Ники Френч
Безкраен четвъртък (13)

13

Фрида вървеше по главната улица като в сън, от който очакваше всеки миг да се събуди. Беше хладен, мъглив ден, ниското слънце едва се забелязваше. Покрай нея минаваха хора — група шумно блъскащи се тийнейджъри, жена, возеща малкото си вряскащо кученце в количка, старец, залитащ от едната до другата страна на тротоара. Не поглеждаше лицата им — не искаше да разпознае никого, нито самата тя да бъде позната, макар последното и без това да беше невъзможно. Бяха минали повече от две десетилетия. Хлебарницата, от която купуваше багети, все още беше на мястото си, както и магазинът, където се продаваше евтин алкохол и странен асортимент от дивидита. Единствената промяна беше, че едно време имаше малко по-различен странен асортимент от видеофилми.

Когато Фрида вървеше из Лондон, често имаше чувството, че се разхожда върху миналото, че под краката й има пластове човешки истории. Винаги беше харесвала усещането за погребаните тайни на големите градове и мистериозния начин, по който те успяваха да се промъкнат във фрагменти от стари сгради, в имена на улици, на скритите реки, които текат под уличните настилки. Но в този малък град вървеше по собствените си стъпки. Тук, при завоя на улицата, идваше баща й да я посрещне и да хване мъничката й ръка в своята голяма, мека и бяла длан, тук стоеше на автобусната спирка с лице, забодено в книга. Тук някаква фигура се беше стаила в сенките и тя си припомни блъскането на младежкото си сърце. Улови отражението си във витрината на магазинчето за вестници и за момент помисли, че вижда гневно момиче с коса на две опашки, но фигурата бързо се превърна в доктор Фрида Клайн, стегната и безизразна, крачеща енергично.

Сви от главната улица покрай ателие за татуировки, което едно време беше книжарница за книги втора ръка, и излезе на улицата, където се научи да кара колело. Тревният бордюр сега беше тротоар, имаше улични лампи, каквито преди липсваха, а телефонната кабина, от която едно време се обаждаше тайно, сега я нямаше. Автобусната спирка беше с нов навес. Поспря за, миг до нея, сбърчи вежди при промъкването на някакъв блед спомен, после го остави да си върви. Продължи пътя си по малка, по-тясна уличка, която водеше към покрайнините на града покрай малък древен параклис, притиснат между две старинни къщи. Следваше гола площ, току-що засадена с трева — какво имаше тук преди? Примигна и видя изкривена дървена къща с ръждясал метален парапет отпред. Уличката тръгна стръмно нагоре под дървета, чиито клони ръсеха водопад от мокри листа при всеки порив на вятъра. Притъмняваше, въздухът беше изпълнен с обещание за дъжд.

Видя къщичката, където живееше старата мисис Лионард с всичките й котки и без отопление. Вечно носеше странни тюрбани и лекьосани чехли, блъскаше по една метална чиния в градината и викаше котките си с монотонен, писклив напев — вероятно отдавна беше мъртва. Следваше модерната къща в старинен стил, която принадлежеше на семейство Кларк, в градината се търкаляха стари колела и малък батут, но сега на мястото му имаше декоративно езерце и плачеща върба. А мъничката къща на Трейси Ащън сега беше в друг цвят — жълтеникав, от който направо ти се повдига. На покрива стърчеше сателитна чиния. Фрида погледна празните прозорци, после отмести очи. Имаше сили само за една среща с миналото.

И ето най-накрая — дълга, ниска къща, която сякаш бе слегнала в земята. Стените й се издуваха, а покривът беше хлътнал. Наситеночервена тухла, широки прозорци, изцяло тъмни, с изключение на един отстрани, верандата, където баща й имаше навика да оставя ботушите си. Фрида бутна вратата на двора и влезе в предната градина. Бодливата зеленика я нямаше. Покрай алеята бяха наредени големи метални саксии, но растенията в тях бяха увехнали, превърнали се в сухи израстъци. Самотна кожена ръкавица лежеше на тревата, Фрида я вдигна и я приглади. Вероятно беше на майка й. Майка й, която не бе виждала повече от две десетилетия. Д-р Джулиет Клайн, джипи в малко търговско градче в Съфолк, съпруга на мъж, който се бе обесил в стаята, чиито прозорци можеше да види от мястото, където стоеше, майка на дъщеря, която бе избягала от вкъщи и до ден-днешен не се бе връщала. Фрида присви очи, сега би трябвало да е някъде към седемдесет, вероятно пенсионирана. Възможно бе дори вече да не живее тук. Пристъпи и почука на вратата, която вече беше тъмнозелена, а не червена.

