Ники Френч
Безкраен четвъртък (24)

24

Рубен готвеше само четири-пет ястия и ги въртеше непрекъснато. Фрида беше яла всичките до втръсване. Чили конкарне, лазаня, печени картофи със заквасена сметана и настъргано сирене. Тази вечер беше паста с песто, което купуваше от местния магазин за деликатеси. Беше в къщата му само защото я изнуди. Когато каза, че няма да иде, Рубен отвърна, че в такъв случай те всички ще дойдат у нея и ще донесат храната и виното там.

— Знаеш, че ще го направя — беше наблегнал Рубен. А Фрида наистина знаеше, че е способен.

Така че тя седеше на масата на Рубен, ядеше паста, пиеше червено вино и гледаше снимките на бебето на телефона на Саша, слушаше Джоузеф да разказва за апартамента в Уест Хемптън, където работеше в момента, докато Рубен отваряше втора бутилка червено вино, а после и трета. Звънна телефон, всички се огледаха и тя се усети, че е нейният.

— Понякога го забравям включен по погрешка — каза тя. Извади телефона от джоба си и видя името на Санди. — Ще го изключа.

— Отговори — каза Рубен. — Ще бъде добро упражнение.

Тя се отдалечи от масата и влезе във всекидневната. Прозорецът гледаше към занемарената задна градина.

— Удобно ли е да поговорим?

— У Рубен съм.

— С тайфата?

— Защо се обаждаш?

— Не може да приключим така. Не може просто да щракнеш с пръсти и да ме изхвърлиш от живота си.

— Знам, че трябва да поговорим, но не сега.

— Прехвърлих всичко хиляди пъти през главата си. Дали нещо не се е объркало, без да забележа? Дали съм направил нещо грешно? Да не би да съм се въртял около теб твърде много? Дали ти не се уплаши от близостта?

— Моментът не е подходящ.

— На мен ми изглежда съвсем подходящ. Поне говорим. От дни се опитвам да те хвана.

— Не е разговор за телефона.

Санди започна да говори ядосано, но след като слуша няколко секунди огорчените му, обвинителни думи, Фрида свали телефона от ухото си и го затвори. Вдигна поглед и видя на стената срещу себе си литография на Макс Ешер. Беше рисунка на невъзможна сграда, в която хората, тръгнали нагоре, всъщност вървяха надолу, а тези, слизащи надолу, се качваха нагоре. Бяха й необходими няколко мига, за да възвърне самообладанието си, след което се върна в кухнята. Завари ги насред оживен разговор, но бяха като лоши актьори, които се преструват, че разговарят. Фрида седна и вдигна чашата си с вино. Джоузеф погледна Саша, Саша погледна Рубен, Рубен сви рамене.

— Хайде — каза Фрида. — Казвайте каквото имате да кажете.

— Нищо — погледна я озадачено Джоузеф.

Фрида се вторачи обвинително в Рубен.

— Виж — каза той, — смисълът на вечери като тази е, че можеш да си с приятели и да хапнеш добра храна, е, поне някаква храна, и не ти трябват хора, които непрекъснато питат как си.

— Устройва ме.

— Но това е нелепо.

— Рубен…

— Чакай малко. — Той изгълта на един дъх виното си, сякаш налива гориво. — Нека ти кажа само няколко неща. Твои приятели сме, между другото. Първо, ти ни съобщаваш, че когато си била момиче, си станала жертва на сериозно сексуално насилие.

— Не харесвам думата „жертва“.

— Съжалявам. Освен това никога не си говорила за това със своя терапевт, т.е. с мен. Има също така… — Рубен се опомни. — Ами, има и друго.

— Какво друго? — попита Саша.

— Сега мога да ви кажа — каза Фрида. — Защото тя е мъртва.

И им разказа за Беки.

— Боже мой — възкликна Саша.

— А сега — продължи Рубен, — внезапно скъсваш с мъж, който те обожава. Забравих ли нещо?

— Майка ми умира, Джоузеф може да ви е споменал нещичко за това. Диагнозата й е злокачествена глиома, неподлежаща на операция, което е точно толкова зле, колкото звучи, и вероятно не й остават повече от пет месеца живот. Но всичко е наред, защото и без това прекъснахме отношенията си преди много години. Така че това е, имате цялата информация.

Последва кратко мълчание.

— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност.

— Това не може да е истина обади се Саша.

