?

— Грег Холсли? — Юън направи физиономия. — Искаш да кажеш…? Ще поразпитам. Дискретно.

— Мисля, че вече малко съм прекрачила дискретността.

— Все пак ще разпитам.

— А Джеръми?

Той подсвирна.

— Това е малко щекотлива тема, Фрида. — Млъкна за момент. — Но имам чувството, че го видях. Най-малкото голяма тайфа от училището му беше там и в голяма степен съм сигурен, че той беше с тях. Значи — изрече той, взрян в цветните линии и празнините, — Люис е бил там, а Ева?

— Да, Ева също е била там.

— Час, също, но не през цялото време.

— Правилно.

— Аз бях там, Ванеса беше там. Сара беше там.

— Трябва да разбера за Грег и Джеръми.

Той кимна няколко пъти.

— Благодаря ти. — Тя се поколеба. — Ти и Ванеса бяхте там през цялото време?

— Да. Всъщност не съвсем… — Млъкна, бузите му се зачервиха и той смутено се засмя. — Няма да навлизам в подробности за първата ни среща със секса. Но бяхме там до самия край. Можеш да я питаш, ако искаш.

— Добре.

— Може ли да те попитам нещо? Помниш ли ме като ученик?

Фрида се обърна да го погледне.

— Разбира се, че те помия.

— Имам чувството, че винаги съм бил някъде отстрани, никога в центъра.

— А искал ли си да си в центъра? — попита Фрида, докато мислеше, че думите му са верни до известна степен.

— Като Час или Джеръми? Не, никога не съм бил такъв. Вероятно заради това се събрахме с Ванеса. Тя се чувстваше по същия начин.

— А сега?

— Сега е различно. Предполагам, че намирането на партньор е едно от хубавите неща на порастването. Не чувстваш същата нужда да си част от тайфата.

— Доста странна група бяхме, нали? — каза Фрида.

— Като погледна назад сега, наистина виждам, че беше така. Но ти не беше нито встрани, нито в центъра.

— Така ли? — усмихна се тя, макар че изпита неясна тъга.

— Да. Ти нито водеше, нито следваше. Беше си просто ти. Възхищавам се на това. Сякаш винаги си знаела коя си.

— Не мисля, че е вярно.

 

 

По-късно тя се запъти по тъмните, влажни улици към дома на майка си. Мислите й течаха бавно, усещаше краката си тежки. Докато гледаше схемата на Юън, имаше усещането, че е сред хор от надвикващи се гласове, говорещи един през друг. Почувства леко безпокойство.

Когато отвори предната врата, видя чифт мъжки обувки в антрето. Здрави кафяви половинки, лъснати, но поизтрити отпред. Не бяха в стила на Дейвид.

— Здравейте — провикна се тя, влизайки в кухнята.

Там нямаше никого, но чайникът бе топъл и в умивалника имаше голям букет цветя, все още увити в хартия.

Пъхна глава през вратата на всекидневната, после се качи горе по стълбите. Вратата на спалнята бе затворена и тя почука, преди да я отвори. Майка й лежеше на леглото, подпряна на няколко възглавници. Беше се смалила през последните няколко дни, лицето й изглеждаше твърде едро и много остаряло. Но се усмихваше.

Усмихваше се, защото на стола до леглото й седеше мъж. Фрида видя, че той държи ръката й в своите ръце. Тилът му й беше познат. Той се обърна и тя видя главен инспектор Стюърт Фокнър.

Мекото му изражение угасна и бе заменено от лека враждебност.

— Не мисля, че майка ви, ви очакваше.

— Не — каза Джулиет. — Не я очаквах. Знаеш ли, не може да се появяваш просто ей така и да очакваш, че ще лежа тук, чакайки единствено теб.

— Утре сутринта се връщам в Лондон, така че няма да се видим няколко дни.

— Мисля, че ще… — лицето на Джулиет се изкриви, докато се опитваше да намери думата, която излезе леко завалено — оцелея. Или може би няма. — Разсмя се грубо сякаш бе пияна.

Двамата се втренчиха в нея, очевидно в очакване да си тръгне.

— Довиждане тогава.

— Затвори вратата след себе си.

Докато затваряше, чу смеха им.

 

 

— Фрида, Джак е.

— Имаше ли късмет?

Добрах се до това, което искаше. Час Латимър наистина е бил в болница късно вечерта на единайсети февруари, 1989 година. Бил рехидратиран и изписан на следващата сутрин.

— Значи ми е казал истината. Как успя?

— Наистина ли искаш да знаеш? Мой приятел от медицинския факултет работи в Колчестър и приятелката му…

— Добре, добре, стига. Благодаря ти, Джак.