Ники Френч
Безкраен четвъртък (30)

30

— Отървахме се от папиломчетата — заяви Клои, докато вървяха по главната улица. — Нали, Джак?

Той бе обхванат от внезапен пристъп на кашлица.

— Трябва да видя човек, който живее нагоре по тази улица каза Фрида. — Какви са вашите планове? Кога си тръгвате?

— Та ние едва пристигнахме.

— Не искаме да ти пречим — намеси се Джак.

— Напротив искаме. Стар приятел от училище ли е?

— Човек, когото познавах от училище.

— Може ли да дойдем с теб?

— Не.

— Не си забавна.

— Може да посетим баба ти — предложи Джак.

— Срещала съм я само два пъти — отвърна Клои. — И май не ме хареса особено.

— Знаеш, че умира — каза Фрида.

— Това не я прави по-приятна.

— Бих искал да се запозная с нея — настоя Джак.

— Мислех си, че ще се катерим по стръмни хълмове — замрънка Клои. — Че ще срещаме овце и ще прескачаме буйни потоци.

— Това не е Езерната област.

— Добре де, къде живее — направи гримаса Клои.

Фрида започна да обяснява.

— Просто ми покажи на телефона си — прекъсна я Клои. — Забравих моя в колата на Джак.

— Какво искаш да кажеш с това покажи ми?

— Дай — протегна Клои ръка и Фрида й подаде телефона си. — Какъв е кодът за отваряне?

— Че защо би трябвало да имам код за отваряне?

— В случай че някой ти го открадне.

— Ще ми се да го откраднат.

Клои въздъхна и започна да пише нещо на екрана.

— Трябва да помислиш за парола — намеси се Джак.

— Имам достатъчно други неща за мислене.

— Сериозно. Обзалагам се, че не си сменила паролата на номера за дистанционен достъп.

— А аз се обзалагам, че дори нямам номер за дистанционен достъп.

— За да получаваш гласовата си поща от друг телефон.

— Никога не съм го правила. Дори не знаех, че съществува такова нещо.

— Не си ли чела вестници последните няколко години?

— Не и ако мога да го избегна.

— Без парола — обясни Джак, — както хората вече са установили, всеки може да се добере до имейла ти. Като журналистите, които те тормозеха.

Фрида се намръщи. Хрумна й нещо.

— Или Дийн Рийв.

— Дийн Рийв?

Замисли се за бележката, която получи, изпратена сякаш от Мери Ортън. Замисли се за шала, който загуби. Спомни си стъпките, които чу зад себе си. Върна се и още по-назад: към смъртта на Мери Ортън, когато се появи човек, който я спаси. Сети се и за изгорялата къща на Хал Брадшо. За усещането, че той винаги е една стъпка пред нея, че предвижда движенията й, разбира тайните й страхове. Взе телефона си от ръката на Клои и се втренчи в него.

— И така, какво трябва да направя?

— Обади се на доставчика си и смени паролата. И да не е рожденият ти ден или нещо, за което всеки може да се сети.

— Фрида? — изтръгна я от мислите й гласът на Клои. — Става ми студено. Просто ми дай адреса на баба.

Фрида им го даде, все още заета с мисълта за новото предположение, което се въртеше в главата й. Когато двамата тръгнаха, тя хвана ръката на Джак и го задържа.

— Внимавай за нея — каза тя.

— Понякога е много луда — изрече той с възхищение.

— Майка ми може да я смаже.

Загледа се в тях, докато се отдалечаваха, Клои подскачаше, буташе се в Джак, хващаше ръката му, после пак я пускаше. Колкото и да се преструваше, тя си беше все още дете и Фрида усети болка заради несръчното й нетърпение да порасне.

Щом ги изгуби от поглед, тя тръгна по Маунт стрийт и после свърна по малка уличка, която извеждаше от града покрай поле, което през лятото пожълтяваше от лютичета. Зад оградата имаше рахитичен стар кон, ребрата му се брояха, и когато Фрида протегна ръка към него, той отдръпна устни и оголи жълтите си зъби. Няколкостотин ярда по-нататък стигна до къщата, която се издигаше доста навътре от пътя — джорджианска, с огромни прозорци и изградено кръгло езеро за рибки близо до входната врата. Фрида надникна в него и видя един-единствен пъстър шаран, който изследваше дъното.

Когато Мади отвори вратата, изражението й беше каменно.

— Не те искам тук.

— Знам. Но се надявам да поговорим за няколко минути. Има нещо, което трябва да ти кажа.