— Е, самата истина си е. Преди година и нещо бях на едно не особено хубаво място. Всички се въртяхте около мен и аз бях и все още съм ви благодарна. Сега се чувствам силна. Всичко, което казвате — за изнасилването, за смъртта на Беки, за Санди, за умирането на майка ми — е вярно. Но няма власт над мен. — Отпи голяма глътка червено вино. — Чувствам, че аз имам власт над него. Че най-сетне аз съм поела юздите на нещо, срещу което би трябвало да се изправя много отдавна.

Фрида погледна Джоузеф.

— Е, какво ще кажеш? — обърна се тя към него.

По неизвестни причини неговото мнение имаше най-голямо значение за нея.

— Майка ти. Тя е най-важна.

Фрида се замисли за миг.

— Така ли? Избягах от нея и всичко това преди години. А сега, изглежда, се върнах. Години наред не ме интересуваше дали майка ми е жива, или не, а сега май ще се наложи да гледам как умира. Бях се заклела, че никога няма да се върна в Бракстън, а сега съм там. Когато онзи мъж ме изнасили преди всичките тези години, той не успя да ме засегне, не и истински. Вероятно е мислел, че има някаква власт над мен, но не беше така.

— Ала ти замина — замисли се Рубен. — И не се върна повече.

— Да. — Гласът на Фрида прозвуча почти озадачено, сякаш тази мисъл за първи път й минава през ум. — Вярно е. Чувствах, че трябва да се махна, а сега — че трябва да се върна. — Погледна към Саша. — Звучи ли логично?

Когато Саша проговори, тя се обърна към Джоузеф сякаш трябваше да поясни.

— Първият ми терапевт беше мъж — каза тя. — Той ме накара да се чувствам обвързана така, както не се бях чувствала от години. Затова спах с него. Тогава срещнах Фрида. Тя ме спаси.

На лицето на Джоузеф бавно се изписа усмивка.

— Чух. Ти го удари с юмрук.

— Е… — започна Фрида.

— И отиде в затвора.

— Не точно в затвора. В ареста на участъка. И само за няколко часа.

— Работата е там — продължи Саша сякаш изобщо не бе имало прекъсване, — че ако Фрида каже, че трябва да направи нещо, ами да, тя наистина трябва да го направи.

— Без удряне — добави Джоузеф.

В края на вечерята Рубен искаше да повика такси за Фрида, но тя, както винаги, каза, че иска да повърви. Той излезе на тротоара, за да се сбогува с нея. Когато се прегърнаха, тя забеляза израза на лицето му.

— Каква има? — попита го.

— Разбирам много добре какво ни каза вътре. Но сигурна ли си, че не постъпваш като човек, който се втурва в горяща сграда?

— Все някой трябва да го направи.

На следващата сутрин получи съобщение от Ева Погребението на Беки Кепъл в петък 11 часа. Идваш ли? ххх

Фрида се загледа в текста. Внезапно си спомни Мади Кепъл, застанала в антрето на къщата си, преди няколко седмици. Споменът беше толкова жив, че почти усети парфюма й. Мади няма да я иска на погребението. Но после си спомни Беки и измъченото й, неспокойно лице, умоляващия глас, смелостта й.

— Да — изрече зя високо. — Да, мисля, че трябва да дойда.

 

 

Карлсън и Ивет седяха в обширния кабинет на комисар Крофорд, втренчени в него през огромното му бюро. Лицето му беше червено, както и това на Ивет. Когато Карлсън се ядосаше, той ставаше твърд, овладян и спокоен, когато тя беше ядосана, ставаше рязка и говореше объркано. Сега изчервяването беше оставило потна следа по врата й. Карлсън виждаше, че тя започва още повече да се поти. Думите на комисаря минаваха покрай ушите му — показатели за изпълнение, намаляващи ресурси, публичното лице на полицията — но нейното почти осезаемо страдание го трогна. Тя беше като непохватно дете, беше най-лошият си враг.

— Това е всичко за днес — обяви внезапно комисарят. Беше се отегчил. Наближаваше времето за обяд. — Изгответе ми списъка до утре, Ивет.

— Има още нещо, което искаме да обсъдим — каза Карлсън.

Началникът му го изгледа подозрително.

— Има един случай, чието повторно отваряне трябва да обсъдим. — Карлсън вдигна коженото куфарче на коленете си и плъзна към него папката с бележки, които внимателно бе подготвил. — Всичко е тук. Мисля, че ще ги намерите за убедителни.

Крофорд нетърпеливо бутна папката настрани.

— Дайте основното, за бога. Какъв случай?

— Случаят с Дийн Рийв.

