Ники Френч
Безкраен четвъртък (31)

31

Беше среднощ, може би три или четири сутринта, а Фрида все още бе будна. Беше някакво дразнещо, ясно състояние на ума, различно от това през деня. Сънят изглеждаше невъзможен. Сякаш заспиването бе умение, което напълно е загубила. Ако беше в Лондон, щеше да стане, да се облече, да излезе и да тръгне покрай реката или към Риджънт Парк, или да навлезе в лабиринта от улички, които водят на изток или на запад. Тук, в Съфолк, улиците и пътеките бяха абсолютно тъмни. Щеше да й трябва фенерче дори само за да излезе от бунгалото. Би могла да иде в Бракстън, но той беше толкова малък, толкова познат.

Понякога казваше на пациентите си, че да се мисли през нощта за живота и проблемите не е добра идея. Това бе една от причините, поради които ставаше посред нощ. Улиците, светлините, шумът, миризмите на града, студеният въздух на ранната сутрин, всичко това беше начин да контролира мислите си, да ги успокоява, да ги потиска.

Но сега имаше чувството, че се разхожда в собствената си глава, взема идеи и спомени, които оглежда, проучва, подрежда и слага настрани. Помисли за това, което й се бе случило в тъмнината на Бракстън, на по-малко от миля от мястото, където сега лежеше. И какво се беше случило? Насили се да произнесе думата. Каза я високо.

— Изнасилване.

В мрака на стаята прозвуча странно, сякаш някой друг я казва.

Фрида имаше две пациентки, които бяха преживели изнасилване. Замисли се за това, което те бяха казали за инцидента, после се спря. Не трябва да прехвърля ситуацията върху тях. Не и сега, не и тук, в тъмнината. Какво тя — Фрида Клайн — мисли за случилото се с нея самата? Какво бе мислила тогава? Тогава тя се намираше в онзи болезнен момент на скъсване с първото си гадже и в началото на връзка с объркано, безнадеждно и очарователно второ гадже. И тъкмо тогава се случи тази странна смесица от насилие и ужасяваща интимност, от заплаха и противно желание. По някакъв странен начин важното в случая не беше толкова самият акт, колкото това, което ставаше в нейната и неговата глава.

Именно тази мисъл не й даваше мира от тогава насам. Беше като да си обичан и мразен едновременно, гален и насилван. Всъщност самите ласки, лепкавото усещане между бедрата й, бяха най-лошият вид осквернение. А след това, след като го видя през своите очи, го видя за втори път и през неговите — усещането за власт, за това, че й е сложил клеймо, че я е притежавал, че е взел нещо от нея. Дори да не беше вярно, оставаше подозрението, че той, този неизвестен, ще го вярва, и то завинаги. Сега виждаше ситуацията съвсем ясно. Но какво ли е мислело шестнайсетгодишното й аз? Фрида внезапно бе обзета от чувството, че е в стая, пълна с хора, и тези хора бяха самата тя на различни години. Имаха общи спомени и навици, но дори и така, понякога им беше трудно да комуникират помежду си. И там, в най-далечния ъгъл, стоеше шестнайсетгодишното й аз тази Фрида, която бе изнасилена — сама и в тъмното, на която никой не вярва. Искаше й се да иде при нея, да я разпита, да я успокои, но на пътя й имаше твърде много хора, които пречеха.

Легнала в мрака, тя се сети за нещо, нещо, което не трябваше да забравя. Включи осветлението, внезапният блясък прониза болезнено очите й. Зарови с ръка в джоба на якето си и намери писалка и смачкан лист хартия. Записа мисълта си, после угаси лампата и след няколко минути вече спеше.

 

 

На закуска Ева беше сънлива и замаяна, доволна и любвеобилна като след хубав секс. Трябваше да опакова няколко кашона с чинии и купи за магазин в Дъбъртън, но не бързаше да започне. Джоузеф вече беше навън, покатерен на стълба чистеше улуците отстрани на къщата. Фрида започваше да се чувства като натрапник. Възможно ли беше това да се превърне в нещо сериозно? Добре де, нейна работа ли беше? Отпи от черното си кафе. Всички чаши и чинии бяха изработени от Ева и притежаваха приятна грапавост, нямаше две е напълно еднаква форма. Но чашите не бяха удобни за пиене, по тях имаше малки незагладени участъци и ръбовете бяха неприятно остри. Сложи ръка в джоба на джинсите си. Напипа парчето хартия, върху което бе записала онова нещо през нощта.

— Ева, ти спомена нещо — започна Фрида предпазливо. — Исках да те попитам за него.

Ева размазваше с лъжица своя домашен мармалад върху две големи препечени филии. Спря.

— Казвай.

— Разправяше ми нещо за нас като тийнейджърки. Очевидно си останала с впечатлението, че съм била девствена, когато заминах от Бракстън.

