Ники Френч
Безкраен четвъртък (10)

10

Телефонът иззвъня. Беше Джоузеф.

— Там ли си?

— Естествено, че съм тук — отвърна Фрида. — Аз вдигнах телефона.

— Ще излизаш ли тази вечер?

— Какво? Не, не мисля…

— Добре — каза Джоузеф. — Ние носим храна.

Час по-късно на вратата се позвъни. Фрида я отвори, на прага стояха Джоузеф и Рубен. Двамата се промушиха покрай нея. Фрида видя, че носят пълни торби. Миришеше на чесън, оцет, подрънкваха бутилки.

— Трябва да престанете с тия работи — каза Фрида. — Вече сме големи хора. Уговорките се правят поне няколко дни предварително.

Джоузеф постави торбите на масата и се обърна към нея. Фрида видя, че е с тъмно сако и вратовръзка. Пристъпи към нея и я прегърна.

— Здравейте.

Джоузеф и Рубен обърнаха глави и видяха Санди да слиза по стълбата.

— Добре дошъл обратно — каза Джоузеф.

Направи крачка и прегърна Санди, после Рубен прегърна Санди, а след това и Фрида. Тя изпита внезапна носталгия по времената, когато мъжете се поздравяваха със стискане на ръцете. Днешните мъже на средна възраст сякаш се бяха превърнали в ученички. Рубен извади бутилка водка от една от торбите, а Джоузеф изчезна в кухнята и се появи с четири стъклени чаши за шотове.

Фрида вдигна безпомощно рамене към Санди.

— Познава кухнята ми по-добре от мен.

Джоузеф напълни чашите и ги раздаде. Рубен погледна Джоузеф.

— Кажи нещо.

— Не — отвърна Джоузеф. — Ти кажи.

— Не, ти.

— О, за бога — изпъшка Фрида.

— Аз говоря — каза Джоузеф и погледна чашата си. — Горд съм, че дойде при мен. Това е доверие. Не искам просто да редя думи. Думи, които карат мен да се чувствам по-добре, но не и теб. Сега отивай и се къпи във ваната, която сложих в къщата ти. — Погледна към Санди. — Ако искаш, та също върви с нея. Или ако тя иска.

— Моля те, Джоузеф… — намеси се Фрида.

— Имаме храна и пиене, приготвяме ги и след час ще ядем. Но първо… той вдигна чашата си, — за един приятел. Фрида.

Джоузеф и Рубен обърнаха чашките на екс. Санди и Фрида изпиха по една предпазлива глътка.

— Отивам да се изкъпя — каза Фрида. — Сама. Благодаря за това събиране, но нека се уговорим от сега нататък да планираме тези събития предварително. С достатъчно предизвестие.

Джоузеф се обърна към Санди.

— Ти се отпусни. Пий. Иди на разходка. Ние ще приготвим храната.

На Фрида й бе трудно да се наслади на ваната заради тракането на съдове и тигани долу. Нещо се счупи и мъжки гласове се развикаха. Понечи да се спусне долу и да се справи с кризата, която, изглежда, се разгръщаше, но вместо това се отпусна и потъна под повърхността на водата. Може би това, което се бе счупило, не е нещо нейно. А дори да беше нейно, какво значение има? След ваната Фрида облече панталон и риза.

Когато слезе долу, всекидневната беше преобразена. Осветена бе главно от проблясващи свещи, подредени между чиниите, които покриваха масата. Имаше супник с гъста червена супа с кнедли, неща, увити в зелеви листа, големи наденички, маринована риба, салата от цвекло, нарязани картофи, непознат вид малки гъбки, голяма пита хляб, малки пастички, цяла патица, навити палачинки…

— Виното не е украинско — обяви Рубен. — Реших, че австралийското е малко по-безопасно.

— Има добро украинско вино — запротестира Джоузеф. — Но Рубен купува виното.

Покани с жест Фрида, Санди и Рубен да седнат около масата и щедро отрупа чинията на Фрида с храна.