— Оня Дийн Рийв, който умря? — смръщи той лице.

— Има основания да вярваме, че не е мъртъв.

Усети притесненото размърдване на Ивет до себе си. Тя беше чувала идеята на Фрида, че Дийн не е мъртъв, а е убил близнака си Алън, но не знаеше, че Карлсън е решил да повярва на тази теория, нито че ще постави въпроса официално. Би трябвало да й каже, но вече беше прекалено късно.

— Какви основания?

— Възможно е — продължи Карлсън предпазливо, да е симулирал смъртта си и да е все още на свобода. Всъщност има няколко неща, които водят към подобен извод. Вдовицата на брат му Алън е убедена, че именно нейният съпруг е умрял. Също така има въпросителни около смъртта на Бет Кърси, около пожара в къщата на Хал Брадшо, около…

— Господи — възкликна комисарят. — Господи, пак онази шибана жена.

— Бет Кърси?

— Не шибаната Бет Кърси, а шибаната Фрида Клайн. Пак ли тя се меси?

— Д-р Клайн ме убеди, че се налага да отворим отново случая. Че бихме пренебрегнали дълга си към обществото, ако не го направим. Всичко е в папката.

— Това е жена, която напада своите собствени колеги, както и невинни членове на обществото.

— Не — възмути се Ивет. — Това беше… — Карлсън сложи предупредително ръка върху нейната и тя млъкна.

— Тя уби млада жена, според нея при самозащита. Никога няма да узнаем истината. Беше свързана дори с опожаряването на къщата на Хал Брадшо.

— Не е свързана по никакъв начин с пожара — каза Карлсън, но Крофорд само изсумтя. — Тя изигра важна роля при решаването на случая с Робърт Пуул и случая с изчезналите момичета.

Крофорд нетърпеливо махна с ръка.

— Може да е имала известен принос и това беше надлежно отбелязано. Но ти май не внимаваш? Седиш тук и протестираш за ресурсите и в същото време искаш да отвориш повторно разследване по случай, който сме затворили преди години. Обществото има пълно право да иска отчет от нас и трябва да е уверено, че парите му се харчат отговорно. И се появяваш ти, взимаш един добър показател и го превръщаш в лош.

— Но Дийн Рийв е жив…

— Няма да отворя отново случай, който вече е затворен. Тръгвайте — и си вземи скапаната папка.

 

 

Когато Фрида стигна до черквата, опечалените вече бяха вътре. Имаше само редица от черни коли по главната улица. До една от колите се бе събрала група мъже в тъмни костюми. Фрида чу смях. Двама от тях пушеха. Когато влезе, един разпоредител й връчи лист.

— От семейството ли сте? — попита я той.

Фрида само поклати глава и се отправи към последните редици от пейки. Имаше чувството, че хем е там, хем не е, че наблюдава, без никой да я вижда, че е призрак, връщащ се на сцената на… на какво всъщност? Погледна листа — химни, стихове, музика. Беки беше твърде млада, за да се е разпоредила за подробностите по собственото си погребение. Тези неща са били избрани от други хора. Какво би харесала Беки. Какво би… граматическото време на мъртвите. Имаше хубави погребения, погребения, които са признание за един пълноценно изживян живот, но не и това тук. Смъртта на едно младо момиче.

Мястото й не беше особено удобно за наблюдение. Една от причините, поради които Фрида дойде, беше да види кой друг ще дойде. Но от мястото си виждаше преди всичко глави. Малки плешиви петънца, блестящи млади коси, много шапки, чиито периферии се поклащаха сякаш от лек ветрец. Внезапно се разнесе музика на орган, която идваше от всички посоки, и хората се изправиха. Усети движение встрани от себе си и с изненада видя, че носят ковчега по пътеката. Реалността присъствието на ковчега, я връхлетя — златистото му като мед дърво и че знаеше, че вътре лежи, крехкото, мъртво тяло.