В главата си все още чуваше своя собствен шестнайсетгодишен глас, който през плач казва, че е девствена. Безплодно усилие да накара мъжа да изпита съчувствие към момичето, което насилва.

— В момента в главата ми има само секс — отвърна Ева весело и отхапа голям залък от филийката си.

— И все пак — настоя Фрида, — изглежда ми странно, че си го спомняш след толкова много години.

— Предполагам, че е от нещата, които остават в ума ти. Умирахме да се преструваме, че сме по-опитни, отколкото бяхме. Разправяхме, че сме правили неща, които не бяхме правили, и лъжехме, че са ни забавни — неща, които изобщо не ни бяха забавни, твърдяхме, че правим по наше желание неща, които в действителност ни ужасяваха. Така че, ако някоя от тайфата кажете, че е девствена, това си беше голяма работа.

— Но аз не съм го казвала, защото не беше вярно.

— Е, на никого не е навредило. Дори не съм сигурна дали ти вярвах, или не.

— Кой ти го каза? Не съм била аз.

Ева се замисли озадачено.

— Знаеш как беше. Дрънкахме толкова много глупости. Някой казва нещо на някого, който пък го казва на друг и вероятно половината с пълна измислица.

— Но в този именно случай кой ти го каза? Наистина искам да знам.

— Фрида, станало е преди двайсет години. Няма начин да си спомня кой на кого какво е разправял.

— Но все нещо трябва да си спомняш. Момиче ли беше? Или момче?

— С положителност беше момиче. Никога не бих говорила с момче за подобно нещо.

— Тогава кое момиче?

— Честно, Фрида, съжалявам, че изобщо го споменах. Не съм искала да кажа нищо с това. Бяха просто момичешки клюки.

— Моля те.

Ева изглеждаше изнервена. Веселостта й беше изчезнала.

— Не знам. Не си спомням. Но трябва да е била Мади или Ванеса, или някое от другите момичета. Това, което наистина си спомням, е, че винаги гледах да не пропусна събиране на тайфата, защото знаех как говорим за отсъстващите, когато съм там. Тогава ми се струваше смешно, но не и сега.

 

 

Мади изглеждаше така, сякаш е отхапала нещо неприятно.

— Какво си намислила, Фрида? Имам чувството, че по някакъв странен начин всичко се върти около теб самата?

— Знам, че звучи странно — отговори Фрида. — Но е нещо, което хората са разправяли за мен, и искам да знам откъде е тръгнало.

Мади въздъхна дълбоко.

— Ама ти сериозно ли? Дошла си, защото искаш да си спомня какво са говорили хората за сексуалния ти живот, когато си била тийнейджърка?

— Имам причина.

— Сигурна съм, че имаш.

— Ще ти я обясня по-късно. За момента просто те моля да си спомниш каквото можеш.

— Отговорът ми е не. С цялото си уважение, трябва да ти кажа, че сексуалният ти живот не е бил тема за разговор между мен и приятелите ми. Никой не ми е казвал, че си или не си девствена. Знаех, че имаш приятел, знаех кой е, знаех какво представлява Люис и съм си направила заключенията. Това ли искаше да знаеш?

— Благодаря ти. А помисли ли върху това кой би могъл да знае, че Беки планира да иде в полицията?

Мади кимна бавно, сякаш на себе си, и пое дълбоко дъх.

— Казах на Грег.

— Грег Холсли.

— Да.

— Вие двамата сте любовници.

— Бяхме — каза Мади. Сякаш борбеността напълно я бе напуснала. — Всичко това е вече минало. Не мисля, че някога е значело нещо за него. Просто бях удобна. Но беше мил и ме накара да се почувствам добре по време, когато се чувствах като парцал. Сега, да, сега не мога да повярвам, че отново ще поискам да погледна мъж или да си купя чифт нови обувки, или да поклюкарствам отново с приятелки.

— Той беше на погребението.

— О, да. Той винаги прави правилните неща — каза Мади мрачно.

— Прекарваше ли много време с Беки, докато имахте връзка?

— Никакво време не е прекарвал с нея. Мисля, че Беки изобщо не знаеше за него. — Погледна остро Фрида. — Ако мислиш, че е той, това е направо откачено.

— Защо?

— Откачено — повтори Мади. — Директор на училище е. Живее в Лондон. Не познава Беки. Той е преуспяващ, здравомислещ мъж, който си знае интереса и винаги се контролира. Разбира се, че е откачено.

Но идва в Бракстън редовно и живееше тук, когато аз бях тийнейджърка, си помисли Фрида.

— Казваш, че е знаел, че Беки смята да ходи в полицията?

— Мисля, че му казах.

