Ники Френч
Безкраен четвъртък (23)

23

Фрида седеше до огъня с котката, свита в краката й.

Мислеше за Джеръми, за твърде голямата му глава и скъпия костюм. Опита се да ги свърже с момчето, което познаваше и — да, — беше обичала по някакъв начин, макар сега да й се струваше невъзможно. Приличаше й на далечен, кошмарен сън. Джеръми каза, че никога не е имал толкова силни чувства към друга след нея, но то се дължеше на факта, че това бе първа любов и за двамата. Всъщност той изпитваше носталгия по новото, неизпитвано до този момент чувство. Седнал в някакъв офис по високите етажи на бюро, което вероятно е лъскаво и огромно като роял, той с копнеж си спомня петнайсетгодишното си аз. Но когато тази вечер тя погледна в очите му, изобщо не видя онова момче. Къде се беше дянало?

Загледа се втренчено в пламъците на огъня, докато накрая вместо тях започна да вижда лица. Лицата от тайфата преди двайсет и три, двайсет и четири години. Всички седяха в кръг върху тревата на брега на реката в Бракстън и беше пролет. Фрида помнеше ясно очертаните сенки на листата по земята, топлината на въздуха, шума на реката, която се плискаше покрай тях. Сякаш и сега беше седнала там, боса, с кръстосани крака, с пусната коса, която се вее около лицето й.

Срещу нея седи Час Латимър с дългата му червена коса и бледосините очи със странно малки зеници, които му придават вид на диво животно. Хищник. В ръката си държи джойнт и дърпа от него тържествено, сякаш изпълнява религиозен ритуал и той е първосвещеникът, после го подава на човека вляво. Кой е това? Да, Ванеса Бъсок, сега Ванеса Шоу, разбира се. Блестящата й кестенява коса пада като завеса върху половината лице, облечена е в прилепнали къси шорти. Взема джойнта нервно, не знае какво да прави с него, но няма смелост да откаже, опитва се да имитира начина, по който Час го държеше полускрит в шепата си, после започва да кашля, защото задържа дима в устата си, без да го вдишва, и го подава прекалено бързо на Юън, който седи до нея. Юън тактично отклонява вниманието от нея, като се присмива на собствената си непохватност и ненаситната си жажда за нови изживявания. Не му пука, че изглежда глупаво, че начинът, по който пелтечи, изобщо не е забавен. Обръща се и се усмихва на Фрида, която седи до него — нетърпелива, момчешка усмивка. Тя поклаща глава. Не защото не иска да пуши, по-скоро ненавижда идеята, че се очаква всички да се включат и да се чувстват неудобно, ако откажат. Среща подигравателния син поглед на Час Латимър и го издържа, докато накрая той повдига рамене и отмества очи.

От другата страна на Фрида седи Джеръми. Усеща момчешката му топлина, погледа му върху себе си. Опитен пушач е. Не е част от групата, там е само заради нея, но определено е един от готините — строен, хубав, уверен, грънч. Ръката му, тази, която не държи джойнта, се плъзва около нейната. Кой е следващият? Да, Ева. От слънцето луничките й се открояват още по-ярки, червената й коса блести. Всички харесват шантавата по момчешки Ева. У нея има нещо невинно, което я прави безкрайно симпатична. И всички мислеха, че тя и Юън ще станат гаджета, така добре си пасваха.

До Ева седи момиче, което взема джойнта с леко повдигане на веждата, сякаш казва: „О, добре де, защо пък не?“. Кое обаче? Фрида се взря смръщено в миналото си, сякаш се опитваше да види. Мади? Не, Мади никога не е била част от тайфата. Момиче с тъмна къдрава коса, доста стеснително, но с широка усмивка, която прави трапчинки на бузите й. Сара Мей — името изникна внезапно в главата на Фрида. Разбира се. Как е възможно да я забрави? Блестяща с езиците. Обичаше конете, както и Фрида преди толкова много години. Няколко пъти бяха яздили заедно из ливадите. В паметта й изскочи спомен — езда по килим от зюмбюли през пролетта, Сара Мей зад нея на космат, късокрак шарен кон.

Без много да мисли, Фрида извади телефона си и звънна на Ева. Тя й отговори със завален глас. Май беше пияна, но весело пияна.

— Какво стана със Сара Мей?

Усети, че настроението на Ева внезапно се промени.

— Не знаеше ли? Изобщо ли не си чула? Тя умря.

— Не съм чула — каза Фрида.

— Беше ужасно, просто ужасно. Толкова млада.

— Колко млада?

— На осемнайсет.

