Ники Френч
Безкраен четвъртък (2)

2

— Тук съм само за да ме остави майка ми на мира.

— Защо поне не влезеш на сухо?

Валеше сериозно, небето бе тежка, сива пелена, а листата по паважа бяха подгизнали от пороя.

Беки влезе и затвори вратата след себе си. Дългата й тъмна коса беше мокра и прилепнала по главата, черните й очи изглеждаха огромни върху изпитото лице.

— Дори не ме остави да дойда сама. Почти на шестнайсет съм, а тя настоя да пътуваме заедно с влака и дойде чак до Гудж стрийт. Сега е там. Купува си още обувки и разните му там неща. Има мания за обувки.

— Седни до огъня. Ще свалиш ли якето си?

— И така ми е добре.

Момичето се уви още по-плътно в дебелото вълнено яке. Макар да се беше сгушила в него, Фрида можеше да види колко е слаба. Тъничките китки, бедрата — дебели колкото коляното, рязко очертаните скули. Изглеждаше недохранена, кожата на лицето беше опъната.

— Ще пиеш ли чай?

— Не. Всъщност, ако има билков?

— Мента?

— Мента става.

— Седни. Стопли се. Бисквити?

— Само чай.

Фрида отиде в кухнята и я остави приведена към пламъците, протегнала деликатните си пръсти към топлината. Направи две чаши чай — мента за Беки и „Асам“ за себе си. Беки обви чашата с длани, за да ги стопли, и остави парата да се стеле около огорченото си личице.

— Винаги е трудно да се започне — промълви Фрида.

Беки сбърчи вежди и промърмори нещо под нос.

— Няма смисъл от идването, ако сама не си решила да дойдеш. Няма да изтръгвам от теб неща, които не искаш да кажеш, нито пък такива, които предпочиташ да запазиш в тайна. Тук си, защото майка ти се тревожи и ме помоли да поговоря с теб. Няма да ти приказвам нищо досадно или да ти нареждам какво да правиш. Обаче ако има неща, които искаш да кажеш на някого, аз съм тук, за да те изслушам.

Беки сви рамене с негодувание.

— Нищо ми няма.

— Но си тук.

— Само защото тя ме накара.

— Как те накара?

— Каза, че мисля само за себе си. Че съм егоист. Но че и тя страдала, и ако изобщо ми пукало за някого, можело да направя поне това малко нещо за нея.

— Знаеш, че съм терапевт.

— Значи, сега мисли, че освен егоист, съм и луда.

— Мисли, че може да имаш някакви проблеми.

— Знам. Дрога. Или момчета. Това е единственото, което може да измисли. Това ли ви каза?

— Имаш ли някакви проблеми?

— На петнайсет съм, нали? Нали това е да си на петнайсет? Всичко да е скапано и лайняно?

— Лайняно? Така ли чувстваш нещата?

— Ама вие така ли работите? — Беки вдигна очи и впи напрегнат поглед във Фрида. — Взимате някоя случайна дума, извъртате я и казвате: „О, колко интересно, тя мисли, че всичко е скапано“. Скапано, лайняно, отвратително. Това и аз мога да го правя. — Огледа се и погледът й се спря на масичката за шах, която Фрида бе наследила от баща си. — Играете шах. Местите фигурите върху дъската. Така ли възприемате живота? Като страхотна игра, която можете да спечелите?

— Не. Не мисля така за живота.

— Известна сте, нали? Знаете ли, потърсих ви в Гугъл.

— И?

— Ужасих се. Не съм като онези изчезнали момичета.

— Но не си и в безопасност, нали?

— Какво искате да кажете?

— Ядосана си, тревожна и неспокойна. Знам, че не ходиш на училище и изоставаш с материала.

— А, значи затова е всичко. Няма да получа скъпоценните високи оценки.

— И виждам, че не ядеш — продължи Фрида.

Беки й хвърли мрачен поглед.

— Всеки, когото познавам, е или прекалено дебел, или прекалено слаб — каза тя.

— Не споделяш с майка си.

— Тя е последният човек, с когото ще говоря, по-скоро ще ида при майката на някоя приятелка, отколкото при нея.

— В училището сигурно имате съветник.

— Просто опитвам да се справя сама.

— С какво?

— Просто с нещо. Не ме гледайте сякаш можете да видите какво има в главата ми. Драйфа ми се от такива като вас.

— Защо?

— От вас ми настръхва козината.

Фрида погледна изпитателно Беки. После каза:

— Знам, че това ще те ядоса още повече, но искам да се замислиш малко върху езика си.

— Какво искате да кажете, какво му е на езика ми?

— Скапано, лайняно, говняно, драйфане, направо ми настръхва козината.

— И какво? Това са само думи. Всеки ги използва.

— Това е езикът на отвращението.

— И какво? Може да съм отвратена.

— Защо?

— Няма ли да ме питате за татко?

— За баща ти ли? Защо?

— Мама каза, че ще искате да чуете за него. Каза, че всичко е заради него. Мисли, че я обвинявам за развода им и за това, че му се е разминало толкова леко. Казва, че може да съм й бясна, защото знам, че не може да ме зареже като него — защото е вързана за мен за добро и зло, и че това било майчинството. Да не можеш да се разкараш от гадната си дъщеря. Не съм искала да се родя. Тя казва, че не мога да преглътна факта, че татко си е отишъл с онази жена, но все пак го знам и че…

— Чакай, Беки. — Фрида вдигна ръка. — Не искам да слушам какво мисли майка ти.

— Че защо не? Срещнахте се с мен само защото сте били най-добри приятелки в училище или нещо подобно.

Фрида отвори уста, за да я опровергае, после се спря.

