Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фрида Клайн (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Thursday’s Children, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2022)

Издание:

Автор: Ники Френч

Заглавие: Безкраен четвъртък

Преводач: Росица Тодорова

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: AMG Publishing

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: „Алианс принт“ ЕООД, гр. София

Излязла от печат: 29.06.2018 г.

Редактор: Русанка Одринска

Коректор: Любомира Якимова

ISBN: 978-954-9696-99-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15139

История

  1. — Добавяне

15

Фрида изпита облекчение, че е обратно в Лондон с асфалт, а не кал под краката, в град, където никога не е тъмно и никога не е тихо. Но не остана там дълго. Понеделник сутринта стана рано, закуси в „Номер 9“, кафене, което държаха нейни приятели, и отиде в кабинета си. Прие двама пациенти. Първата беше жена на средна възраст, на име Сара-Джейн, чийто по-малък син се бе хвърлил от висока сграда преди девет месеца, тя вече не искаше да живее, но имаше две други деца и чувстваше, че няма право да умре, нито дори да си го помисля. Другият беше наскоро насочен към нея младеж, чийто сарказъм стигаше до жестокост. След като той си тръгна, тя имаше усещането, че и въздухът е наситен с неговата ирония.

Фрида изпи голяма чаша вода, после провери съобщенията си. Имаше едно от Санди: „Здрасти, Фрида. Боби Колман е свободна утре в единайсет и четвърт. Кажи устройва ли те?“.

— Чудесно е — каза Фрида, когато му звънна. — Ще преместя часовете на пациентите си и ще ида.

Имаше и мейл от Беки, в който казваше, че Мади била бясна, след като Фрида си тръгнала, но че тя въпреки това смята да съобщи в полицията, просто имала нужда от няколко дни, за да събере кураж. И я молеше да й препоръча терапевт, при когото да иде.

Отговори й веднага. Даде на Беки три имена, две жени и един мъж (макар да каза, че за изнасилване вероятно ще е по-лесно да се говори с жена), и техните телефонни номера. „Спомени името ми — написа тя — и им кажи, че с радост ще поговоря с тях за положението ти, ако сметнат, че това ще им е от полза. Помни, Беки — продължи тя, — не бива да ходиш при човек, пред когото се чувстваш неудобно или не ти харесва. Изключително важно е да можеш да кажеш «не», ако трябва. Тези тримата са добри, но може да не са подходящи за теб. Обади ми се, ако имаш нужда от още нещо и моля те, дръж ме в течение“.

След това смени часовете на тримата си пациенти за следващия ден и звънна на майка си, за да й каже, че утре сутринта около десет ще я посети. Един глас в главата й настояваше, че се държи с майка си като с дете и се опитва да я контролира. Тя се съгласи с гласа, но пренебрегна посланието му.

Този следобед имаше още двама пациенти и после я чакаше така жадуваната вечер вкъщи. Бе казала на Санди, че има нужда да остане сама, и наистина, когато затвори вратата на малката си къща и поспря в тишината с котката, мъркаща в краката й, почувства такова силно облекчение, сякаш от раменете й е паднал огромен товар. Пусна щорите на прозорците, запали огъня в камината, кипна чайника, седна в креслото си до пламъците с книга в ръка и се отдаде на удоволствието от потрепването на дъжда отвън и топлината и уюта вътре.

 

 

Мади Кепъл влезе в къщата с леко замаяна глава и след дълга борба с ключовете. Минаваше полунощ, а бе излязла рано сутринта, за да прекара деня с приятелка в Норуич. Ходиха да се шляят и пазаруват из магазините, после обядваха в малък френски ресторант и пиха твърде много вино, флиртуваха със сервитьора и си говориха за неверни съпрузи и трудни деца. В началото Мади малко се колебаеше дали да иде. Не беше сигурна редно ли е да оставя Беки сама. Но приятелката й настоя, че има нужда от малко почивка, а и самата Беки като че ли нямаше нищо против. Бяха спорили за намерението й да съобщи за изнасилването в полицията, после за Фрида и Беки изглеждаше почти облекчена от възможността майка й да се разкара от къщата. Мади трябваше да си признае, че се чувства доста по-добре въпреки главоболието. Беше хубаво понякога да избяга за малко, необходимо беше.