— Когато си силно развълнуван — каза Фрида, — винаги готвиш родната си храна.

— Това е смешно, нали? — попита Джоузеф.

— Не отвърна тя. Добре е да хапнеш храна, която е нещо като спомен.

Санди набоде кюфте и си отхапа от него.

— Това е добро. Какво е?

— Не знам отвърна Джоузеф. — Жената в магазина ми даде да избирам. Мисля, свинско. Или овца.

Всички започнаха да се хранят. От време на време Джоузеф съобщаваше името на някое ястие или изброяваше какво има в него, но, изглежда, вечерята нямаше нужда от много приказки и на Фрида това й харесваше или поне й носеше облекчение. Рубен отвори втора бутилка вино и започна да допълва чашите. Фрида сложи ръка върху своята.

— Знаеш ли — каза Рубен, — когато някой направи това, винаги се изкушавам да приема предизвикателството и просто да започна да наливам виното, и да продължа да наливам, докато не разкарат ръката си.

— Много се радвам, че не го направи — отвърна Фрида и после забеляза, че той вдига чашата си и гледа замислено. — Няма да държиш реч, нали?

— Всъщност ще говоря. Ако е позволено. Първо, искам само да кажа на теб и Санди, че съжалявам, ако сме съсипали романтичната вечер, която сте планирали.

— Не, не — намеси се Санди. — Много ни е приятно.

Той постави ръка върху бедрото на Фрида под масата.

— Не е моя работа да го казвам — продължи Рубен, — но смятам, че съм човек, който вярва — всъщност човек, чийто живот напълно зависи от вярата — че хората се справят с нещата, като говорят за тях. Но ти, Санди, когато Фрида ти каза, ти скочи в самолета и долетя тук. А Джоузеф донесе храна. Стана нещо като жертвоприношение, като нещо от Стария завет. Знаеш ли, Фрида, когато ми каза, първата ми реакция… — Направи пауза. — Не, втората ми реакция беше някакъв вид самосъжаление. Бях твой терапевт, твой ментор, а ти си го пазила в тайна от мен. Не знам дали това говори за мен като терапевт, или за теб като психоанали… — Нова пауза. — Анализа. Дори не мога да го произнеса правилно. Абе, нещо за терапията. Съжалявам. Май се вторачих в себе си. Отново. Но вероятно най-хубавото нещо е да седиш с приятели, да ядеш странна храна и да не говориш много. Каза ли на някой друг?

— Казах на Саша. И на Карлсън.

— Добре — промърмори Рубен. — Това е краят на речта ми.

— Но какво ще правиш?

— Да — намеси се и Санди. — Какво ще правиш?

Фрида погледна към чинията си. Храната беше прекрасна, от вида, който успокоява, когато си гладен, който, ако имаш наистина добра майка, би ти сготвила, за да те успокои и да те накара да се почувстваш по-добре.

— Не знам — отговори тя. — Смятам да продължа да правя това, което правя от двайсет и три години, което означава да открия кой е бил и да приключа с властта му над мен. Сега виждам нещата по различен начин. Знам, че все още е на свобода. Ала не знам откъде да започна.

Последва мълчание, в което мъжете размениха погледи.

— Като започнеш да говориш така — каза Санди, — имам чувството, че ще се случи нещо.

— Е, нещо наистина ще се случи. Просто все още не съм сигурна какво точно.

Санди избута чинията си.

— Утре сутринта съм зает. Хайде да идем следобеда.

— Да идем?

— В Бракстън. Аз ще те закарам.

— О — стресна се Фрида. Санди я гледаше със светнали очи. — Но първо, трябва да се обадя тук-там.

— Защо?

— Не мога просто да се появя на вратата им.

— Не виждам защо да не можеш.

— А и пациентите ми…

— Днес е краят на работната седмица.

Фрида се втренчи в Санди. Решението я чакаше от двайсет и три години. Би трябвало да знае, че не може да избяга.