Ники Френч
Безкраен четвъртък (29)

29

На следващата сутрин Фрида влезе в кухнята на Ева.

Главата й все още не се беше прояснила от обърканите сънища, които изглеждаха далече по-реални от мрачния, безкомпромисен, безпощаден свят около нея. След това, доста неочаквано, нещата започнаха да се случват едно след друго. Фрида пълнеше чайника, когато в кухнята влезе Ева. В нея имаше нещо различно. После Фрида забеляза, че и много други неща са различни. Косата й беше разрошена, лицето зачервено, а очите едновременно блестящи и уморени, в ъгълчето на едното й око имаше размазан грим, беше облечена в прекалено ярка карирана риза, която й изглеждаше странно позната.

В момента, в който Фрида се сети, че е на Джоузеф — всъщност беше ризата, която той носеше предишната вечер — и започна да обмисля какво чувства или би трябвало да чувства, тя чу гласове. Обърна се и видя, че вратата се отваря.

— Дяволски студ — каза Джак.

— Изглежда ми поне десет градуса по-студено от Лондон — добави Клои.

Фрида усети, че я обзема тревога. Каква ли можеше да е лошата новина, която ги бе накарала да изминат целия този път и да дойдат толкова рано сутринта?

— Какво е станало? — попита тя.

— Джоузеф не ти ли каза, че идваме — погледна я учудено Джак.

— Не, не ми каза.

— Ами, помислихме си, че ще е хубаво да излезем от Лондон за един ден. Наистина ни стана любопитно да видим този район, добре де, заради теб, наистина, влязох в нета и видях колко е близо.

— Трябваше да ми кажете.

— Е, казахме ти — намеси се Клои. — Чрез Джоузеф. Къде е той, между другото?

Фрида избягваше да погледне Ева.

— Мисля, че все още е в леглото — отговори тя.

— Не, слиза вече.

И наистина, преди Фрида да успее да каже нещо, Джоузеф влезе през вратата, облечен в джинси и тениска, и с боси крака. Виждайки Джак и Клои, той им се усмихна сънливо за поздрав. Фрида забеляза, че когато мина покрай Ева, той докосна леко рамото й, а тя го погледна. И макар да беше само за миг, тя усети, че това е интимен жест между двама души, които се познават добре, които имат тайни. Фрида отново понечи да каже нещо, да въдвори някакъв ред, когато отвън пак се чуха гласове и на вратата се почука. Клои я отвори и вътре нахлу Юън. Беше облечен в обемисто яке от типа за лов на дребни птици. Зад него, навлечени в непромокаеми мушами с качулки, стояха двете му дъщери, които гледаха нацупено и примирено. Последва серия от сложни запознанства. Ева предложи кафе на всички.

— Тръгвахме на разходка — каза Юън — и си помислихме, че може да ви е приятно да дойдете с нас.

Фрида погледна Амели и Шарлът, които се бяха вторачили в телефоните си.

— Много мило от твоя страна — отговори тя. — Но тези мои приятели тъкмо дойдоха от Лондон, така че…

— Това е чудесно — възкликна Юън. — Добре дошли са и те. — Той повиши глас, за да включи в разговора всички присъстващи в стаята. — Много приятна разходка е покрай реката до кръчмата до старата мелница, после обратно по железопътната линия.

— Звучи страхотно — включи се Джак. — В Лондон не се случват такива неща, там хората само си ходят на гости по къщите.

На Фрида й се стори, че изпитва едновременно клаустрофобия и агорафобия. Старият й свят, светът на Бракстън, на детството и юношеството й, беше като жив организъм, който се опитва да я всмуче обратно. В същото време светът на Лондон, животът, който тя сама си бе избрала, не бе склонен да я пусне. Погледна към Джоузеф. Ева се бе навела над него и шепнеше нещо в ухото му.

— Е, не е задължително — обяви Джак с леко съжаление. — Ако е проблем, ние с Клои може да се поразходим някъде сами.

— Всичко е наред — каза Фрида. — Може всички заедно да идем на разходка.

— Има няколко неща, които трябва да свърша из къщата — каза извинително Ева. — Струва ми се, че Джоузеф трябва да завърши… ами, знаете, работата, която вършеше.