Остави елегантните хартиени пликове от шопинга в коридора. Щеше да ги прибере, преди Беки да е станала сутринта. Не искаше дъщеря й да види нещата, които купи — червеите обувки и полата, която с положителност бе твърде къса за нея, но на кого му пука, шапката клоше[1], в която се бе влюбила в магазина, но сега осъзнаваше, че сигурно никога няма да я сложи.

Във въздуха се носеше слаба, непозната миризма. От празната миялна машина в кухнята разбра, че Беки вероятно не е яла нищо. Но пък едва ли би хапнала и ако Мади беше там и се опитваше да я убеди. Дъщеря й беше упорито момиче. Упорита и гневна, и нещастна. Приятелката й я беше успокоила, че ще отмине. „Не осъзнават през какъв ад ни прекарват“, беше казала тя.

Миризмата леко се засили, когато тръгна нагоре по стълбите. Вратата на стаята на Беки беше затворена и къщата бе абсолютно тиха, като се изключи лекото капене на кран, идващо от банята. Мади не беше сигурна какво я накара да бутне затворената врата. Тя се отвори с леко проскърцване, после опря в нещо. Пъхна глава в отвора и за момент остана загледана в стаята на дъщеря си. Видя пухкавите играчки, наредени на перваза на прозореца, видя пощенските картички, забодени на таблото на стената и полиците с книги и учебници. И дъщеря си, увиснала от греда на тавана, слаба, отпусната и безжизнена, както би изглеждал само един мъртвец. Една от обувките й беше паднала. Очите бяха отворени.

Мади изпищя. Свлече се на пода, все още пищейки, покрила лице в ръцете си, за да се скрие от ужаса пред себе си. Пищя, докато една съседка, която имаше резервен ключ от къщата, не се събуди от шума и дойде да види какво става. Независимо от това Мади продължи да пищи, докато гласът й прегракне и сините лампи и сирените пристигнат на улицата.

 

 

Следващата сутрин Фрида стана много рано и стигна до гара Ливърпул стрийт навреме за влака в осем часа, като си проби път на изток срещу плътния поток на пътниците, пристигащи в Лондон. От гарата взе такси и доста преди десет отново чукаше на вратата на майчината си къща.

— Идвам, идвам — каза майка й. — Вероятно трябва да кажа нещо за автобусите.

— Не те разбрах.

— Ами нали знаеш — чакаш двайсет и три години и после идват два един след друг. С тази разлика, че ти не си два автобуса, а един.

— Може ли малко кафе?

— Стига да не ми задаваш повече въпроси за това какво се е случило тук в нощ, твърде далечна, че да я помня.

— Няма.

Бутилката вино все още стоеше в центъра на антрето. Кухнята пак блестеше от чистота. Всичко изглеждаше така, сякаш не е пипано или местено от посещението на Фрида в неделя. Джулия Клайн мълчаливо направи кафе. Денят навън беше сив и дъждовен.

— И така — каза тя, като сложи чаша пред Фрида. — Защо се върна? Да не би внезапно да си осъзнала колко много ти липсвам?

— Поръчала съм такси, което ще дойде да ни вземе в десет и половина. Имаш записан час в болницата в единайсет и половина.

— Не, нямам.

— При професор Робърта Коулмън. Тя е уговорила мозъчен скенер за теб.

— Моля?

— Мисля, че е необходим.

— Това да не е някаква шега?

— Не.

— Добре, защото хич не ми е смешно. Идваш тук да ме влачиш по болници, защото смяташ, че нещо с мозъка ми не е наред?

— Понякога промените в поведението се забелязват по-лесно от външен човек.

— Това някакъв вид психологическо отмъщение ли е? Защото, ако е така…

— Това е просто предпазна мярка — отговори Фрида.