— Това е без значение — каза тя. — Сега говорим за теб, Беки Кепъл, не за майка ти и определено не за факта, че тя и аз сме се познавали преди много години. Можеш да ми кажеш каквото искаш и аз няма да го разкажа нито на нея, нито на някого другиго. Тук си в безопасност и можеш да споделиш неща, които е невъзможно да кажеш на друг човек, защото аз съм ти непозната.

Беки извърна лице. Последва дълго мълчание.

— Гади ми се — промърмори тя.

— Искаш да кажеш, че буквално ти се гади?

— И двете. — Засмя се тихо. Как се казваше? Метафорично, това беше думата. Учителят ми може да се гордее с мен. Гади ми се — метафорично и буквално.

— Говорила ли си с някого за това?

— Не, отвратително е.

— Знаеш ли защо то правиш?

— Храната също с отвратителна. Хората вземат парчета от мъртви животни и късчета риби, и мухлясало сирене, и мръсни корени от пръстта и ги слагат в устата си, и ги дъвчат. И после ги преглъщат и всичко потъва дълбоко в телата им, и гние там вътре.

Беки погледна Фрида, сякаш за да види ефекта от думите си.

— Ябълките са наред — продължи тя. — И портокалите.

— Значи гладуваш, защото храната те отвращава?

— Не обичам сливи. Мразя банани. И смокини.

— Беки…

— Какво? Мразя тоя тъп разговор. На кого му пука какво ям? По цял свят има хора, които гладуват, а тук на едно горкичко малко, богато момиченце му се гади, защото…

— Защото?

— Защото. Защото, и толкова. Просто дума.

— А бягствата от училище?

— Скучно е.

— Училището е скучно?

— Да.

— Така, щом училището е скучно, кое според теб е интересно?

— Едно време обичах да плувам в морето, особено когато вълните са големи. Да плувам в дъжда.

Неочаквано в главата на Фрида изплува стар спомен сивото Северно море, големите вълни, втурнали се срещу нея, и камъчетата, мърдащи под босите й крака.

— Но вече не обичаш?

— Отдавна не съм била там. А сега е почти зима. Мразя да ми е студено. Костите ми мръзнат.

Фрида понечи да отговори, но на входната врата се почука. На прага стоеше Мади под все още отворения си чадър, мокра и със зачервени бузи, с найлонов плик в другата ръка.

— Подраних ли?

— За какво?

— Мислех, че сеансът ще е свършил досега.

— Това не е сеанс, разговор е.

Мади затвори чадъра и се приведе затворнически към Фрида.

— Какво мислиш? — почти прошепна тя.

— Моля?

— Какво мислиш за Беки?

— Смятам, че е много интелигентна млада жена, която седи на няколко метра от нас и вероятно чува всичко, което си говорим.

— Ама каза ли ти нещо?

— Довечера ще ти пратя имейл или ще ти звънна. Тогава ще говорим.

— Ще се оправи, нали? Ще й помогнеш?

 

 

Няколко часа по-късно Фрида седна в ателието на таванския етаж в къщата си и се заслуша в трополенето на дъжда по покрива и блъскането на вятъра в прозорците. Поседя няколко минути в дълбок размисъл, после вдигна телефона. Когато Мади отговори, усети нетърпението в гласа й.

— Надявах се, че си ти. Беки отказа да ми разкаже за срещата ви. Надявам се да не е била вкисната.

— Не. Не беше вкисната.

— Разбра ли нещо?

— Не съм сигурна какво искаш да кажеш. Но мисля, че дъщеря ти има нужда от помощ.

— Затова я накарах да дойде при теб.

— Приех я днес в къщата си само за разговор, защото ти ме помоли да я видя. Смятам, че се нуждае от професионална помощ.

— Прозвуча толкова сериозно от твоята уста! — Смехът на Мади вещаеше неприятности. — Имам нужда просто от съвет, някой да ме насочи в правилната посока. Ти можеш да го направиш, нали? Да разнищиш настроенията й и да я върнеш в правия път.

— Важно е да има ясно определени граници. Тя трябва да се види с терапевт, а не с човек, който в нейните очи е свързан с майка й.

— Ти си терапевт, нали? Що се отнася до връзката… — тонът й се промени, стана още по-хладен. — Всъщност ние двете с теб никога не сме се движили в една тайфа, нали? Така че не се налага да се тревожим за това.

— Ще приема Беки за професионална консултация каза Фрида. — Ще я оценя и ще ти кажа от какво смятам, че има нужда. Може да ти препоръчам терапевт, при когото да отиде, но във вземането на това решение трябва да участва и тя.

— Това е прекрасно. — Гласът на Мади отново стана топъл. — Но какво имаш предвид под професионална консултация? Звучи малко плашещо.

— Ще се състои в кабинета ми в Блумсбъри. Ще ти дам адреса. Ще трае точно петдесет минути. Ще ти струва седемдесет и пет лири.

— Ще ми вземеш пари?

— Да.

— Доста безчувствено от твоя страна.

— Днес се срещнах с Беки, защото с теб се познаваме — отговори Фрида. — Следващия път ще я приема като пациент. Това означава, че трябва да ми платиш, така както плащаш на електротехника или водопроводчика.

— Много си директна. На всички ли взимаш еднакво?

— Това е средна такса. Ако не си в състояние да платиш толкова много, ще ти направя отстъпка.

— Няма нужда, Фрида, имам предостатъчно пари. Ако не друго, Стивън поне пари ми остави в изобилие. Просто ми изглежда много странно да плащам за толкова дребна услуга.

— Вече не е услуга. Вече е нещо, от което Беки се нуждае, и това е моята работа.