Фрида погледна към Джоузеф, който безпомощно повдигна рамене.

— Работа — повтори тя. — Окей, добре. Ние тръгваме.

Това се оказа сложен процес. Ева предложи кафе, но Юън каза, че могат да пийнат нещо във „Верандата“. Джак и Клои извадиха туристически обувки и якета от колата. Джоузеф се въртеше из кухнята.

— Не искам да преча на работата ти — каза Фрида, после се почувства виновна.

В края на краищата, да не би да искаше Джоузеф да е като нея, винаги да е зрител, да гледа отстрани, да наблюдава, да преценява, да диагностицира? Не беше ли по-добре да е такъв, какъвто си е, да плава винаги по течението, да взема това, което му се предлага? В края на краищата тя беше тази, която го доведе тук.

Сутринта беше студена, но слънчева, и имаше силен, режещ източен вятър. Отново се сети за загубения червен шал, но Ева й даде дебел пуловер и пухкава шапка. Докато малката група излизаше от къщата, Фрида погледна назад към Ева. Чувстваше се като родител, който оставя двама тийнейджъри сами вкъщи. Юън ги поведе, пресякоха улицата и тръгнаха по пътеката, която минаваше през полето и се спускаше към река Чар. Вървеше напред с Джак и Клои и тя виждаше, че говори и сочи, но не можеше да чуе какво казва. Когато стигнаха реката и поеха на запад, отдалечавайки се от Бракстън, тя се озова отзад с Амелия и Шарлът. Каза им, че Джак е неин бивш студент, а Клои е нейна племенница.

— Тогава е малко шантаво да са заедно — отбеляза Амелия с гримаса.

Всъщност Фрида също смяташе, че е малко странно, но не беше тема, която би искала да обсъжда с две почти непознати тийнейджърки от Съфолк.

— Мисля, че просто се забавляват.

Амелия и Шарлът размениха погледи. Очевидно я смятаха за твърде стара да има каквато и да е представа за забавленията на младите хора. Пътят се стесни и трябваше да вървят в индийска нишка. Преди стотици години Чар е била плавателна река. По бреговете е имало тухларни и складове. Дейността бе замряла много отдавна и земята отново беше завладяна от горската растителност, а бреговете покрити с дървета, но все още имаше язове и шлюзове и на места бетонни насипи. Фрида хареса реката или по-скоро беше сигурна, че ще я хареса, ако можеше да повърви тук сама. Беше точно нейният тип природа, природа, която има своя история.

Минаха под метален мост и пътеката отново се разшири.

— Значи сте ходили на училище тук? — попита я Шарлът.

— Така е. С родителите ти и Мади, и Ева, естествено.

— И Люис — добави момичето.

Двете сестри отново размениха погледи. Изглежда, имаха свой собствен саркастичен език, който беше тяхната крепост.

— Да. — Амелия направи гримаса. А сега станахте приятелка с Макс.

Шарлът изпухтя пренебрежително.

— Защо мислиш така?

— Видях ви с него, затова просто предположих. Да не искате да кажете, че не сте приятели?

— Той е малко зловещ — включи се Шарлът. — Върви подир хората като някакво бездомно пале. Знам, че сте ходили с баща му, когато сте били тийнейджъри, но видяхте ли го на какво прилича сега?

— Да, срещнахме се.

— Е, тогава разбирате. Поглеждаш Люис и знаеш какъв ще стане Макс.

— Има и по-лоши възможности — каза Фрида, мислейки за Час и Джеръми.

Момичетата не отговориха. Като че ли темата вече не ги интересуваше, не и както досега. Но можеше да е просто заради студа.

— Трудно е, когато някой умре внезапно — поднови разговора тя. — За хората, които остават. Чудят се дали не е могло да направят нещо. — Погледна момичетата. Шарлът като че ли повдигна леко рамо. — Беки казвала ли е нещо в дните преди това да се случи?

— Не — отвърна Шарлът. — Говореше с мама повече, отколкото с нас, вечно идваше да говори с нея, когато беше разстроена от нещо. Беше малко зловещо, но мама харесва такива неща.

— Но вие сте били приятелки — настоя Фрида. — А тя е минавала през труден период. Трябва да е говорила за чувствата си.