Докато ковчегът се придвижвате напред върху раменете на шестима облечени в черно мъже, тя чу и още нещо, освен органа. В началото не беше сигурна какво е, но след това стана ясно. Беше плач, но не нормалният английски плач с дискретните, потискани ридания. Сега Фрида видя и чу, че черквата е пълна с момичета — редица след редица. Вероятно бяха съученички на Беки и всички плачеха в хор, какъвто никога до този миг не бе чувала. Приличаше по-скоро на море, на вятър, отколкото на нещо човешко, и не спираше. Сякаш извираше и се подхранваше от само себе си. Музиката спря, свещеникът отпред се изкашля и призова за тишина, но нестройния хор от ридания не затихна. Той обяви името на химн, който бе изпят, но плачът продължаваше и не спря през цялото време, докато течеше службата. Не беше точно трогателен. Фрида не можеше да прогони мисълта, че не е възможно всички тези виещи момичета да са били приятелки на Беки и че те всъщност задушават скръбта на истинските приятели и семейството. За някои от момичетата емоцията идваше в повече и от време на време една-две от тях бяха извеждани навън с размазан по лицата черен грим. Церемонията минаваше като в мъгла. „Остани с мен“, „Йерусалим“ и молитвата „Отче наш“. Баща й, едър мъж със загоряло лице, прочете няколко спомена за Беки, за любовта й към живота, за чувството й за хумор, за мечтите й. Все едно беше свалил от интернет приказките на някоя тийнейджърка. Чичо й прочете стихотворение, но Фрида не разбра думите. Видя само треперещите му ръце и зачервените, пълни със сълзи очи.

Това беше. Ковчегът бе изнесен за частната кремация по-късно, след него излезе семейството и хората бавно поеха след тях. Пред очите на Фрида започна да се появяват познати лица. Ева, с раздърпана сламена шапка, й се усмихна и махна с ръка. Изражението й бързо стана печално, когато притеснено си спомни къде се намира. Люис също беше там с избеляло синьо яке и отворена на шията риза. Имаше вид на човек, запътил се към кръчмата. Прошепна нещо на младежа до себе си — тийнейджър, който беше негово копие. Всъщност не само имаше прилика, но много повече от самия Люис се доближаваше до образа на момчето, което тя бе познавала и дори обичала преди. Изправен до сина си, бащата приличаше на свое поизбледняло индигово копие.

После се появиха Ванеса и Юън Шоу, и двамата стегнати в официални дрехи, които им бяха леко отеснели. Всеки от тях бе прегърнал по една ридаеща дъщеря.

Фрида се надяваше да се измъкне през някоя от страничните врати, но тази черква май нямаше такива, затова се присъедини към последната група, която чакаше реда си да излезе навън. Когато се появи на вратата, видя, че опашката минава покрай бащата на Беки и после, на няколко демонстративни сантиметра от него, покрай Мади Кепъл и възрастна жена, която явно беше майка й. Нямаше начин да се измъкне. Когато се озова срещу Мади, Фрида безпомощно повдигна рамене и промълви:

— Много съжалявам.

Очите на Мади леко се присвиха, сякаш всеки миг щеше да се усмихне. Приведе се към Фрида, все едно са в шумна, претъпкана с хора стая и има опасност да не бъде чута.

— Как се осмеляваш — изсъска тя. — Как се осмеляваш?

— Трябваше да дойда.

— Не си желана тук. Изобщо не трябвате да идваш.

— Ти ме доведе.

— Всичко е наред, Мади.

Фрида разпозна мекия глас още преди да се обърне, и да види Грег Холсли.

— Тръгвам си — каза тя.

— Това е най-доброто при дадените обстоятелства.

Грег пристъпи напред, прегърна Мади, а тя притисна лице към елегантното му сако. Той я погали по косата и промърмори нещо в ухото й. Тя вдигна глава, а той отметна косата й назад и й се усмихна. Усмихна й се по начина, по който се усмихва любовник, помисли си Фрида и внезапно й се догади.

Тя не последва другите опечалени. В църковната зала имаше напитки и закуски, но не можеше да иде там. Вместо това свърна в гробището, което заобикаляше старата черква. Чувстваше, че трябва да се успокои след срещата с Мади. Тръгна бавно покрай редицата малки гробове, които помнеше от детството си. Тази част бе посветена на моряците, служили на тяхното крайбрежие. Повечето загинали бяха на служба само на три-четири кораба, потопени през 1941 и 1942 година. В момента на смъртта си моряците са били само няколко години по-големи от нея, а сега бяха двайсетина години по-млади. Гледаше възрастта им — двайсет, двайсет и две, деветнайсет, осемнайсет, когато чу глас зад себе си.

— Фрида. Фрида Клайн.

Тя се обърна и се озова пред висок мъж на приблизително нейна възраст. Имаше къдрава посивяваща руса коса, очила с тежки рамки и беше облечен в тъмносив костюм, който дискретно нашепваше за много пари.

— Здравей, Час.

— Някой спомена, че си се върнала, но не повярвах. А ето те тук сега.

— Ето ме.

— Хората се чудят защо. Което означава, че трябва да поговорим.