Ники Френч
Безкраен четвъртък (16)

16

Фрида отиде право в дома на Карлсън, за да разговаря с него. Изглеждаше й единственото правилно нещо, което може да направи. Той приготви каничка кафе, до което изобщо не стигнаха. Докато то изстиваше забравено, Фрида седна на масата и му разказа цялата история. Когато свърши, последва дълго мълчание.

— Съжалявам — каза тя. — Вероятно се чувстваш в капан. Дойдох и ти разказах историята, а сега идвам и отново ти я разказвам. Сигурно се чудиш какво очаквам от теб.

— Просто се опитвам да я видя от гледна точка на тамошните полицаи. Разбирам защо не предприемат нищо. Според тях далеч не е ясно, че е имало изнасилване. От друга страна, няма съмнение, че е била момиче с разстроена психика и склонност към самоунищожение.

— Повтаряш думите им.

— Опитвам се да кажа, че не виждат смисъл да продължават.

— Не дойдох да моля за позволението ти.

При тези думи Карлсън не можа да сподави усмивката си.

— Не помня някога да си искала позволението ми дори когато е трябвало. И така, защо всъщност дойде? Не че не си добре дошла, разбира се, но ако не молиш за позволението ми, за какво става дума?

— Не знам — отвърна Фрида. — Като погледна назад, имам чувството, че съм ти създавала главно проблеми.

— Това, което главно си правила, е да помагаш. По пътя може да е имало дребни затруднения, но обикновено те са имали лоши последствия по-скоро за теб, отколкото за мен.

— Какви са отношенията ти с главния комисар?

Карлсън поклати глава.

— Не са добри, но си бяха лоши още преди да се запозная с теб. И вероятно са повече предмет на твоята сфера, отколкото на моята. Струва ми се, че съм синът, от когото той винаги е леко разочарован.

— Не съм сигурна, че ще съм правилният терапевт за него. Всъщност това, което се опитвам да кажа, е, че не знам какво да правя, но знам със сигурност, че ще ми трябва помощ. Не знам каква. Искам също да кажа, че не те моля да ми повярваш. И че няма да те моля да правиш нищо глупаво.

— Аз ще преценя това.

— Струваше ми се грешка дори да помисля да се захвана с нещо подобно, без да ти кажа.

— Благодаря ти — каза Карлсън. — Защото невинаги си постъпвала така. Е, какво смяташ да правиш?

— Предполагам, че ще трябва да отида в Бракстън и да прекарам известно време там. А се бях заклела никога повече да не се връщам.

Карлсън се поколеба. Думите на Фрида го тревожеха.

— Ако имаш нужда от помощ, просто ми кажи и ще видя какво бих могъл да направя.

Фрида се изправи, за да си тръгне.

— И ако ти хрумнат някакви луди идеи, кажи ми предварително, за да те разубедя. Или поне да дойда с теб.

Фрида докосна ръката му.

— Обещавам — каза тя.

 

 

На следващия ден Карлсън имаше срещи, едно преразглеждане на случай, трябваше също да присъства и на разпит на свидетел на обир, който, изглежда, не си спомняше нищо от това, на което бе станал свидетел. Съобщи на стария Джордж Лофтинг, че след три месеца вече няма да е полицай. Нареди да се спре преобзавеждането на полицейския стол. Но през цялото време не спираше да мисли за това, което му бе казала Фрида. Беше като малко камъче в обувката, досадно дразнещо присъствие, от което не можеше да се отърве.

Когато се върна вкъщи, опита да се свърже по скайпа с децата, но те бяха навън. Направи си купа спагети и ги изяде с няколко чаши вино. Тъкмо се захвана с миенето на съдовете, когато на вратата се почука. Беше сигурен, че е Фрида. Но грешеше. В началото не разпозна високия, строен мъж на средна възраст в тъмен костюм и бяла, отворена на врата риза.

— Санди — каза Карлсън. Беше почти въпрос. — Фрида с теб ли е?

Санди не отвърна на усмивката на Карлсън.

— Тя не знае, че съм тук.