— Не бяхме истински приятелки — каза Шарлът.

— Сигурно съм се объркала — замисли се Фрида. — Като ви видях на погребението, помислих, че сте били много близки.

— Това беше организирано от училището — обясни Шарлът. — Както организират излетите. Когато някой умре по подобен начин, всички се преструват, че са го познавали добре, но всъщност никой от нас не беше засегнат. Не истински, ако трябва да сме честни. Тя беше станала много странна.

Фрида се замисли за погребението, за ридаещата тълпа.

— Значи не сте били близки приятелки с нея?

Шарлът повдигна леко рамене.

— Не чак толкова.

— Да не ми казвате, че всъщност не сте я харесвали?

— Хич не ми пука как ще го кажете. Беки си въобразяваше, че е по-добра от другите.

— Искате да кажете, че тя изобщо не е имала приятели?

— Едно време имаше, но накрая на хората им писна от нея. Тя престана да е забавна.

— Значи не сте били приятелки с Беки и не сте приятелки с Макс. А те двамата бяха ли приятели?

— Не знам — каза Шарлът.

Имаше чувството, че никой не е приятел с никого, освен двете сестри, обединени срещу света.

— Значи е била изолирана.

— До известна степен — отговори Шарлът. — Но това беше неин избор.

— И откога беше така?

— Не знам — отвърна Шарлът. — През по-голямата част от годината.

Чу се електрическа камбанка и Шарлът извади телефона си, после започна бързо да пише. Повървяха няколко минути, без да говорят. Пред тях Юън беше застанал заедно с Джак и Клои и сочеше встрани от реката, нагоре по хълма. Фрида погледна към мястото, където сочеше — обелиск, очертан на фона на сивото небе. Тя се обърна към Амелия, която стоеше до нея.

— Знаеш ли какво е това?

— Паметникът на вещицата — отговори момичето с равнодушен глас. — Татко вечно говори за него. Това е новото му хоби — местната история.

— Толкова отегчително е — присъедини се Шарлът. — И без това учим местната история като задължително избираем предмет, а сега тате я повтаря отново и отново, а то в Бракстън са се случили горе-долу само две неща. Изгорили са вещица, после са построили железница и след това отново са разкарали железницата.

— Защото кой би искал да живее на място като Бракстън? — обяви Амелия.

„Верандата“ гледаше към стара мелница с голямо водно колело. Имаше маси навън до водата, но само една от тях бе заета от група хора с дебели якета, които пушеха. Юън ги поведе вътре и намери две маси до прозореца. Посочи на Джак и Клои да седнат с Амелия и Шарлът.

— Сигурен съм, че вие младите имате много неща, за които да си говорите — каза той. — Неща, които не искате Фрида и аз да чуем. — Шарлът и Амелия завъртяха отегчено очи. — Странно, но когато Фрида и аз се видяхме за последно, бяхме на вашата възраст. Не е ли чудно?

Шарлът и Амелия отново направиха отегчени физиономии.

— С Фрида се срещнахте за последен път вчера — подсети го Шарлът.

— Добре, добре — каза Юън, очевидно свикнал с тяхното поведение. — Знаете какво исках да кажа.

Отиде на бара и се върна с поднос напитки и пакети чипс. Седна до Фрида на другата маса. Беше си взел голяма халба местна бира, която чукна в чашата с доматения сок на Фрида. Кимна на младежите.

— Ще им е по-добре без нас.

Фрида не беше съвсем сигурна, че е прав. Амелия пишеше нещо на телефона си, Шарлът твореше нещо на Клои, а Джак гледаше разсеяно. После щеше да поговори с него. Юън посочи през прозореца към воденицата от другата страна на яза.

— Зарязаха я, докато все още ходехме на училище. Стоя изоставена близо двайсет години. Сега е превърната в апартаменти. Крайбрежни имоти. Изглежда, хората търсят точно това. — Фрида не отговори и той продължи. — Джак и Клои са много приятни. Говорят с уважение за теб.

— Радвам се, защото значат много за мен.

Юън пийна глътка от бирата си, после погледна в халбата. Фрида разпозна сцената. Виждаше я често в кабинета си за консултации, докато хората набират смелост да кажат това, което бяха дошли да кажат.