— Когато при теб дойде пациент, който казва, че е нещастен, на здравен преглед ли го пращаш?

— Ако има нужда. Нещастна ли си?

— Ще ми се никога да не се беше връщала. Дейвид беше прав. По-добре ми е без теб. — Втренчи се във Фрида със стисната в права линия уста. — И какви са тези промени в поведението ми — попита тя.

— На пръв поглед са незначителни.

— Не забравяй, че съм била джипи почти четиридесет години. Не можеш да ме сплашиш с медицинските си познания.

— Пиеш от ъгълчето на устата си. Правиш внезапни гримаси, които мисля, не осъзнаваш.

— И това ли е всичко?

— Забелязах, че не си отваряла пощата си от няколко месеца.

— Детектив Клайн. Това е в различна категория.

— Да, права си.

— Това вероятно те кара да мислиш, че съм депресирана, а начина, по който пия чай, и гримасите те карат да се чудиш дали нямам мозъчен тумор.

— Заслужава да се провери.

Майка й остави чашата си настрана.

— Не мисля, че искам да го пия пред теб. Ще наблюдаваш начина, по който устата ми работи или не работи.

— Ще дойдеш ли в болницата?

— Че защо не? Една приятна сутрин с дъщеря ми.

За Фрида беше много трудно да се сдържа да не отговори саркастично на непрестанната ирония на майка си.

— Добре — бе всичко, което каза. — Трябва да свалиш всичко метално от себе си. Вероятно ще ти позволят да останеш в собствените си дрехи. Донесох ти тапи за уши. В апарата за ЯМР става доста шумно.

— Благодаря, докторе. — Тонът бе язвителен, но за миг пролича, че Джулиет Клайн е разтревожена.

— Таксито ще дойде всеки момент.

 

 

Фрида седна в чакалнята и чете книгата си, докато майка й се върна от скенера.

— Добре ли си? — попита тя.

— Леко изнервящо е — отговори майка й.

— Кога ще получиш резултатите?

— Ще ги изпратят на лекаря ми до ден-два.

— Бързо е. Ще ми ги съобщиш ли?

Джулиет Клайн наклони глава настрани и се взря в дъщеря си.

— Вероятно — отвърна. — Сега може да тръгваш.

— Наистина ли?

— Да. Мисля да напазарувам, след като и без това съм тук. Няма нужда да се въртиш около мен. Все още не съм легнала да умирам.

Погледнаха се, Фрида кимна и махна с ръка за довиждане, после излезе от чакалнята.

 

 

Докато чакаше такси, което да я закара до гарата, включи мобилния си. Не беше проверявала съобщенията от вчера следобед. На екрана изскочиха две. Първото беше от Беки, изпратено миналата вечер в потвърждение на мейла на Фрида от предишния ден. Гласеше: Благодаря! И след думата имаше усмихнато личице. Второто беше от Мади, изпратено преди два часа. Фрида го отвори.

Видя ли какво направи. Надявам се да си доволна.

Въздухът около Фрида замръзна. Остана неподвижна за момент, смръщила чело, и се канеше да звънне на Мади, но промени решението си. Влезе в Гугъл и въведе името на Беки, загледана втренчено в екрана, докато думите се появиха.

Още преди да кликне върху заглавието, вече знаеше, че е нещо лошо. Прочете „Тийнейджърка намерена мъртва в дома й“. Появи се пълната история, представена от местен репортер. Бързо превъртя надолу, като следеше само за голите факти: „Ребека Кепъл, петнайсетгодишна, е намерена мъртва в дома си в ранните часове на сутринта от майка й, мисис Маделин Кепъл. Липсват подозрителни обстоятелства, детектив Крейги потвърди, че полицията не издирва извършител. Семейството е съсипано от трагедията. Директорката на училището, Брайъни Лофтъс, заяви, че Беки е била умна, популярна и талантлива ученичка, която ще липсва на всички“.