— Станало ли е нещо?

— Може ли да вляза?

Карлсън заведе Санди в кухнята. Доволен беше, че е почистил, не му се искаше да изглежда като типичния уморен мъж на средна възраст, който тъгува за децата си. Вдигна чашата си с вино.

— Има още в бутилката, ако искаш.

— Не, няма нужда отвърна Санди.

— Мога да направя кафе или чай.

— Отбих се само за минутка.

— Предполагам, че е нещо важно.

— Фрида дойде да те види вчера.

— Така беше.

— Съвет ли искаше?

— Не точно.

— Ти какво й каза?

Карлсън отпи от чашата си.

— Да идем във всекидневната и да седнем. Малко странно ми е да стоим тук все едно чакаме да дойде асансьорът.

— Добре.

Когато седнаха един срещу друг — той на дървен стол, Санди кацнал на ръба на дивана, Карлсън се почувства дори още по-неудобно.

— Виж — започна той, — не ми харесва да говоря за Фрида зад гърба й. — Погледна към чашата си. — Не е хубаво да пазим тайни от нея. Тя ще разбере.

— Но знаеш за всичко, което се е случило?

— Да.

— Точно заради това се върнах. И ходих с нея в Бракстън.

— Постъпил си правилно.

— Не търсех комплимент. Исках да кажа, че съм разтревожен от ситуацията.

— Защо?

Санди направи жест сякаш се опитваше да извади обяснението от ръкава си.

— Фрида е преживяла тази травма в миналото. Не ми беше разказала нищо. От това, което чувам, разбирам, че не е казала дори на терапевтката си. И сега се случва трагедията с това момиче от Бракстън. Знаеш ли какво е замислила?

— Не съвсем.

— Връща се там, за да проведе свое собствено разследване. — Санди погледна Карлсън, за да види реакцията му, но той продължаваше да гледа чашата си с вино, като че ли там е забелязал нещо много интересно. — Дори след казаното от Фрида е напълно възможно момичето да не е било наистина изнасилено и да се е самоубило. Искам да кажа, че не е задължително да е невярно само защото полицията то казва.

При сарказма на Санди, Карлсън вдигна очи.

— Дори да се е случило — продължи Санди, — едва ли има нещо общо с престъпление, извършено преди двайсет и три години.

— Не знам достатъчно за случая — отговори Карлсън.

— Това, което всъщност казвам, е, че Фрида се е изправила пред ужасното нещо, което й се е случило, говорила е за него, казала е на близките си приятели. Разбирам чувствата, които е породило, но понякога човек трябва да приеме, че миналото е минало. Сега тя трябва да остави ужасното преживяване зад себе си и да продължи напред.

— Моля? — възкликна Карлсън.

— Извинявай, нещо странно ли казах?

— Говорим за Фрида. И може би не е опция да продължим.

— Какво искаш да кажеш?

— Това са неща, които трябва да разискваш с Фрида.

Санди изглеждаше озадачен и ядосан.

— Мислиш, че отиването в Бракстън, за да търси каквото там търси, е добра идея?

— Какво мисля аз няма никакво значение.

— Ти си неин приятел.

— Ще ми се да е така.

— Тя ти вярва и те уважава.

— О, моля те, престани.

— Надявах се да се съгласиш с мен и заедно да й кажем да зареже тая работа. Бог е свидетел, че тя мина през ужасни моменти. Това, от което се нуждае сега, е да се оправя, да се върне към работата си, при своите пациенти.

Карлсън поклати глава.

— Не знам откъде да започна. Познаваш Фрида. Обичаш я. Трябва да разбереш, че най-добрият начин да я накараш да направи нещо, е да й кажеш да не го прави. Истината е, че никога не знам как ще постъпи Фрида или защо. Ти и аз живеем в свят на разумни основания, всичко е черно или бяло. Фрида не е такава.

— Значи казваш да се доверим на инстинктите й?

— С Фрида понякога се чувствам като някой от ония каубои в уестърн, влачени от панически галопиращ кон. Човек просто се надява конят да знае къде отива.