— Странно е, че се върна — започна той.

— Защо?

— Кара те да се погледнеш отстрани, да помислиш как те възприемат другите. Накара ме също да се замисля за старите дни. Същото е като да изкопаеш една от онези капсули на времето, които са пълни с най-различни предмети от миналото.

— И за какво от старите дни се замисли ти?

— Знам какво мислиш за мен. С положителност е доста подобно на това, което мислят моите момичета. За тях аз съм онзи шумен скаутски инструктор, дето не спира да разправя неща от сорта на „Хайде да ходим на разходка“ или „Хайде да посетим някой музей“. Доста шумен съм и често се държа детински. Но това, което си мисля, е, че когато ти минаваше през оня труден период, някои бяхме малко прекалено вторачени в себе си и вероятно не сме обърнали внимание, отклонили сме поглед.

— От какво?

— Не знам. Но понякога, когато погледнеш назад към тийнейджърския ни живот, не ти ли се струва, че сме били прекалено жестоки.

— О, да, мисля го.

Фрида погледна Юън с нов интерес — беше загубил доста от жизнерадостното си излъчване и изглеждаше притихнал, замислен, което много повече й харесвате.

— Има една случка, която ме преследва — каза той. — Стана преди много години, но продължавам да мисля за нея. Събуждам се през нощта и тя изниква пред очите ми, чака ме. Веднъж, когато бяхме излезли с Ванеса, ни нападнаха. Беше група от няколко пияни или надрусани тийнейджъри и малко по-големи момчета, четирима или петима, първо наобиколиха мен и започнаха да ми се подиграват. Разправяха глупави неща за това как изглеждам, че се обзалагали, че не мога да го вдигна. Знаеш ги тия приказки.

— Гадни са.

— Да, но не там е работата. Това бяха просто думи. Внезапно загубиха интерес към мен и се обърнаха към Ванеса. Започнаха да я бутат, а един от тях я хвана за гърдите. Помня израза на лицето й — беше ужасена и унизена. И знаеш ли какво направих аз? Нищо. Стоях там и не направих абсолютно нищо, докато те опипваха горката ми жена. После някак си тръгнахме и се прибрахме. Но нещата станаха още по-зле, когато тя се опита да ме утеши. Това, че не съм се намесил, било най-разумното нещо, което съм можел да направя, и тя ме разбирала съвършено и нямало за какво да се чувствам зле. С никого не съм говорил за това, защото изпитвам огромен срам от постъпката си. Дори сега, толкова години по-късно, говоренето за случката е табу.

— И все пак ми казваш.

— Вероятно защото по някакъв странен начин ти си човек, пред когото хората имат желание да говорят, да разтоварват душите си. Предполагам, че е заради работата ти. Но също така — добре де, може да ти прозвучи глупаво, но обичам да компенсирам минали грешки. Не мога да направя нищо за това, че предадох Ванеса, но ако има нещо, с което мога да ти помогна в това, с което си се заела, бих искал да знаеш, че можеш да ми се довериш.

 

 

Когато тръгнаха обратно по едновремешната железопътна линия, която сега беше превърната във велосипедна алея, Фрида се погрижи да върви до Джак и Клои.

— Липсваш ни — заяви Клои. — Никога не си вкъщи.

— Само за малко. Как сте и двамата?

— Има толкова много неща, които имам да ти казвам, но не пред Джак.

Джак се изчерви. Фрида се усмихна и му зададе няколко въпроса за работата. Все още мислеше за него като за момчето, което беше, когато се срещнаха за първи път. Сега той беше мъж, пред когото хората признават най-мрачните си страхове с надеждата, че ще им предложи някакво спасение. Имат късмет, защото би могло да попаднат на лош терапевт, помисли си тя.

— Юън ни показа паметника на Мери Еймс — каза Клои.

— Това е мястото, където е била изгорена — уточни Фрида.

— Учихме го по история веднъж — продължи Клои. — Тези жени са били съдени, преследвани и изгаряни за това, че са различни, че не са били като другите, че са казвали каквото са мислели, или че са били лечителки. Не смяташ ли, че жените като Мери Еймс просто са искали да имат правото да са независими?

— Вероятно — отговори Фрида. — Или просто са искали да имат правото да са вещици.