Появи се такси и Фрида влезе в него.

— Към полицейския участък — каза тя.

— Този на Уолзи Роуд?

— Ако той е главният, да.

Детектив Крейги беше малко над трийсетте, слаба и силна, с тъмна къдрава коса, събрана в стегнат възел на тила, и плътни тъмни вежди, които й придаваха заплашителен вид.

— С какво мога да ви помота? — попита тя.

— Вие ли отговаряте за случая на Ребека Кепъл?

— Да.

— Аз съм доктор Фрида Клайн. Имам информация за смъртта й.

— Аха — вдигна вежди детектив Крейги, — разбира се, ще има разследване, но не съм сигурна с какво може да помогнете при тази трагична смърт. Случаят е приключен.

— Случаят трябва да се отвори отново.

Крейги се взря в нея за няколко секунди.

— Много добре. Ще намеря стая, за да ми кажете какво ви тревожи.

Но свободна стая не се намери. Тя обясни, че са в процес на ремонт, затова накрая изведе Фрида навън, в неочаквано зелена градинка зад участъка, която имаше нужда някой да се погрижи за нея. По оградата бяха избуяли къпини.

— Хората идват тук да изпушат по цигара — обясни Крейги. — Седнете посочи към мърлява дървена пейка.

Но Фрида остана права, както и полицайката.

— Беки не се е самоубила.

— Мъчително е, когато млад човек избере да отнеме живота си. Трудно се примиряваме с това.

— Беки не е отнела живота си.

— Майката на Беки ви спомена, д-р Клайн.

— Срещнах се с Беки като терапевт, но Мади вероятно ви е разказала това. Трябва също да ви е казала, че Беки е била изнасилена и че беше много депресирана.

— Мисис Кепъл изрази известни съмнения във връзка с това. Но нямаше никакви съмнения относно крехкото й емоционално състояние.

— Няма никакво съмнение за изнасилването.

— Но тя не го е съобщила в полицията.

— Щеше да го направи.

Лицето на Крейги изразяваше съмнение.

— Какво ви кара да мислите, че в смъртта й има нещо подозрително?

— Говорих с нея в неделя и тя изглеждаше по-добре.

— Майка й мисли друго. Но продължете.

— Каза ми, че е решила да иде в полицията, за да съобщи за изнасилването си, и че е решила да се среща с терапевт редовно. Помоли ме да й препоръчам някого, което направих вчера.

— И?

— И двете решения са динамични, утвърждаващи, с поглед напред. Не са решения на момиче със склонност към самоубийство.

— Сигурна съм, че разбирате тази материя по-добре от мен. Но от това, което ми бе казано, разбрах, че Беки е била много разстроена от развода на родителите си. Била е анорексичка, самонаранявала се е, имала е проблеми в училище, бягала е от час. Майка й подозира, че е взимала дрога. Твърдяла, че е изнасилена. — Полицайката вдигна ръка, за да предотврати протестите на Фрида. — Не казвам, че не е била. Просто излагам фактите, които са ми известни. Според майка й, тя е била уязвима и истерична.

— Това не е вярно. Беки не беше истеричка. Беше забележително устойчива.

— Вашите впечатления не са доказателство.

— Как го е направила? — попита Фрида, представяйки си тъничкото, измъчено момиче, което седеше в стаята й и плачеше толкова горчиво.

— Не мога да ви кажа. Ще има следствие.

— Вчера вечерта тя ми изпрати съобщение. Погледнете. — Фрида извади телефона си.

— Би трябвало да знаете, че много често хората се чувстват виновни или отричат истината, когато техен познат се самоубие.

— Тук не става дума за това.

— Сигурна съм, че имате добри намерения, но мисис Кепъл каза, че сте поощрявали фантазиите на дъщеря й и не сте й позволили да загърби проблемите си. Знам, че е трудно да загубите пациент, но и това се случва.

Бележки

[1] Мека шапка с формата на камбанка с малка периферия, модерна между 1922–1933 г. — Бел.прев.