Ники Френч
Безкраен четвъртък (34)

34

На следващата сутрин двамата с Джоузеф си тръгнаха. Когато Фрида каза на Ева, че се връща в Лондон за няколко дни, имаше чувството, че напуска дома си отново. Ева се изненада и разстрои, после се обърна към Джоузеф.

— Ти ли ще докараш Фрида? За училищната среща?

— Мисля.

— Добре — каза тя весело и му подаде ръка все едно беше шофьор на такси, дошъл да вземе Фрида. — Довиждане тогава.

— Ей — дръпна я той и я прегърна.

Когато се разделиха, Ева избърса сълза с ръкава си.

— Както и да е — промърмори тя, — това не е истинско довиждане, нали?

Планът беше да иде в Лондон, да види пощата си, да провери дали котката е добре, да се свърже с пациентите си. Да разчисти графика си и после да се върне в Бракстън при майка си и училищната среща. Но още щом пристъпи прага на входната си врата, видя плик с познат почерк върху купчината писма на постелката. Вдигна го. Нямаше марка. Вероятно Санди сам го е пъхнал през процепа на вратата днес, след като пощата с била доставена.

Разкъса илика и прочете няколкото реда. За миг я прободе чувство за вина. Изобщо не се беше сетила за него в дните по време на пътешествието си в миналото. Вдигна телефона и набра номер. Последва кратък разговор. Час по-късно стоеше на върха на Парлъмънт Хил и гледаше как Санди се изкачва към нея по пътеката от страната на Хамистед. Фрида почувства, че не може просто да стои и да се взира в него, докато той се изкачва, затова извърна поглед към забуления в мъгла град в нозете й. Когато се обърна, той беше почти до нея. Изглеждаше остарял, по лицето му имаше нови бръчки. Не се целунаха, нито стиснаха ръце.

— Това тук прилича на място, където се срещат шпиони — каза Санди. — Неутрална територия, далече от всякакви погледи.

— Това е място, на което никога не сме идвали заедно — отговори Фрида.

— Сигурен съм, че можеш да ми разкажеш нещо интересно за него. Тук има ли подземна река? Като Уолбрук, където ме заряза, реката, която ти каза, че се мъчела да се освободи. Или е място, където е извършено прочуто убийство?

Фрида погледна ядосаното му лице. Това ли е мъжът, когото беше обичала? Дотук ли бяха стигнали?

— Много съжалявам за всичко — каза тя.

— За кое по-точно?

Фрида искаше да каже: „Недей. Моля те, нека да не правим така, заради всичко, което сме били един за друг“. Но не можа.

— Съжалявам, че беше толкова внезапно — отговори тя. — Съжалявам, че те нараних толкова след всичко, което ти направи за мен и беше за мен. И съжалявам, че изчезнах и не ти отговарях.

— О, това значи. Аз пък мислех повече за това как ти беше в ужасна беда, когато те намушкаха почти смъртоносно и аз захвърлих всичко и се върнах обратно в Англия. Как си обещахме да сме заедно и как след това ти изведнъж скъса връзката, просто ей така, без никакъв повод, без предупреждение, без разговор.

— Дължа ти много повече, отколкото думите могат да кажат. Ако съм те наранила…

— Ако? — горчиво изрече Санди.

— Чувствам се ужасно и наистина съжалявам. Но щеше да е още по-зле, ако бяхме продължили.

— Мислих за това. Мислиш ли за случайно съвпадение, че се случи точно когато ти се върна към ужасната травма от миналото си?

— Не, не мисля.

— И как вървят нещата? Откри ли го вече?

— Не искам да говоря с теб за тези неща.

— О, разбирам — отвърна Санди. — Сега не съм част от вътрешния кръг, нали?

Фрида не отговори.

— Не можеш да постъпваш така, Фрида. Не може да ме използваш и после да ме захвърлиш.

— Не е така.

Санди понечи да каже нещо, после спря. Правеше очевидно усилие да се овладее.

— Това, което трябва да направим… което ти трябва да направиш, е да минеш през всичко, да направиш, каквото смяташ, че трябва да направиш в родния си град, да се справиш с призраците от миналото си и после вече ще можем да говорим. Можем да се справим.

Фрида взе ръката му и го погледна в очите.

— Санди, искам да ти кажа ясно: не. Свършихме. Всичко приключи.

На лицето на Санди внезапно се изписа отчаяние.

— Фрида, трябва да ми кажеш дали е заради нещо, което съм направил? Нещо, което съм направил, без да съзнавам?

Фрида изчака миг, преди да заговори. Макар това да беше работата й, сега й беше почти невъзможно да обясни, въпреки че беше напълно сигурна в себе си.

— Това, което се запитах — започна тя, — беше дали двамата с теб ще прекараме остатъка от живота си заедно и когато отговорих с „не“ на този въпрос, всичко друго загуби смисъл.

— Това не може да е вярно — прекъсна я Санди и тя видя как върху лицето му проблясват гняв и подозрение. — Има ли нещо, което не ми казваш? Някой друг? Карлсън ли е? Или онзи строител? По-добре ще е да ми кажеш, защото и без това ще открия.

Вероятно видя нещо върху лицето на Фрида, защото отстъпи крачка назад.

— И после какво? — озъби се тя.

Пое дълбоко дъх. Беше си обещала, твърдо си беше обещала, че няма да си позволи да се ядоса на Санди, защото щеше да е просто начин да се измъкне, но в момента това й костваше огромно усилие на волята.

— Трябва да се върнеш обратно в Щатите.