Остави ги да отминат напред и изчака Юън. Лицето му беше на петна от студа.

— Мамка му — изръмжа той.

— Идеята беше твоя.

— Нямам избор. Трябва да махна момичетата от компютъра, макар, разбира се, те да носят телефоните си.

— Исках да ти кажа нещо.

— Виж, не исках да ти се меся.

— Истината е, че ми се случи нещо.

— В нощта на концерта?

— Защо мислиш така?

— Може да не съм Шерлок Холмс, но ти разпитваш всички за тази вечер, Фрида. Естествено, че тогава трябва да се е случило.

— Прав си.

— Искаш ли да ми кажеш какво е станало?

— Не.

— Разбира се. — Той вдигна помирително ръце. — Не съм любопитен. Наистина не съм.

— Бях нападната каза Фрида.

Фрида вече бе започнала да привиква към изражението върху лицата на хората, когато им кажеше това — шок, озадачение, почти неудобство, безмълвие.

— В собствения ти дом?

— Да.

— Това е ужасно. Направиха ли ти нещо?

— Не ме нараниха толкова, по-скоро ме уплашиха.

— Защо не ни каза?

— Не исках.

— Исусе, че какви приятели сме били?

— Тийнейджъри.

Юън изглеждаше объркан. Направи няколко крачки, подритвайки малко камъче.

— Защо се връщаш на тази случка сега? — попита той накрая.

— Защото не е довършена. Искам да открия кой го направи.

— След всички тези години?

— Знам. Но трябва да опитам.

— Отмъщение?

— Наречи го правосъдие.

— Как мога да ти помогна?

— Трябва да установя точното движение на всички в онази вечер, кой къде е бил и кога.

Юън кимна замислено. Обичайно веселото му лице бе придобило сериозно, почти трагично изражение.

— Ако има нещо, което бих могъл да…

— Много мило от тоя страна.

Той сви смутено рамене.

— Ще е трудно. Трудно ми е да си спомня какво съм правил дори вчера.

— Изненадващо е какви неща помнят хората.

— Точното движение? — попита той.

— Ще съм благодарна за всичко, което ми кажеш.

— За мен ще е удоволствие — изчерви се Юън.

 

 

Час обядваше с Джеръми в лондонски клуб, който приличаше по-скоро на къща от осемнайсети век. Срещаха се три-четири пъти в годината, понякога заедно със съпругите си, понякога така: само двамата на добра храна, бутилка бургундско и огън, който припуква в малката камина.

— Значи тя говори с всички — каза Час.

— С теб, с мен, Юън, Ванеса, дори Люис Темпъл. Отседнала е при Ева.

— Какво иска всъщност?

— Надявах се ти да ми кажеш.

— Нямам представа — каза Джеръми. — Дойде да ме види и ме пита за концерта, на който бяхме всички. Беше преди двайсет и три години! Какво очаква?

— Но защо разпитва?

— Един господ знае.

— Рови и ръчка — възмути се Час. — Ти вече не живееш тук. За теб не е същото.

— Казах й, че ще се обадя отново — кимна Джеръми. — Още не съм. Ходих до тях, но нямаше никого.

— Все още изглежда добре, нали? — подметна Час.

— Трябва да призная, че старее по-добре от жена ми — Джеръми завъртя замислено виното в чашата си. — Но е леко смущаваща. Но пък тя винаги си е била смущаваща. Боже, бях луд по нея.

— Има някакво очарование.

— Да, така е.

— Помниш ли разпита в полицията? — попита Час.

— Разбира се, че го помня. Мамка му, колко уплашен бях.

— Тя иска да разбере къде е бил всеки от нас.

— Ами, всички бяхме на концерта, нали така?

— Вярно — отговори Час. — Изведнъж всеки стана сигурен, че е бил на концерта.

Джеръми се поколеба за миг, после се усмихна нервно.

Ами, тогава да тръгваме — вдигна ръка за сметката.

— Малко е притеснително — замислено каза Час. — Връщането й. Като завръщане на мъртвец.

— Това ми прозвуча като гузна съвест.

Час се усмихна с привичната си насмешлива усмивка.

— Всеки има по нещичко, за кое то да се чувства гузен.