Ники Френч
Безкраен четвъртък (35)

35

Млад мъж в сив костюм излезе на сцената и потупа леко микрофона. В първия миг прозвуча като ритъм на тъпан, но след това премина във вой. Хората в залата побързаха да запушат ушите си.

— Някой може ли да се справи с това? — попита той, после извади малко купче картончета от джоба си и погледна най-горното. — Аз съм Том Кук, директор на гимназията на Бракстън и бих желал да ви приветствам с добре дошли.

Фрида чу глас толкова близо до ухото си, че дъхът почти я погъделичка.

— Прилича повече на шеф на колежанска охрана.

Тя се огледа. Беше Час, застанал до рамото й, леко приведен към нея. Точно до него имаше страховито слаба руса жена, облечена във виолетова копринена рокля, с грим, който стоеше като официална маска върху напрегнатото й лице. Раменете й бяха кокалести, а ръцете — целите в жили и мускули. Съпругата на Час, сети се Фрида.

Директорът погледна надолу към картончетата си.

— Роден да служи — каза той. — Както всички знаете, това е мотото на гимназията. Веднъж някой ми каза, че звучало като мото на тенис академия. — Направи пауза, за да остави време за смях, но никой не се засмя. Преглътна толкова близо до микрофона, че прозвуча като вода в тръбопровод. Но вие, старите бракстънци, сте живото доказателство за нашето мото. Казаха ми, че сред вас има хора, които са оставили своя отпечатък в големия бизнес, в продажбите на дребно, в правото и застраховането, както и в Ситито. Имаме керамичка и човек, който може да поправи бойлера ви. Май скоро ще му се обадя. — Направи нова пауза, но смях отново не последва. Казаха ми, че сред нас тази вечер може да се появи и психиатър, така че внимавайте какво казвате на съседа си.

— Славата те предхожда — промърмори Час.

— Не съм психиатър.

— Не мисля, че тук знаят разликата.

Том Кук се придвижваше постепенно през купчето си от картончета. Говори за освежаването на сградата с научните лаборатории, за предизвикателството вследствие новия академичен статут на гимназията, информира ги за специалната изложба, илюстрираща историята на училището, изложена в коридорите, посочи мястото на платения бар за напитки и изходите в случай на пожар.

— В заключение — каза той — се надявам всички да се запишете в групата „Приятели на Бракстънската гимназия“, така че да продължим великите традиции на училището и в духа на нашето мото да продължим да служим на новото поколение.

Последва ново мълчание, после рехави аплодисменти, докато той се отдалечаваше от микрофона. Атмосферата незабавно се промени. Светлините намаляха, а шумът от разговорите се засили.

— Това е съпругата ми Клара — представи Час жената до себе си.

Фрида протегна ръка и Клара я стисна в своите студени, тънки пръсти.

— Чух за вас — каза тя. — Разбрах, че сте идвали в дома ни.

— Красив е — отвърна Фрида.

Клара се приведе напред, големите й очи блеснаха.

— Това е позлатена клетка. — Изсмя се високо и се обърна нестабилно на високите си токчета. Очевидно вече беше пияна.

Час погледна след нея и повдигна рамене.

— Не знам защо настоя да дойде. Това само ще я накара да ревнува отново.

— А има ли за какво?

— Жените мразят мъжете да имат минало.

— Мисля, че по-често е обратното.

— Какво е твоето минало?

— Фрида Клайн.

Тя се обърна. Гледаха я две жени с изумени лица, които се разпищяха:

— Фрида Клайн, по дяволите — провикна се едната. Ти си буквално последният човек, който съм мислила, че ще дойде на училищната среща. Двете с Пола си говорехме снощи и единственото, по което постигнахме съгласие, беше, че ти няма да дойдеш.

Пола, повтори си наум Фрида. Пола. Името не й говореше нищо. Лицето също беше непознато. Но това нямаше значение, защото двете жени видяха Час, нададоха нов писък и се хвърлиха да го прегръщат. Час погледна над раменете им към Фрида с безпомощна усмивка. Целуна всяка една от жените твърде близо до устните. Фрида използва случая, за да се измъкне, пробивайки си път през тълпите мъже, започнали да пият още преди да дойдат, и жени, прекарали твърде дълго в размисли какво би трябвало да облекат за училищната среща. Как ли искаха да изглеждат и кои им се искаше да бъдат, когато срещнат всички свои приятели и псевдоприятели от миналото?