— Няма да се отървеш от мен така лесно — каза той. — Все още съм част от живота ти.

— О, Санди, забрави всичко. Просто ме остави.

Срещата завърши зле, той си тръгна разярен. Докато слизаше по хълма, телефонът й иззвъня. Беше Рубен.

— В Лондон ли си?

— Защо?

— Говори ли със Саша? Тя се опитва да се свърже с теб.

— Не бях тук.

— Не си била тук? — изръмжа Рубен. — Не си ли чула — телефоните все още работят на далечни разстояния.

— Сложно е.

— Върви да видиш Саша.

— Защо?

— Защото ти е приятелка.

— Скоро ще й звънна.

— Не, отивай да я видиш. И не след няколко дни. Сега. На момента.

А смяташе да се върне в Лондон за ден-два, почти инкогнито, без да се среща с никого. Сега слезе до Хайгейт Роуд и взе такси до Строук Нюингтън. Когато Саша отвори вратата, Фрида разбра защо Рубен й бе звъннал. Обикновено бледата й кожа сега бе станала почти сива, очите й бяха безизразни, косата — чорлава. Саша й беше приятелка, но я бе срещнала за първи път като пациент, пострадал от непочтеното отношение на бившия си терапевт. Тогава беше в много лошо състояние, но сега изглеждаше още по-зле. Раменете й бяха увиснали, движеше се бавно, не беше сигурно, че разпозна Фрида.

— Къде е Франк? — попита Фрида.

— Излезе — отговори Саша. — Има случай.

— Знае ли, че си в такова състояние?

— Той работи.

— Къде е Итън? — попита Фрида с нарастващо чувство на тревога.

Итън беше в бебешката люлка, закачена на рамката на кухненската врата, мърляв, но добре. Фрида събра всичко, за което се сети, памперси, бутилки за хранене, количката, малко дрешки, после повика такси и ги откара в своята къща. Саша се съгласяваше с всичко, все едно се движеше в някакъв полусън. Фрида я заведе да легне на дивана, после направи проста храна от ориз и смачкани моркови за Итън, след което го изкъпа. Той просто зяпаше с ококорени очи и приемаше всичко. Сложи му нов памперс (наложи се да погледне упътването отстрани на кутията) и после го намести в собственото си легло, обграждайки го с възглавници, за да не се претърколи на пода. Той заспа само след няколко минути с ръце, пъхнати под бузата.

После Фрида се върна при Саша и направи за нея почти същото, което бе направила за малкия й син. Заведе я в банята, напълни ваната, след това свали дрехите й, накара я да влезе и й помогна да се изкъпе. Изсуши я и я облече в свои чисти дрехи, които й бяха доста големи. Заведе я обратно долу на дивана, после изскочи от къщата, обзета от страх да я остави сама дори за тези няколко минути. Купи малко хляб, масло и мляко. После вкъщи направи чай, препече филийки, намаза ги с конфитюр и я нахрани хапка по хапка, после я накара да изпие топлия чай.

— Не мога — каза Саша накрая.

— Няма нужда да казваш нищо.

— Не знам какво ми стана. Просто ме връхлетя внезапно и нищо не можех да направя, за да го спра. Беше като вълна.

Говореше завалено, сякаш е пияна.

— Случва се — отговори Фрида. — Трудно е да си майка. Но ще се справиш. Заедно ще се справим.

По-късно Фрида я заведе горе и я сложи в леглото до Итън. Не можеше да се сети какво друго би могла да направи, затова легна до приятелката си. Известно време мислеше, че тя спи, но внезапно Саша й проговори.

— Какво ще правя? — каза тя. — Какво ще правя?

— Аз заминавам утре. Обратно в Бракстън. Само за няколко дни. Но ще намеря кой да се грижи за теб.

Видя, че по лицето на Саша се стичат сълзи.

— Не може ли да ме вземеш със себе си? — Звучеше като малко дете.

— Не този път, мила — погали косата й Фрида. — Не този път.

 

 

Клои се появи малко преди Фрида да тръгне. Изглеждаше сериозна и развълнувана, а също и притеснена.

— Какво трябва да правя? — попита тя, сякаш беше доброволец в опасна военна операция.

— Просто наглеждай Саша. Погрижи се да яде и да пие достатъчно течности. Един лекар, мой приятел, ще дойде да я види тази сутрин и Рубен също ще намине. Оставила съм достатъчно храна в хладилника. Гледай Итън да е добре.

— Не знам нищо за бебетата! Плашат ме. Постоянно реват и почервеняват, когато ги вдигна, а веднъж едно повърна във врата ми. Не мога да сменям памперси, Фрида. Не ме моли да правя това.

— Вероятно ще се справиш, ако се съсредоточиш върху задачата. Но не мисля, че ще ти се наложи. Саша ще е тук. Ако той плаче, просто го утеши. Ако е гладен, дай му храна.

— Каква храна? Какво всъщност ядат бебетата?

— На масата има бурканчета с бебешка храна, освен това винаги можеш да му смачкаш банан или нещо такова. Приготвила съм няколко бутилки с мляко в хладилника.

— О, божичко — изхленчи Клои.

— Ще се справиш. Може да преговаряш уроците си и да правиш чай за двете ви. Просто не искам Саша да остава сама в момента. Франк е заминал някъде, но говорих с него. Ще се върне до два дни.

— Може ли да повикам Джак? Той има малки племенници.

— Окей.

— Защо аз?

— Защото ти вярвам.

Бузите на Клои порозовяха.

— Добре тогава.