— Нямаш нищо, което искам да чуя.

— Пет минути. Ако след това все още искаш да се махна, имаш думата ми, че ще си тръгна.

Мади се взря в нея, после бавно поклати глава. Но каза:

— Добре. Ще ти дам пет минути. Но не мога да си представя какво е това, което ще ме накара да пожелая отново да те гледам в лицето.

Фрида влезе и последва Мади във всекидневната. Първото, което я стресна, беше сладникавата смрад още преди да види, че навсякъде има цветя, кремове, парникови рози, декоративни смесени букети. Някои вече бяха увехнали и умираха. По всички равни повърхности имаше картички.

— Хайде, давай — каза Мади.

Нито една от двете не седна.

— Беки не се е самоубила. Нямам доказателство, което да дам в полицията, но тя е била убита. Мади отвори уста да отрече, но Фрида продължи. — Била е убита от мъжа, който я изнасили. Убедена съм, че той някак си е разбрал, че тя ще иде в полицията.

Мади поклати глава.

— Ти си лъжкиня. Просто искаш да не е по твоя вина.

Фрида млъкна за миг. Изобщо не чуваше Мади, защото се подготвяше да каже това, което бе дошла да каже.

— Знам, че е била изнасилена, защото същият мъж изнасили и мен преди двайсет и три години.

— Моля? Какво каза?

— Когато Беки ми разказа за изживяното, аз разпознах моето собствено изживяване. Същия сценарий, съвършено същите думи, които изнасилвачът й е казал. Знам, че нейното поведение преди смъртта й, е накарало теб и полицията да сметнете за напълно очевидно, че се е самоубила. Но тя не го е направила. Някъде на свобода се разхожда мъж, който дебне беззащитни млади жени и именно той е изнасилил и убил дъщеря ти.

— Не. Не. — Мади изглеждаше напълно объркана и отвратена.

— Тя не си измисляше.

Внезапно Мади се свлече на килима. Обви ръце около коленете си и се сви на топка. Фрида си припомни как изглеждаше в къщата й в Лондон само преди няколко седмици — безупречна, с възпитана усмивка, ухаеща на скъп парфюм, с перфектен грим. Сега беше разрошена, облечена нехайно и беззащитна. Тя, Фрида, я беше докарала до това състояние. Ако Беки не й беше разказала своята история, ако Фрида не беше я насърчила да иде в полицията, момичето щеше да е още живо и майка й нямаше да се свива на пода като ранено животно, подреденият й живот нямаше да бъде съсипан.

Фрида приклекна до нея.

— Вярваш ли ми? — попита тя.

— Тя беше много объркана. Всеки го знаеше. Ти го направи. И сега не можеш да се справиш с вината си.

— Вярно е, че беше объркана. Но ако съм права, то тогава мъжът, който изнасили дъщеря ти, избира момичета, за които знае, че са особено уязвими. Чувства се сигурен, че няма да им повярват.

Мади вдигна глава.

— Казваш, че се е случило и на теб?

— Да.

— Как може да си сигурна? Как изобщо може да си сигурна? Било е преди двайсет години. Повече от двайсет.

— Знам — отговори Фрида, — че е бил същият мъж.

— Защо не ми каза? — Тя скочи на крака. Ако ми беше казала, щях да й повярвам.

— Трябваше да ти кажа.

— И тогава тя може би нямаше да е мъртва. — Огледа с втренчен поглед увяхващите цветя. — Това само направи нещата още по-лоши. Сега ще трябва да изживея остатъка от живота си с факта, че не съм й повярвала.

— Знаел е, че никой няма да й повярва, защото е минавала през много тежък период. Там е цялата работа.

— Кой е?

— Не знам. Но не е непознат. Познавал е мен. Познавал е Беки. — Фрида се поколеба, после добави. — И съм сигурна, че е познавал Сара Мей.

— Сара Мей? И на нея ли се е случило?

— Така мисля.

— Някой, когото познаваме? Някой, когото аз познавам?

— Така трябва да е.

Главата на Мади започна леко да трепери, очите й станаха стъклени. Внезапно тя грабна ваза с кремове и я запокити срещу стената, където тя се разби. Цветя и парчета стъкло се посипаха по пода. Сграбчи друга, този път пълна с неразтворени розови пъпки, и от нея се разля вода. Но Фрида бързо я измъкна от ръцете й и я остави обратно на масата.