Като оставим настрана хората, празничната украса, знаменцата и изложбата, гимназията беше променена и същевременно напълно позната, сякаш човек посещава миналото си насън. Тя излезе от главната зала и тръгна по коридор с класни стаи от двете страни. В дъното му имаше удължение, което излизаше право на старото игрище. Всички врати на стаите бяха нови, боядисани в ярки цветове. Година след година това пространство беше прегазвано от нови и нови кохорти тийнейджъри, но все пак нещо си оставаше същото: някаква миризма, усещането за дървения под, и тя внезапно почувства, че наистина се е върнала обратно, и вече не беше само спомен, а живо, ярко усещане за ужас и тъмнина, което предизвика у нея гадене. Не можеше да повярва, че е дошла, но си напомни, че има причина — трябваше да спази обещание.

Отново тръгна по посока на шума, наподобяващ момчешко парти, и видя двойка, която вървеше в нейната посока по коридора. И мъжът, и жената гледаха с любопитство някакво табло на стената. Когато ги наближи, тя позна мъжа.

— Люис.

Той се обърна и се усмихна.

— Хей. Изглежда, постоянно се срещаме.

Жената с него беше висока, с пищни извивки и много тъмно лице, като на циганка. Носеше свободна рокля до коленете с колан на кръста. Фрида видя нещо подобно на верижка на единия й глезен, но после разпозна декоративна татуировка. Люис я представи недодялано като Пени, после представи Фрида със сложно и несвързано обяснение, което накара Пени да я изгледа с интерес.

— Макс ви спомена — каза тя.

— Имаме известни общи интереси — отвърна Фрида.

— В момента се държи малко мистериозно. Наред ли е всичко?

— Мисля, че всичко ще е наред. — Погледна Люис. — Той е сериозен млад мъж. Харесва ми.

Лицето му се отпусна.

— Добре. Всъщност той е тук тази вечер.

— Тук?

Група ученици помагат с кетъринга. Впрегнали са ги или са доброволци, не знам. Вероятно ще ти предложи коктейлна наденичка или минипица. Но може да не го разпознаеш — трябваше да сложи нормални панталони и сако.

— Ще внимавам.

— Излизаме за по цигара. Някои неща никога не се променят. Ще дойдеш ли с нас?

— Има няколко души, които трябва да видя.

— Обаче едно нещо се е променило — обърна се той към Пени. — Едно време излизахме на игрището в обедната почивка.

Пени уви ръка около неговата и се усмихна на Фрида. Очевидно не беше от онези жени, за които Час бе казал, че ревнуват от миналото на партньорите си.

Фрида се върна в залата, където се наложи да си пробива път през тълпата. Някои все още изглеждаха като младежи, други — на своята възраст, а трети бяха много остарели. Това беше родното й място. Фрида усети леко смайване при мисълта, после видя Ванеса, която стискаше две чаши и се оглеждаше. Беше в тъмна копринена рокля с цветно сако. Когато зърна Фрида, тя се усмихна нервно.

— Донесох питие за някого, но забравих за кого, все тая, и без това не мога да го намеря. Искаш ли го?

— Какво е?

— Бяло вино.

— Добре тогава.

Фрида отпи. Поне беше студено.

— Юън тук ли е?

— Мотае се някъде.

— Точно зад теб е — изрече глас и тя усети длани върху раменете си. Юън я целуна по двете бузи, после я задържа в протегнатите си ръце.

— Ти си мехлем за измъчените ми очи — възкликна той. — Току-що се натресох на мисис Фланигън. Знаеш я, старата ни учителка по физическо. Господи, тази жена ме ужасява. Едно време, в дните, когато имахме физическо, се преструвах на болен. Кросове през пресечена местност. Помните ли?

— Да.

— Добре ти беше на теб. Можеше да тичаш, което аз не можех, да не говорим, че изглеждаше страхотно в шорти. Което определено не се отнасяше за мен. Джеръми! Джеръми, насам. — Той размаха и двете си ръце. — Тъкмо казвах, че Фрида изглеждаше страхотно в шорти.

— Вероятно все още изглежда така — отговори Джеръми.

Беше облечен в сребристосив костюм и носеше червена папийонка. Вероятно това е последният моден писък в Ситито, помисли си Фрида.

— Къде е Карина? — попита Ванеса. — Карина беше в класа след нас — обясни тя на Фрида. — Затова Джеръми е тук.

— Струва ми се, че взема дейно участие в писъците на радостната тълпа на входа — каза той. — Наистина е странно. Сякаш хората не просто си припомнят миналото, а наистина се връщат в него. Скоро всички ще се натискат на дансинга.