— Не те разбирам — каза Санди. — Казваш, че й вярваш?

— Казвам, че това няма никакво значение.

 

 

Санди се огледа.

— Когато предложи да се разходим, помислих, че ще е по-скоро парк или някъде покрай канала.

— Не ти ли харесва? — попита го Фрида.

Санди изгледа с голяма доза съмнение полуиндустриалните сгради, долнокачествените блокове с офиси. В първия момент не успя да каже нищо, защото трябваше да се залепят за стената, за да направят път на голям камион, който излизаше на заден от малка уличка. Започваше да вали, слабо, но упорито.

— Това е Шордич — каза той. — И то не хубавата част на Шордич.

Изражението на Фрида се смени сякаш бе видяла нещо в далечината.

— Помня, че преди две години лежахме в леглото и ти казах за разходка, която ще направим по изгубена река.

— Да. Река Тайбърн. Описа ми всеки детайл. Надолу през Хампстед и Риджънт Парк и под Бъкингамския дворец та до Темза. Така и не направихме тази разходка.

— Вместо нея правим тази.

— Това река ли е?

— Най-любимата ми от всички.

— Никога не бих предположил — заяви Санди.

— Какво очакваш? Шум на течаща отдолу вода?

— Може би някаква долина, остатъци от стари речни брегове.

— Тази река е изчезнала твърде отдавна, за да има видими следи от нея.

— Как се нарича?

— Уолбрук.

Никога не съм чувал за нея.

— Никой не е — отговори Фрида. — Но тя е там някъде, на около десетина метра дълбочина и все още се опитва да стигне до Темза. Оттук.

Повървяха няколко метра и пресякоха оживена улица.

— Холиуел^[1] Лейн — каза Фрида. Като тих шепот от спомен, че някъде отдолу има вода. Говорил си с Карлсън.

— Откъде знаеш?

— Звъннах му за нещо и той ми каза.

— И аз щях да ти кажа.

— Няма значение.

— Наистина щях да ти кажа. Говорих с него като с твой приятел.

Докато завиваха покрай станцията на Ливърпул стрийт, пред тях се изправи огромна строителна площадка с кранове, булдозери и камиони.

— Да погледнем ли? — предложи Фрида. — Може би ще видим какво са изкопали.

Тръгнаха към ръба на огромния изкоп, но бяха пресрещнати от мъж, облечен в жълта мушама.

— Това е строителна площадка — каза той. — Не може да влизате без каски.

— Искаме само да надникнем — каза Фрида.

— Ще трябва да идете до офиса на обекта.

— Добре.

Тръгнаха към малка пътека, която обикаляше площадката.

— Районът е бил застроен едва през осемдесетте години. Преди петстотин години всичко е било полета и блата, имало е и яма за жертвите на чумата. Умиращите сами са отивали да се хвърлят в нея.

— И е имало река — добави Санди.

— Да, минавала е и река.

Пресякоха Лондонската стена^[2].

— Сега сме в стария град — обяви Фрида. — Реката я няма, но където и да копнат тук, за да построят още една банка, намират следи, характерни за реките: кости от стари работилници за щавене на кожи, но също и храмове, статуи на богове. Реките са специални. Идват от друг свят.

— Никога не стъпваш два пъти в една и съща река — изрече Санди.

— Ти смяташ, че не трябва да се връщам в Бракстън — каза Фрида.

— Искам да поговорим по този въпрос.

— Смяташ, че трябва да го загърбя и да продължа напред.

— Казваш го като нещо лошо.

— Виж — посочи Фрида към един уличен знак. — Уолбрук. Явно сме на прав път.

— Кога е била покрита?

— Преди петстотин години. Хората са се оплаквали от миризмата и преди хиляда години. Почти стигнахме Темза.

— Къса река е.

— Била е главната река, минаваща през стария град. Дори и през стария римски град. А сега я няма.

Тръгнаха покрай огромните тухлени стени на гара Кенън стрийт и стигнаха до парапети. Пред тях течеше Темза. Близо до брега бяха завързани големи баржи. Заваля по-силно и стана студено. Наблизо имаше крайбрежна кръчма. Санди кимна към нея.

