Ники Френч
Безкраен четвъртък (4)

4

— Заповядай. Седни — посочи Фрида един стол и изчака Беки да седне, преди самата тя да заеме мястото си в своя червен стол.

Момичето се огледа. Стаята бе чиста и безлична. На стената срещу нея висеше картина с някакъв прашен пейзаж, между двата стола имаше ниска маса с кутия книжни кърпички отгоре, лампата в ъгъла хвърляше мека светлина върху сиво-зелените стени. Беки забеляза, че на перваза на прозореца има саксия с растение. През прозореца видя обширна строителна площадка с кранове, издигащи се над високата дъсчена ограда.

— Доста е плашещо — каза тя, като се обърна към Фрида, която седеше изправена в стола си и чакаше спокойно.

— Началото винаги е плашещо.

— Искам да кажа, че когато те видях преди, беше в твоята къща и ти ми направи чай, в камината гореше огън и беше такова едно уютно. — Посочи с жест стаята около себе си. Облечена в прекомерно голям за нея пуловер с едра плетка върху торбести кадифени панталони, тя криеше дребното си тяло под пластове дрехи. — Това тук е сериозно.

— Просто място, където можеш да кажеш всичко.

— Не знам. Нямах намерение да стигаме толкова далече. Съгласих се да дойда само за да разкарам мама. И изведнъж седя тук и всичко е ужасно тихо, сякаш чакаш да чуеш какво имам да кажа. — Тя сложи ръка върху устата си, после я махна. — Но аз нямам нищо за казване. Мозъкът ми направо се изпразни и зациклих. Всъщност единственото, което ми се иска, е да избягам.

— Ще е жалко да избягаш след само една минутка тук — усмихна се Фрида.

— Има ли хора, които идват и стоят, без да кажат нищо през цялото време?

— Случва се.

— Значи, ако искам, бих могла да го направя?

— Има голяма вероятност да се почувстваш неловко. Понякога мълчанието е по-трудно от говоренето. Но всъщност това, което искам да направя днес, е нещо друго, един вид оценка. Ще ти задам няколко въпроса, ти ще отговориш и после ще видим накъде ще продължим.

— Ами ако не искам?

— Тогава няма да отговаряш. Тук нещата зависят от теб. Може да не ти се струва така, но това е истината. Можеш да говориш или да мълчиш, можеш да си тръгнеш, когато поискаш. Можеш да ми казваш неща и аз няма да те съдя, няма да се шокирам. Тук съм, за да ти помогна да споделиш нещата, за които не си в състояние да говориш. Понякога, когато ги изречеш, когато ги признаеш, те стават по-малко плашещи.

— Защо? Това са просто глупави думи. Те не могат да променят нищо.

— Нерядко е като лъч светлина в тъмен ъгъл. Или може би по-скоро прилича на дълго взиране в тъмнината, докато очите ти се адаптират и започнеш да различаваш сенките, които се крият там. Страховете, които нямат име, имат власт над нас. Мисли за времето, прекарано тук, като за възможност да придобиеш някакъв контрол.

— Какво общо имат тук страховете? Само защото малко съм позагубила апетит.

— Това няма да отшуми, ако просто стоиш и чакаш. Не става по-добре, нали? Вероятно дори се влошава.

— Нямам представа за какво говориш. Какво искаш да кажеш с „това“?

— То е нещото, което те спира да ядеш, не ти дава да ходиш на училище, кара те да се чувстваш отвратена и уморена, ядосва те и те отдалечава от майка ти. То те доведе тук. Колкото и да те притиска майка ти, ти не би се съгласила да се видиш с мен, ако не чувстваше, че по някакъв начин срещата би могла да ти помогне.

— Само така си мислиш.

— Хайде да започнем с няколко простички въпроса. На петнайсет си, нали?

— Ще стана на шестнайсет през януари.

— И живееш с майка си?

— Точно така. Само двете.

— На колко беше, когато баща ти ви напусна?

— На шест. Известно време се връщаше и пак си тръгваше, и накрая ни напусна завинаги.

— Помниш ли как се чувстваше по това време?

— Как мислиш се чувствах?

— Не знам. Затова те питам.

— Разстроена.

— Те говориха ли ти за това?

— Татко ми каза. Но си спомням главно спорове и викане.

— Какво помниш от думите му?

— Взе ме на коленете си и започна да плаче. Усещах как сълзите му капят върху главата ми, това помня. Трябваше да го прегърна, за да се почувства по-добре.

— Беше ли му ядосана?

— Не точно. Само исках да си дойде вкъщи. Но после, когато идваше, ставаше ужасно, затова отново ми се искаше да си иде. Или да си иде тя.

— Майка ти?

— Да.

— Беше ли й ядосана?

— Знам, че е нечестно. Тя се грижи за мен. Но ме дразни. И не ме разбира. Никога не ме е разбирала.

— Баща ти разбира ли те?

— Преди мислех, че ме разбира. Сега се отегчава, когато не съм весела. Иска да съм сладкото му малко момиченце.

— Значи не можеш да говориш с тях за нещата, които се случват в твоя живот?

— Не бих искала.

— Разкажи ми за приятелите си. Имаш ли близки приятели?

— Чак пък близки.

— Имаш ли приятелски кръг?

— Предполагам.

— В училище?

— Главно.

— А имаш ли най-добра приятелка, или приятел?

— Караш ме да се чувствам като малко дете. Ами, да речем, Шарлът, всъщност тя ми беше близка преди, както и едно друго момиче — Кери. Познавам я от детската градина. Говорех си с тях за всичко.

— Преди… но не сега?

Бети пъхна ръце в ръкавите на пуловера си и се приведе напред така, че меката, тъмна коса падна върху лицето й.