— Как умря?

— Точно това е ужасното, Фрида. Самоуби се.

— Защо?

— Никой не знае. Никой нямаше представа, че е била депресирана. Но сигурно трябва да е била.

— Как?

— Обеси се.

Също като татко, помисли Фрида. И както всички са убедени, че е направила Беки.

— Точно преди последните изпити. Хората мислеха, че това трябва да има нещо общо със самоубийството й. Беше напълно безсмислено.

— Да.

— Сприятелихме се с нея, след като ти замина. Беше твой заместител до известна степен. Но нямам никаква представа защо го направи. Често съм си мислила дали не бих могла да й помогна.

— Хората винаги мислят така, когато някой се самоубие. Взират се назад и се опитват да видят как биха могли да го предотвратят. Обикновено не е било възможно, но това не е утеха.

— Училището учреди награда на нейно име — „Награда за езици Сара Мей“. Амелия на Ванеса и Юън я спечели миналата година. Почувствах се много странно, когато отидох у тях и я видях на полицата над камината.

Някой звънеше на вратата. Фрида остави огъня, все още притиснала телефона до ухото си, и отиде да отвори. Отвън стояха Джак и Клои, хванати ръка за ръка, а на лицата им бяха изписани почти еднакви усмивки на притеснено очакване. Фрида забеляза, че Клои е обръснала половината си глава, а косата на Джак е оформена в стърчащ нагоре перчем. Приличаше на изнервено какаду. Фрида ги покани с жест да влизат.

— Родителите й още ли живеят там? — попита тя Ева, докато затваряше вратата.

Забеляза, че Клои не избърса калните си обувки на изтривалката пред вратата и остави палтото си да се свлече на пода. Това момиче никога не забелязваше бъркотията, която създава около себе си.

— Тя имаше само баща. Майка й умря, когато беше на седем. Не помниш ли?

— Вярно — каза Фрида, докато влизаше във всекидневната след Клои и Джак. — Сега си спомням.

— Мисля, че той просто се разпадна след случилото се. Жена му, а после и дъщерята. Последно чух, че е в онзи дом до морето. Името му е нещо-си-и-гледка-накрая. Беше много по-възрастен от другите родители, приличаше на дядо, значи трябва да е доста древен сега.

— Какво си спомняш? — попита Клои оживено, когато Фрида приключи разговора.

Изглеждаше превъзбудена и трескаво се притискаше до Джак, сякаш не би могла да стои изправена без неговата подкрепа.

— Миналото — Фрида се взря в пламъците. — Миналото се връща.

На следващия ден имаше повече пациенти от обикновено, защото беше изтеглила някои часове заради дните, които прекарваше в Бракстън. Последните два сеанса бяха с Джейн, жената на средна възраст, чийто син се беше самоубил, а след нея с Джо Франклин. С течение на годините Фрида опозна Джо. Усещаше настроението му още щом прекрачи прага на кабинета й. Понякога беше отпуснат, с увиснали рамене и сведени надолу очи, а друг път походката му беше лека, гледаше я право в очите с открито лице. Достатъчно й беше да погледне как са вързани връзките на обувките му, как са закопчани копчетата му, как е сресана косата, дали дрехите са чисти, или мръсни. Много често той седеше срещу нея и мълчеше, а Фрида не нарушаваше мълчанието. Имаше дни, когато то беше болезнено и изпълнено с отчаяние, което потискаше и двамата, но имаше и други дни, когато беше замислено, дори отморяващо. Днес беше спокоен и уморен. Човекът беше бойно поле за депресията, която го опустошаваше, а после се оттегляше само за да събере сили да го нападне отново.

Джо си тръгна в четири часа и Фрида изчака само няколко минути, преди да излезе и тя. Щеше да запише бележките си за него по-късно вечерта. Запъти се бързо към метростанция Холбърн, после взе влака за Бетнъл Грийн. Макар че беше напълно възможно той да не е там.

Предишната вечер бе погледнала какво има в Гугъл за Грег Холсли и откри, че сега е директор на гимназия някъде по средата между Бетнъл Грийн и Майл Енд — голямо училище в беден, западнал район, славило се с лошо име в миналото. Но прочете, че новият енергичен директор е обърнал нещата. Прегледа бегло статиите, които споменаваха името му или го цитираха, и разгледа няколко от последните му снимки — изправен на подиума на някаква конференция, заедно с ученици в деня на обявяването на резултатите от последните изпити с усмивка върху безспорно привлекателното му лице. Беше само десетина години по-стар от нея, а изглеждаше млад и енергичен.