— Искаш ли чаша кафе?

Фрида поклати глава.

— Последвай ме.

Слязоха по някакви стръмни стълби към чакълестия бряг на реката, изложен на приливите.

— Реката трябва да излиза през тръба някъде тук, но никога не съм идвала да проверя.

— Нелепо е да мислиш, че след толкова века тя все още тече — отговори Санди.

Фрида огледа брега нагоре и надолу по течението, после се обърна към Санди и го погледна право в очите.

— Когато бях тийнейджърка и живеех в града, в който не искаш да се върна сега…

— Не съм искал…

— Чакай. Първият ми приятел, имам предвид първия, с когото спах, се казваше Джеръми Сътън. Бяхме лудо влюбени. Постепенно лудостта отшумя и след това всичко тръгна наопаки. Наистина не знам защо. Заяждахме се и се разделяхме, после отново се събирахме и се карахме. Тогава за първи път усетих какво могат да си причинят двама души. — Тя млъкна за миг. — Е, не беше за първи път. Но не можех да повярвам колко грозно и срамно може да е.

— Фрида…

— Заклех се, че каквото и да правя, никога повече няма да мина през такива лъжи, преструвки и увъртания.

— И?

Фрида взе ръцете на Санди в своите.

— Когато ти се върна в Лондон и дойде с мен в Бракстън, беше наистина много хубаво. Винаги ще съм ти благодарна.

— Благодарна? — Веждите му се вдигнаха въпросително и на лицето му се изписа тревога.

— Да.

Той издърпа ръцете си от нейните. Устата му се изкриви във вълчата усмивка, с която го бе виждала да гледа други, но не и нея.

— Звучиш като шибан началник, който съкращава подчинен.

— Не исках. Но всичко свърши, Санди.

Последва дълга пауза, в която тя продължаваше да го гледа право в очите.

— Върнах се от Ню Йорк. Отказах се от престижна работа. Купих апартамент достатъчно близо до теб, за да сме заедно, и достатъчно далече, за да не те притеснявам.

— Знам. Но не съм те молила за това — добави тя. — Ти избра да дойдеш и това беше щедър жест, който никога няма да забравя.

— Заради това е, нали? Защото се чувстваш задължена?

— Не се чувствам задължена.

— Чувстваш се и не можеш да понесеш мисълта.

— Не.

— И защото научих за теб неща, които ти се иска да не знам. Изнасилването ти. В момента, в който го каза, часовникът започна обратното броене.

— Не е така.

— Така е. Бъди честна поне със себе си. Дължиш ми го.

— Добре. — Фрида пое дълбоко дъх. — Изпитвам нужда да съм свободна и сама. Имахме чудесна връзка. Но вече усещам, че тя е в миналото и ние просто се опитваме да поддържаме огън, който вече е угаснал.

— Не съм съгласен.

— Трябва.

— Тук грешиш. Не трябва. Не вярвам, че наистина го мислиш.

— Мисля го.

— Правила си го и преди, помниш, нали?

— Да. Но този път няма да има връщане назад.

— Значи, искаш да приема нещата цивилизовано? Взела си решението и очакваш да те целуна по двете бузи и да кажа: „Всичко хубаво“.

— Не.

— Обичам те. — Гласът му секна. Хвана я за раменете и я притисна. — И ти ме обичаш.

Тя го отблъсна и отстъпи крачка назад.

— Аз наистина те обичам, Санди. Но всичко свърши.

— Исках наше дете.

— Аз пък не исках.

— Заради Карлсън ли?

— Недей — прекъсна го остро Фрида. — Не смей дори да си мислиш подобно нещо. Не и за мен. Не и за нас.

Санди се взря в нея.

— Това ли е? Значи след всичко просто поемаме по различни пътища?

— Ти може да тръгнеш нагоре по брега и да хванеш метрото. Аз си отивам у дома.

— Фрида, нека дойда с теб. Вали. Студено е.

— Знам. И се радвам.