— Копеле — изръмжа Мади. — Копеле. Злобно, смърдящо копеле. Мъничката ми Беки. Моята миличка дъщеря. Какво направих? Защо не мога да й кажа колко съжалявам?

— Мади…

— Престани да ми говориш с тоя спокоен глас. Нищо не разбираш. И никога няма да разбереш. Ти не си майка. Ти си просто машина. Изобщо не разбираш какво е тук вътре — Тя удари силно гърдите си. — Трябваше да ми кажеш. Щом си знаела, че Беки е в опасност, можеше да я спасиш. Никога, никога няма да ти простя. И все още мисля, че си измисляш. Това е лудост. Ти си луда.

— Изслушай ме. Убедена съм, че мъжът; изнасилил Беки, е открил, че тя има намерение да иде в полицията и затова я е убил. Трябва да разберем кой е знаел за това.

— Ти й каза да иде в полицията. Ти го направи.

— На теб каза ли, че ще ходи?

— Естествено. Все пак й бях майка, макар да усещаше, че я предавам. — Лицето й се сгърчи. По бузите й потекоха сълзи, които се стичаха в устата и надолу по шията й. — Разочаровах я — прошепна тя. — Това е последното, което е изпитала към мен. Разочарование.

— Ти каза ли на някого?

— Не мога да мисля. Не си спомням нищо. Трябва да идем в полицията. — Тя стисна ръкава на Фрида. — Трябва да идем веднага.

— Вече говорих с тях.

— Без да ми кажеш?

— Да.

— Винаги съм мислила, че си високомерна, шибана кучка. Тя беше моя дъщеря. Моя. Не твоя. Как се осмеляваш?

Посегна към друга ваза. Фрида хвана ръката й и я задържа.

— Имам нужда от помощта ти.

— Как?

— Преди всичко и най-важното, не трябва да говориш с никого за това, което ти казах. Ако е човек, когото познаваш…

Мади издърпа ръката си и отстъпи крачка назад.

— Ти си луда. И пръскаш лудост около себе си. Ако не бях те помолила за помощ, всичко щеше да си е наред.

— Искам да помислиш сериозно за нещата, които са се случили на Беки през последните няколко седмици от живота й, и да ми разкажеш всичко, на мен, не на друг. Особено важно е да се опиташ да си спомниш на кого си казала, че Беки ще ходи в полицията.

— Не съм казала на никого за твърдението на Беки, че е била изнасилена. — Чу думите си и лицето й се изкриви, люшкаше се диво между яростта и отчаянието. — Наистина ли е била изнасилена? — прошепна по-скоро на себе си. — Моето мъничко момиченце? Изнасилено и убито? Не може да е вярно.

— Сигурна ли си, че не си казала на никого?

— Не исках. Мислех, че най-добре е да го запазя в тайна.

— Но може да си се доверила на някого?

— Не си спомням. Не ми е добре. Трябва да си тръгваш.

— Имаш номера ми и искам да ми се обадиш, когато премислиш всичко.

— Просто си върви.

— Може ли да те попитам още нещо?

— Какво?

— Може да ти се стори нахално.

— Казвай.

— Видях Грег Холсли на погребението и се зачудих…

Лицето на Мади пламна.

— Махай се от къщата ми. От живота ми. От този град. Не те искаме тук. Никога не сме те искали.

Когато Фрида влезе в къщата на майка си, Клои беше в кухнята и правеше чай, беше много ядосана, блъскаше шумно чашите и тряскаше вратите на шкафовете.

— Значи визитата не е била успешна?

— Тя нарече мама уличница. Аз може да съм груба, когато говоря за майка си, но никой друг няма право да е.

— Ще поговоря с нея.

Отиде във всекидневната, където Джулиет седеше в обичайното си кресло и гледаше с отсъстващ поглед налудничаво анимационно филмче по телевизията. Фрида изключи телевизора.

— Гледах го.

— Била си груба към Оливия пред Клои.

— Коя е Оливия и коя е Клои?

— Оливия беше женена за Дейвид.

— О, тя ли.

— А Клои ти е внучка. Както добре знаеш.

— Имам мозъчен тумор. Може и да съм забравила.

— Тя е твоя внучка и животът й не е особено лек…

— Защото майка й е уличница. Да.

— Престани веднага! Нямаш право да си жестока към всеки само защото умираш.

— Има татуировка и халка на носа и една от онези отвратителни смучки на врата, която дори не си дава труд да скрие. Какво й дава право да смята, че може да идва тук с любовника си и да се преструва, че се интересува от мен? Нарече ме „бабче“.