 

 

След като излезе от къщата на Мади, Фрида трябваше да се облегне на стената за малко, за да се съвземе. Обикалянето по къщите на хора, които беше познавала като тийнейджърка и бе оставила зад гърба си, за да ги разпитва какво са или не са говорили за сексуалния й живот, беше като публичен стриптийз. Но трябваше да се направи. Това бе почти всичко, с което разполагаше.

Когато почука на вратата на Ванеса, стана дори още по-лошо. Отвори Юън. Е, и защо да не отвори той? Това беше неговият дом. Поздрави я сърдечно и я поведе към кухнята, където Шарлът довършваше късна закуска. Ванеса й връчи голяма чаша кафе — третото или четвъртото за деня — и я настани на масата, но атмосферата беше леко напрегната и се усещаше някаква неловкост. Фрида се почувства като досаден роднина, който е придобил навика да се отбива твърде често.

— Сега ще ме попиташ за онзи график — каза Юън.

— Не, всъщност нямаше да те питам за него.

— Е, вероятно може да направим нещо — поколеба се Юън. — Но беше толкова отдавна. Сигурно сме ходили и за пиене, освен всички други работи.

— Какъв график — попита Шарлът.

— Става дума за нещо от миналото — отговори й Юън. — Едва ли ще ти е интересно.

Ванеса дойде и седна до Фрида.

— Това има ли някаква конкретна цел?

— Всъщност наистина има нещо, което искам да те питам — каза Фрида.

— Казвай?

— След минутка — Фрида хвърли бърз поглед към момичето.

— Шарлът — обърна се Ванеса към дъщеря си. — Свали ли прането си?

— Опитвате се да ме разкарате, а? — сопна се момичето. — Ще си говорите разни работи за възрастни, неподходящи за моите уши?

Последва миг неприятна тишина, от онзи тип, при който очакваш да последва катастрофа или експлозия.

— Аз наистина искам да питам нещо майка ти — каза Фрида. — Насаме. Но може да идем някъде другаде.

Шарлът внезапно се притесни и обърка.

— Съжалявам. И без това трябва да тръгвам.

Тя взе чашата и остатъка от кифличката си и излезе от кухнята.

— Предполагам, че аз мога да остана? — попита весело Юън.

Фрида потръпна несъзнателно, но вече беше минала отвъд този вид срам. Затова зададе на Ванеса въпроса, който бе задала на Мади. След като погледна към Юън, който се изчерви, Ванеса повдигна рамо и поклати глава.

— Странен въпрос. Не, не си спомням нищо подобно.

— Това е всичко — изправи се Фрида. — Съжалявам, че нахлух по този начин.

— Добре дошла си по всяко време — отвърна Ванеса. — Ще те изпратя.

Фрида запротестира, но тя я придружи до входната врата, отвори я, излезе навън с нея и затвори вратата след себе си. Беше ясна утрин, но ветровита и студена. Фрида я погледна загрижено, защото бе само с една от вечните си тънки и широки жилетки.

— Само за минутка — каза Ванеса. — Знаеш ли, Фрида, ти наистина събуди стари спомени.

— Съжалявам.

— Не, не, не искам да кажа, че това е нещо лошо. Просто е… — тя се огледа. — Когато бях млада, никога не съм очаквала, че глупавите и неудобни неща, които сме правили, някак си ще си останат глупави и неудобни завинаги. Човек никога не успява да си ги прости истински.

— Не те разбирам.

— Ти си терапевт. Мислех, че си специалист по хора, които говорят за миналото си.

— Не, имам предвид, че не разбирам защо ми казваш тези неща сега.

Ванеса отново се огледа, сякаш се тревожеше, че някой може да я види.

— Отговорът, който ти дадох вътре, не беше съвсем верен.

— Какво искаш да кажеш?

— Нещата бяха доста шантави тогава, нали? Правехме най-различни глупости.

— Ванеса, за какво говориш?

— Седмица след концерта на „Безкраен четвъртък“ имаше купон. Помня, че с Юън се бяхме скарали за нещо глупаво и аз отидох сама. — Тя млъкна. Изглеждаше се колебаеше как да продължи.

— Да?

— Малко ми е смътно. Бях навън, в градината с, добре де, с Час.

— Продължавай.

— Той не спираше да говори. Беше се напушил. Май и двамата бяхме. И се опита да ме накара да го целуна, продължаваше да се натиска, не приемаше „не“ за отговор. Май наистина се целувахме за малко. Не е нещо, с което се гордея.

— И?

— Мисля, че той може да е говорил за момичета, които се правят на много опитни, но всъщност не са. И може да е споменал твоето име. Чувствам се ужасно, че го казвам, но ти попита.

— Да.

— И разбираш защо не можех да го кажа вътре.

— Да.

— Не че е някаква огромна, ужасяваща тайна, но не е и от най-добрите ми моменти.

— Значи Час Латимър го е казал?

— Да.

— Добре.

— Фрида, как е възможно това да е добре?