Колко ли дълго чака? Вратата се отвори. Майка и дъщеря стояха лице в лице. Настъпи тишина, по време на която двете се оглеждаха една друга.

— Гледай ти, гледай ти — каза най-накрая Джулиет Клайн с безизразния си овладян глас.

Винаги звучеше леко подигравателно с бегла саркастична нотка.

— Здравей — каза Фрида. Усети, че не знае как да се обърне към майка си: Джулиет? Мамо? — Ще ме поканиш ли да вляза?

Джулиет се отдръпна встрани, а Фрида прекрачи прага и влезе в коридора, който бе топъл и слабо миришеше на застояло. Плочките бяха заменени с дървено дюшеме, но високият часовник все още стоеше там, с пукнатина, която се спускаше по стъклената му витрина. По стените имаше фотографии — на Дейвид и Айвън и техните семейства, на Джулиет като млада, нито една на Фрида или баща й. По средата на пода стоеше неотворена бутилка червено вино, която Джулия заобиколи сякаш там беше постоянното й място.

— Моята ръкавица ли държиш? — попита тя.

— Намерих я отвън.

— Чудех се къде е? — Усмихна се. — Как мислиш? Да се прегърнем ли и да поплачем малко?

— По-скоро не.

— Вероятно така е най-добре. Искаш ли кафе?

— Да, моля.

— Не мога да ти предложа нищо друго, не те очаквах. Боя се, че няма прясно изпечен кекс.

Отидоха заедно в кухнята. Фрида примигна от изненада. Всичко бе променено. Старата печка я нямаше, нямаше ги и дървената маса, и шкафа, и люлеещия се стол. Сега всичко беше неръждаема стомана, последна дума на модата, със скрито осветление, голо и блестящо, като лаборатория за готвене — само дето Джулиет Клайн никога не бе обичала готвенето, нито пък някога се бе интересувала кой знае колко от храната. През прозореца видя дългата градина. Нямаше люлка, нито сливово дърво, нито хранилка за птици. Цареше изряден ред и чистота. Дългото въже за пране бе заменено с кръгло съоръжение, от което висяха няколко чифта чорапи и нищо друго.

— Всичко е ново — каза тя, усещайки върху себе си проницателните очи на майка си.

— Съжалявам. Искаш да го бях запазила такова, каквото беше, така ли?

— Беше просто констатация.

Фрида се загледа в нея, докато тя правеше кафето — по-дребна, отколкото я помнеше, но все още с изправена стойка, сякаш отдава чест, тъмната коса се бе прошарила. Бледо лице с торбички под очите, клепачите над умните кафяви очи бяха леко подпухнали. Около устата имаше остатъци от паста за зъби и беше само с една обица. Част от якичката на снежнобялата й блуза се бе обърнала навътре.

— Не знам дали го пиеш със или без захар. Заповядай.

— Благодаря.

Седнаха от двете страни на металния кухненски плот.

— Още ли работиш?

— Пенсионирах се преди три години.

Джулиет Клайн отпи малка глътка кафе, по брадичката й потекоха няколко капки, но изглежда, тя не ги забеляза.

— Вероятно се чудиш защо съм тук?

— Може и така да се каже. Бях взела решение никога повече да не те видя. И с положителност нямаше да тръгна да те търся.

— Не съм дошла да оправям отношенията — отговори Фрида.

— Че защо не? Нали си терапевт? Защо да не оправиш нещата? Не ти ли е работата да правиш точно това?

— Исках да те питам нещо.

Джулиет Клайн скръсти ръце, после бързо премести едната от тях към рамото си. Внезапно направи гримаса на отвращение, сякаш бе сложила нещо горчиво в устата си. Беше напълно непознато изражение, детинско и малко лудо.

— Да?

— Добре ли си?

— Добре? О, да. Добре съм. Какво искаш да питаш?

— Нощта, в която ме изнасилиха…

— О, не започвай отново с това.