— И как очакваш да те нарича?

Фрида погледна внимателно майка си. Вероятно мозъчният тумор я докарваше до лудост. После нещо зад прозореца привлече погледа й.

— Какво прави Джак в градината?

— Плеви — отговори триумфално Джулиет.

— Защо?

— Аз му наредих. Градинар е в края на краищата.

— Не, не е градинар. Сигурно е замръзнал.

— Предпочитах оня мъж от градския съвет.

— Джоузеф?

— Всъщност никога не съм имала време да се занимавам с жени.

Клои влезе с три чаши чай, които постави на малката масичка. Фрида видя, че е плакала.

— Никога не съм имала време за лигави момичешки разговори — продължи Джулиет с някаква наслада. — Ти защо не си в Нова Зеландия? — Това беше адресирано към Клои.

— Моля?

— В Нова Зеландия живее Айвън. Бащата на Клои е Дейвид.

— Мразех брака — заяви Джулиет. — Това е моят съвет към теб, младо момиче. Казвам ти го от смъртното си ложе. Не се жени и не раждай деца. А ако наистина се омъжиш, не взимай мъж, дето е депресиран ден и нощ, седмица след седмица, за да не се чувстваш като засмукана от черна дупка, от която няма спасение. Всички му съчувстват. Бедничкият, очарователен Джейкъб.

— Ама за какво говори тя? — прошепна настоятелно Клои към Фрида. — Може ли да си тръгваме?

— Чакай.

— Какво казва крал Лир за змиите?

— Не знам — заекна Клои.

— Естествено, че не знаеш. Пропадна на изпитите, нали? Виждаш ли, все пак поназнайвам това-онова за теб. Дейвид каза, че си го разочаровала.

Фрида сложи успокоително длан върху ръката на Клои и се приведе към Джулиет.

— Така ли искаш да те запомни внучката ти? — каза тя. — Като злобна старица?

— Пет пари не давам дали ще бъда запомнена.

 

 

Взеха Джак от градината. Обувките му бяха натежали от кал, а лицето му — побеляло от студ. Фрида със задоволство видя, че заедно с плевелите е оскубал и няколко цветя.

— Не е било необходимо да го правиш — подметна тя.

— Тя ме плаши.

— Част от това се дължи на мозъчния тумор. Останалото си е тя. Хайде, Джоузеф ни чака с вана в края на улицата.

— Къде отиваме? — попита Клои. Все още изглеждаше ужасена. — А колата на Джак?

— Ще я вземете после. Реших, че ще ви хареса да се поразходим до брега.

— Много е студено и вече се стъмва.

— Точно сега морето е най-красиво.

Фрида насочваше Джоузеф, докато подкараха по брега на обширния и все повече разширяващ се естуар, където лодките бяха полегнали настрани върху калта, оставена след отлива. Сякаш всички цветове се бяха претопили в умиращата светлина. Накрая свърнаха по чакълеста алея и стигнаха до дълга бяла сграда, загледана самотно към устието и сливането на водите му със сиво-кафявото море.

— Частен старчески дом „Морска гледка“ — прочете Джак на табелата. — Е, това поне е вярно.

— Защо сме тук? — попита Клои. — Стигат ми старците за днес.

— Мислех вие да се поразходите по крайбрежния път, а аз да ви настигна, след като приключа тук.

— При кого отиваш?

— Бащата на човек, когото познавах.

— Днешният ден съвсем не съвпада с очакванията ми — заяви недоволно Клои.

— На около две мили оттук има приятна малка кръчма и след като свърша, ще ви почерпя там.

— Сега вече ми харесва.

Фрида ги остави и тръгна към главния вход. Изненада се да види колко топло, чисто и светло е вътре и колко тихо, сякаш изобщо няма хора.

Стъпките й кънтяха. Насочи се към рецепцията и натисна звънеца.

От страничен коридор се появи жена с чаша в ръка.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявах се да видя мистър Мей.

— Роби? Очаква ли ви?

— Не.

— Доста късно е за посещения.

— Няма да стоя дълго.

— О, няма проблеми. Не го посещават много хора, бедния човечец. А сега двама за една седмица! Как казахте, е името ви?

— Не съм го казвала, но съм д-р Фрида Клайн.

— Роднини ли сте?

— Живеех тук преди много години. Бях приятелка с дъщеря му.

Изкачиха се по широкото стълбище и завиха по коридор до врата, която жената отвори.