Грег Холсли — учител по история, неин класен последната година, завоевател на момичешките сърца. Името му беше издълбано върху стотици чинове и маси с връхчетата на пергели от лудо влюбени ученички. Момчетата също го харесваха, защото не му пукаше какво мислят за него учениците, обичаше спорта и беше забавен. Фрида отново го видя застанал пред класа или седнал на края на масата да поклаща крак, успявайки да изглежда едновременно театрално отпуснат. Винаги носеше костюми с ризи с отворена яка или тишърт отдолу, меки кожени обувки и кожена лента на китката. Имаше гъста тъмна коса, която носеше дълга до яката на ризата, и леко набола брада. Идваше от Дъблин и начинът, по който леко заваляше думите, му придаваше допълнително обаяние, гласът му оставаше мек дори когато беше ядосан, което го правеше още по-плашещ. По негово време броят на учениците, които записваха история, скочи драстично.

Докато крачеше към училището, Фрида се опита да си припомни кога го видя за последен път, но не успя. Имаше блед, вероятно измамен спомен за аромата му на дим и подправки и за начина, по който бе поставил ръка на рамото й, след като баща й се самоуби. Беше й казал, че ако има нужда да поговори с някого, той е насреща. Но тя не бе имала нужда да говори, а още по-малко с Грег Холсли, с когото всичките й приятелки искаха да имат някакви по-специални отношения. Училището беше комплекс в необруталистичен стил, който изглеждаше като малък град. Повечето от учениците си бяха отишли, макар някои още да се размотаваха по игрището и около вратите да имаше групички, които разтваряха и пушеха. Жена от портиерната натисна бутон, вратата се отвори, Фрида влезе и попита дали може да говори с Грег Холсли.

— Очаква ли ви?

— Бихте ли му казали, че Фрида Клайн е тук и би желала да го види за няколко минути? Фрида Клайн от Бракстън — добави тя. Вероятно нямаше да си спомни коя е дори и с тази подробност.

Жената посочи с ръка към стол на няколко метра от портиерната. Фрида не седна. Огледа художествените творби, изложени във фоайето, както и съобщенията за правилата на безопасност, после кимна на много пълно момче, което стоеше от другата страна на стъклото.

— Мистър Холсли ще ви приеме — каза портиерката. Гласът й изразяваше разочарование. — Оттук, моля.

Минаха през двойна врата и тръгнаха по коридор. Въздухът миришеше слабо на застояла пот. Жената почука на зелена врата.

— Влезте — провикна се отвътре глас.

И там, след двайсет и четири години, видя Грег Холсли, с широка усмивка на лицето, седнал зад разхвърляно бюро в голяма, добре отоплена стая. Минало и настояще се сляха в едно, той изобщо не се беше променил. Джеръми Сътън беше оплешивял и напълнял. Люис беше измършавял и занемарен, но Грег Холсли си беше останал строен, тъмнокос, с бели зъби, хубав. Фрида обхвана с поглед сиво-зеления му костюм, брачната халка на лявата ръка, снимката на две малки момченца, поставена в рамка на полицата зад него, сребърните нишки в косата му и наболата брада.

— Здравей — каза тя, докато влизаше в стаята.

Той се изправи с гъвкаво движение и протегна и двете си ръце.

— Фрида Клайн — прозвуча познатият напевен глас. Всички се обръщаха към нея с пълното й име, когато я видеха за първи път след толкова много години, помисли си Фрида, сякаш това придаваше по-голяма значимост на завръщането й. — Кой би си помислил? Д-р Фрида Клайн.

— Благодаря, че ме прие, Грег. — Беше й абсурдно трудно да го нарече така. В Бракстън той винаги беше мистър Холсли.

— И през ум не би ми минало да откажа. Заповядай. — Заобиколи бюрото си. Ще седнем, нали? Посочи към два фотьойла. — Да пийнем чай. — Натисна бутон на телефона върху бюрото и каза — Дон? Може ли два чая? В големи чаши, не в чаени. Благодаря ти. И някакви бисквити? — Усмихна се на Фрида.

Тя свали палтото си и двамата седнаха във фотьойлите един срещу друг. Колената им почти се допираха.

— Колко време мина? — попита той.

— Почти двайсет и три години.

— Двайсет и три години — повтори той. — Хъм, странно нещо е времето. Тези двайсет и три години бързо ли минаха, бавно ли? — Питаше не толкова нея, колкото себе си, смръщил вежди. Погледна я и й отправи прословутата си усмивка. — Много неща са се случили и на двама ни през това време, Фрида. Обаче те помня много добре. И, разбира се, срещах името ти.