— Вече не ми пука за тях. Макс е ок. Харесвам го, но не по този начин.

— Значи, не си толкова близка с приятелките си, колкото преди?

— Може би.

— Тормозят ли те в училище?

— Не.

— Никога?

— Зависи какво разбираш под тормоз. Момичетата могат да са големи кучки и понякога те изритват, и се чувстваш ужасно, но пък това се случва на всички и ако трябва да съм честна, аз също се държа така с други момичета. Всички го правят. Ту си с групата, ту си аут, така стоят нещата.

— Сега в групата ли си или си аут?

— Не, не съм. Вече не съм с групата. Те се отказаха от мен или може би аз се отказах от тях.

— Говорим за последните няколко седмици.

— Главно.

— Последните няколко седмици, в които бягаш от училище и гладуваш?

— Просто не съм гладна. И без това си бях слаба.

— И храната те отвращава?

— Да.

— Отвращава те да вкарваш неща в тялото си.

Беки повдигна рамене.

— Значи, вероятно наскоро си направила нещо или са ти направили нещо, което те е разтревожило и уплашило.

Момичето отново повдигна рамене и погледна навън към крановете, които поклащаха блестящите си рамене на хоризонта.

— Беки?

— Сънувам лоши сънища.

— Разкажи ми.

— Не знам. Не си ги спомням — момичето извади едната си ръка от ръкава и започна да гризе кокалчетата на пръстите си. — Не обичам да си лягам.

— Заради сънищата ли?

— Не знам.

— Някои хора не обичат да спят, защото спането прилича малко на смърт.

— Все ми е тая.

— На тъмно ли спиш?

— Държа лампата светната. Мразя тъмнината.

— Винаги ли си я мразела?

— Не.

— Напоследък ли започна да мразиш тъмнината?

Беки потръпна.

— Случило ти се е нещо в тъмното?

— Сега искам да си ходя.

— Беки. Не е необходимо да ме гледаш в лицето. Може да гледаш навън или да затвориш очи, ако искаш. И да ми кажеш какво ти се е случило в тъмното.

Беки затвори очи. Клепачите й бяха виолетови, почти прозрачни.

— Тук си в безопасност. Разкажи ми. Сама ли беше?

— Да — прошепна тя едва чуто.

— Продължавай.

— Бях заспала в леглото си или почти заспала. Не знам.

— Да. — Не трябваше да слага думи в устата на момичето, нито мисли в главата й, трябваше просто да чака.

— И тогава се събудих или почти се събудих и знаех, че в стаята ми има човек. — Клепачите й се отвориха и после отново се затвориха. — Беше тихо, много тихо.

— Разкажи ми.

— Не можеш ли да отгатнеш?

— Не искам да отгатвам. Искам ти да ми го разкажеш.

— Бях изнасилена. Някой ме изнасили.

 

 

После тя се разплака и Фрида — която избягваше всякакъв физически контакт с пациентите си — я прегърна и нежно махна косата от бледото й, обляно в сълзи лице. След това донесе чаша вода и я накара да я изпие, докато се обаждаше на следващия си пациент, за да му каже да дойде с половин час по-късно от уговореното, защото се е забавила.

— Скоро ще поговорим сериозно за това — каза й тя, когато се върна. — Но първо имам няколко въпроса. Той използва ли презерватив и ако не е, ти направи ли си тест за бременност?

Беки изглеждаше ужасена.

— Не, не използва, и не. Искам да кажа, че не можех да мисля. — Млъкна.

— Имала ли си цикъл оттогава?

— Цикълът ми спря много преди това.

— Трябва ти тест за бременност и е редно да идеш на лекар.

— Не мога. Не искам.

— Просто за да си сигурна.

— О, Господи! Може да имам спин. Мислиш, че може да съм се заразила.

— Просто за да си сигурна.

— Не искам!

— Можеш да идеш при личния си лекар или в клиника. Ще ти дам няколко номера.

— Би ли дошла с мен? Не мога да го направя сама.

— Налага се да кажеш на майка си, Беки. Тя трябва да дойде с теб.

— Не можеш да ме принудиш.

— Не те принуждавам, но трябва да й кажеш.

— Тя ще ме намрази.

— Случило ти се е нещо много ужасно, Беки. Защо мислиш, че някой ще те намрази заради това?

— Не мога да й кажа. Наистина ли мислиш, че трябва? Не знам как.

— Да, много е трудно. Но вече го каза на мен, затова сега ще ти е малко по-лесно да го кажеш на майка си.

— Кога?

— Възможно най-скоро.

— Не знам.

— И тя може да дойде с теб при доктора. Това би било най-доброто.

— Не знам как да й кажа.

— Беки?

— Да?

— Изобщо ли не ти хрумна да идеш в полицията?

— По-скоро бих умряла. Ако им кажеш, ще се убия. Предупреждавам те. Няма да ида в полицията. Не знам нищо. Не знам кой беше, не видях лицето му и не можеш да ме накарат да им кажа. Не можеш.

— Права си. Не мога.

— Време ли е да си тръгвам?

— Тук си доста повече от час, така че майка ти сигурно те чака. Но можеш да останеш колкото искаш.

— Какво трябва да й кажа?

— Кажи й какво се е случило. Говори с нея. Помоли я да те заведе на лекар. Ще се срещнем отново много скоро.

— Ще ми помогнеш ли?

— Да.

— Не се чувствам много добре. Малко ми се гади.

Фрида протегна ръка и помогна на Беки да се изправи. Лицето на момичето беше станало прозрачно от умора. Приличаше на малко дете. Прегърна я.

— Беше много смела — каза й. — Справи се добре.