— Роби — каза тя, пъхайки глава в стаята. — Роби, една дама иска да те види. Да, да. Името й е Фрида.

 

 

Робърт Мей имаше кръгло розово лице и гладка, плешива глава. Беше облечен в мек зелен пуловер и торбести панталони, с чехли на краката, а върху скута му беше метнато одеяло, на масичката до него имаше книжка с кръстословици. Изглеждаше много приятен.

Огледа я е леко озадачен вид.

— Не мисля, че се познаваме.

— Минаха много години. Надявам се, че нямате нищо против, че идвам така, без предизвестие. Бях приятелка на Сара.

Той се взря в нея с леко помътнелите си сини очи.

— Познавали сте моята Сара?

— Наскоро научих, че е починала.

Той се засмя тъжно.

— Малко сте закъснели със съболезнованията, скъпа.

— Знам. Но съжалявам. Наистина съжалявам. — Фрида дръпна стола, който стоеше до леглото, и го постави така, че да седне срещу него. — Много я харесвах — продължи тя. — Няколко пъти яздихме заедно.

Той се усмихна. Всичко у него беше меко и приглушено, сякаш загладено от времето и скръбта.

— Сара обичаше конете. Когато видя кон, се сещам за нея.

— Не сте се оженили повторно след смъртта на съпругата си?

— Не. Бях на шейсет и една, когато Сара… направи онова. Честно казано, това направо ме срина.

— Нейното самоубийство?

— Би трябвало да знае, че като се самоубива, убива и мен.

— Нямаше ли някакви признаци, които да ви подскажат?

— Понякога ставаше много тъжна. Плачеше. Заради майка си, заради проблеми в училище. Но тя беше тийнейджърка. Мислех, че всичко ще отмине с времето.

— Имаше ли хора, с които е споделяла, освен с вас, разбира се?

Дори някои от въпросите на Фрида да бяха изненадали Робърт Мей, той с нищо не го показа. Прекара бавно пръсти по блестящото кубе на главата си и после каза:

— Имаше приятелки, естествено. Онова момиче е червената коса.

— Ева.

— Да, Ева. Беше приятно момиче. Имаше и други. Забравих имената им. Мистър Холсли също беше много добър. Занимаваше се с нея допълнително. Доста често идваше вкъщи, за да й помага с уроците. Смяташе, че тя ще стигне далече с малко повече подкрепа, така ми каза. — Усмихна се на себе си, не горчиво, а тъжно. — Да стигне далече — промърмори. — А сега момичето ми е погребано до майка си в църковния двор на няколко мили от мястото, където беше родена.

— Минавало ли ви е през ум — попита Фрида, чудейки се как по-меко да формулира въпроса си, — че тя може да не се е самоубила?

— Това попита и мъжът.

— Мъжът? — Фрида си спомни, че жената от рецепцията бе споменала двама посетители в една седмица.

— Онзи ден дойде един човек, който питаше за моята Сара. — Той се подсмихна леко. — Напоследък съм доста търсен.

— Кой беше?

— Не съм съвсем сигурен. Мисля, че беше от социалните или нещо подобно. Просто проверявал как съм. Казах му, че е малко позакъснял. Беше много приятен.

— Но не ви каза името си?

— Може и да го е споменал, но не си спомням.

— Как изглеждаше?

Явно разпитът не го притесняваше.

— Не съм много добър в такива неща. Ами среден. Нито слаб, нито дебел, нито нисък, нито висок. Къса, посивяваща коса. Приятни кафяви очи. Напомниха ми на очите на Сара. Каза, че може да имам и друг посетител и ето ви вас.

Значи Дийн е дошъл тук преди нея. Дийн, с неговите приятни кафяви очи. По челото й изби пот. Той е искал тя да разбере, че е бил тук.

Когато стана, за да си тръгне, Робърт Мей я спря.

— Има нещо, което бихте могли да направите за мен.

— Разбира се.

— Онези гробове. Вече не ходя там.

— Искате да ги посетя?

— Бихте ли го направили?

— С радост.

— Сложете малко цветя. Кажете им, че са от мен. Не искам да мислят, че съм ги забравил.

 

 

По-късно, след като Джак и Клои си тръгнаха, Фрида се прибра в бунгалото с телефона си. Мина близо час и половина, докато я прехвърляха от човек на човек, и в чакане по виртуални опашки, но накрая я свързаха с някого, който да й помогне. Не, не можели да й кажат дали до гласовата й поща е имал достъп друг човек. Но, да, можела да смени паролата си.