— Вероятно аз те помня по-добре.

— Ще се изненадаш. Ти и твоята приятелка с червената коса. Виждам ви и сега. Бяхте доста страшни, да знаеш.

— Не мисля.

— Умни и красиви.

Фрида го изгледа хладно. Дразнеше се от хора, които съзнават, че са обаятелни.

— Бях тийнейджърка и много объркана — отвърна Фрида.

— Разбира се. Баща ти. Голяма трагедия.

Вратата се отвори и в кабинета влезе много висока, много слаба жена с поднос, който сложи на ниската масичка.

— Два чая — каза тя. — И вашите любими бисквити, мистър Холсли.

— Кога напусна Бракстън? — попита го Фрида, когато вратата се затвори отново.

— Юли 1991-ва. Поех заместникдиректорското място в училище в Кеймбриджшър, после станах директор на прогимназия, а след това се преместих тук. Но не за това си дошла да ме видиш.

— Не. — Замисли се какво да каже. — Прав си. Не се отбивам след двайсет и три години просто за да видя как си.

— Макар да би било приятно. — Той вдигна чашата си, но не отпи от нея. — С какво мога да ти помогна?

— Заминах от Бракстън доста неочаквано.

— Помня.

— Наскоро се върнах и се опитвам да проясня спомените си. Заради собственото ми спокойствие преди всичко — добави тя. — Връщал ли си се някога?

— Да. Баща ми е в старчески дом наблизо, така че всъщност доста често съм там.

— Странно изживяване е да се върнеш след толкова време. Срещнах хора, които познавах, и се опитвам да си изясня картината. По-специално около времето, когато реших да замина.

— Не виждам с какво бих могъл да ти помогна, Фрида, макар да разбирам отлично желанието ти да се помириш с миналото си.

— Имах група приятели, с които напълно загубих връзка. Спомняш ли си някой от тях? Вече спомена Ева — червенокосата. Но там бяха и Люис Темпъл, Юън Шоу. Ванеса Бъсок, Час Латимър.

— Него поне помня — засмя се Грег.

— Защо?

— Беше русокос, арогантен.

— Мисля, че добре го обрисува.

— Учителите разправяха, че щял да стане водач на култ.

— Наистина ли?

— Какъв е сега?

— Все още не знам. Но си прав, той обичаше властта. Като погледна назад, виждам колко разнородна е била тайфата ни. Дали си го забелязал навремето?

— Бяхте деца — каза любезно Грег и повдигна рамо.

— Да, също и Сара Мей — добави Фрида.

Сигурна беше, че не бърка. Зърна лека, почти сладострастна усмивка на лицето му, последвана от предпазливо изражение и между тях се издигна преграда. И така: между Грег Холсли и Сара Мей се бе случило нещо. Горката невинна Сара Мей с трапчинките, която отдавна беше мъртва. — Не си я спомням.

— Би трябвало.

Гласът му стана още по-мек, още по-бавен.

— Беше толкова отдавна.

— Самоубила се е в месеца, когато ти си заминал.

— Значи е била Сара Мей, така ли? Помня, че стана нещо трагично, но съм забравил името. Бедното момиче. Каква загуба.

— Откриха ли защо го е направила?

— Не мисля. Но едва ли аз съм човекът, когото трябва да питаш.

— Ти си й бил класен.

— Така ли?

— Да.

— Не знам защо се е самоубила. Тези неща често остават загадка. Но ти го знаеш, защото това е работа ти.

— Ева твърди, че било заради стреса от изпитите.

— Напълно възможно.

— Виждал ли си я извън училище?

Той се втренчи в нея. Никой от двамата не сваляше поглед и в стаята се трупаше почти осезаема враждебност.

— Не.

— Била е просто една от ученичките ти? — Видя как кокалчетата на пръстите, обвили чашата му с недокоснат чай, побеляват.

— Никой от моите ученици не е „просто още един ученик“.

— Макар само на петнайсет, тя те обожаваше.

Сега вече Фрида видя студенина в изражението му.

— Много съжалявам за това, което се случи с нея, но тийнейджърките често си падат по учителите си.

Грег Холсли стана. Срещата очевидно беше приключила. Беше почти сигурна, че видя как се чуди дали да й подаде ръка и после се отказва да го направи. Тя облече палтото си и го закопча.

— Надявам се, че няма да минат нови двайсет и три години, преди да се видим отново — каза той и отвори вратата пред нея.

— Няма.

— Грижи се за себе си, Фрида.

Думите му прозвучаха едновременно мило и заплашително.