— Нощта, когато ме изнасилиха, бях тук. В стаята си. Спомняш ли си? — Майка й не отговори, затова Фрида продължи. — Трябваше да ида на концерт, но се скарах с Люис. Върнах се, казах ти, че в края на краищата няма да ходя и искам да бъда оставена на мира, после се качих горе и си легнах.

— Беше преди двайсет години. Как бих могла да помня?

— Това е нещо, което майките помнят.

— Идваш изневиделица от Лондон, нахлуваш тук и за какво? За да ми кажеш, че не съм била достатъчно добра майка?

— Сега не става дума за теб като майка или за мен като дъщеря. Искам само да изясня някои подробности.

— Малко късно е.

— Мислих много за онази вечер и се опитвах да си я спомня. Ти беше тук. Долу. Чувах телевизора. По-късно слязох и ти казах. Помниш ли?

— Да.

— И ти не ми повярва.

— Изприказвахме всичко това преди двайсет години.

— Преди двайсет и три. Някакъв човек успя да влезе в стаята ми, без никой да го забележи. Ти беше на долния етаж. Нищо ли не видя, или чу?

— Полицията ме пита всички тези неща.

— Знам. Но сега те питам аз.

— Какво се опитваш да докажеш? Така ли прекарваш живота си, в трупане на оплаквания срещу мен?

— Това е съвсем прост въпрос.

— За който имам съвсем прост отговор. Не знам. Не вярвах, че някой те е изнасилил, и полицията се съгласи с мен. Смятам, че беше нещастна, гневна тийнейджърка и измисли история, която просто излезе от контрол. Затова и избяга от къщи. Това, което не разбирам, е защо си се върнала сега.

— Не си излизала, не си била заспала?

— Винаги си ме обвинявала за смъртта на Джейкъб. За това ли е всичко?

— Не.

Фрида си помисли, но не каза, че всъщност винаги бе обвинявала себе си.

— И затова че се съвзех след това.

— Съвзе ли се?

— О, за бога. Не съм ти пациент.

— Смятам, че беше човек, когото познавам.

— За какво говориш?

— За изнасилвача. Мисля, че трябва да съм го познавала. Не беше просто случайност. Не би могло да е. Той знаеше къде съм. Познаваше къщата.

Фрида погледна бледото, отегчено лице на майка си.

— Понякога трябва просто да продължиш. Това правя аз. — Тя погледна часовника си. — Излизам след няколко минути. С групата.

— С групата?

— Наблюдаваме прилепи. Като наблюдение на птици е. Но на прилепи.

— Тръгвам си. Има още един човек, когото трябва да видя.

— Омъжена ли си? — попита внезапно Джулиет.

— Не.

— Деца?

— Не. Може ли да погледна стаята си?

— Сега е мой кабинет. Знаеш пътя.

 

 

Бяха минали двайсет и три години. Не бе останала и следа от Фрида. Просто дълга, тясна стая с прозорец, който гледа към градината. Покривът под него беше плосък, би могло някой да се е възползвал от това. Или да е влязъл през вратата и да се е изкачил по стълбите, докато майка й е гледала телевизия. Застанал бе до леглото й и я беше наблюдавал, докато спи. Намръщи се и прокара пръст по перваза на прозореца, събирайки солиден слой прах. Не остана с впечатление, че кабинетът е използван — беше твърде подреден, кабелите на компютъра и настолната лампа не бяха включени. На бюрото лежеше голяма купчина писма, адресирани до майка й, някои на ръка, сметки за плащане. Нито едно не беше отворено. Фрида ги прегледа, търсейки датите на изпращане. Първите бяха отпреди шест месеца.

Слезе долу. Майка й стоеше в коридора — с шал на главата и смръщила лице, несръчно се опитваше да върже възела. Погледна Фрида и в очите й сякаш проблесна пламъче.

— Как се чувстваш? — попита Фрида.

— Малко е късно да започнем да споделяме чувства.

— Не това имах предвид.

— Аз съм лекар — отговори Джулиет. Нямам нужда да говоря с друг лекар. Ако ти изобщо се броиш за лекар.

— Лекарите са най-лошите пациенти — каза Фрида.

— Намери ли това, за което дойде?

— Не.

— Знаеш ли какво не можеш да понесеш? Иска ти се да мислиш, че си като любимия си баща, но всъщност си като мен.