— Говори за себе си — прекъсна го Ванеса.

— Аз няма да се натискам с никого, слънчице — обади се Юън, потупвайки я по гърба, все едно се е разхълцала.

— Това е защото и тогава се натискаше с Ванеса — изхили се Джеръми с усмивка, която изненада всички. — А аз с кого се натисках? — Погледна Фрида, която извърна лице.

— Забавляваш ли се? — попита тя Ванеса.

Ванеса отпи от виното си.

— Не съм сигурна. Предполагам, че би трябвало. Ти срещна ли други стари съученици?

— Двама-трима.

— Щастливи стари спомени?

— Спомените ми от училище са малко смесени.

— Макс — обърна се с усмивка Юън. — Каква трансформация. Хей, внимавай.

Макс, облечен в черно и с пригладена назад коса, беше наклонил непохватно сребърния поднос. Няколко сандвича с пушена сьомга се плъзнаха и паднаха на пода с рибата надолу. Наблизо стояха ято вресливи момичета, които също носеха подноси. Разкикотиха се. Между тях Фрида забеляза и Шарлът, дъщерята на Ванеса и Юън.

Ванеса се наведе и вдигна сандвичите. Беше в малко отесняла рокля и бюстът й почти изскачаше от деколтето. Фрида видя Макс да поглежда надолу, после засрамен бързо да поглежда встрани.

— Как си? — попита го тя.

— Не знам защо съм тук.

— Знам какво чувстваш.

— Видяхте ли татко?

— Той е с Пени. Която изглежда много приятна — добави Фрида окуражително.

— Той дали… знаете?

— Добре е. Мисля, че пуши навън.

— Малко съм пиян — призна си момчето. — Като нищо може да се изложа. Свършвам в девет и половина. Може ли да поговорим, преди да се прибера?

— Да се срещнем ли при люлките?

— Здравейте, момичета. — Отново беше Час, който прегърна и двете през раменете. — Ще се срещате със старите гаджета?

— Не. — Фрида се измъкна от прегръдката му.

— Че аз едва пристигнах — заяви Ванеса.

— Вече срещнах няколко от старите си забежки.

— Дори не знам какво означава това — ухили се Ванеса.

Случвало се е жени на определена възраст да идват при мен и, добре де, знаете ли, странно е как човек забравя разни неща, докато някой не му ги припомни. — Той погледна Фрида. Предполагам, че ти не одобряваш идеята за забежките.

В този момент Фрида забеляза, че Ева стои сама, и отиде при нея, с което си спести необходимостта да му отговори.

— Слава богу — въздъхна Ева. Носеше ярка раирана рокля и си бе сложила сини сенки над очите, — най-сетне човек, когото познавам. Мислех, че ще познавам повечето, но всъщност много от тях ми изглеждат твърде млади за училищна сбирка. Или твърде стари. Обаче ти изглеждаш добре — харесва ми това, дето прилича на яка. Или е шал? Сигурно изглеждам като палатка? Джоузеф с теб ли е?

Последният въпрос беше толкова рязка смяна на темата, че изненада Фрида.

— Тук, на срещата?

— Можеше да дойде. Каза, че може да дойде. Някои водят и други хора.

— Той работи на голям строеж в Лондон.

— Много се радвам.

— Виж, Ева, ако искаш да говориш за…

— Защото това ти е работата, нали? Но всъщност няма нищо за казване. Това е просто една от онези модерни връзки между големи хора. Без ангажименти и от двете страни. Просто двама души, които си прекарват добре. — Тя вдигна чашата си, после видя, че е празна. Ти искаш ли още едно питие?

— Аз съм си наред.

— Я погледни нататък. Спомняш ли си мистър Холсли?

Фрида видя, че той говори с двете жени, които не бе успяла да разпознае по-рано. Бяха се втренчили в него с нямо обожание.

— Грег. Да. Видях го оня ден.

— Грег — изрече с възхищение Ева. — Никога не бих се осмелила да му кажа така. Винаги ще е мистър Холсли. Все така хубав си е. Но имаше хора, които го наричаха Грег още в училище. Помниш ли Тириза Марлънд?

— Помня името.

— А помниш ли пътуването от училището до Белгия?

— Не съм ходила на училищни пътувания.

— Ако Тириза Марлънд е тук, попитай я за хотелската стая в Гент и мистър Холсли, пък да видим дали няма да се изчерви.

— Не мисля да я питам.

— Времената бяха различни тогава — каза Ева. — Сега едва ли би им се разминало. — Вгледа се по-внимателно във Фрида. — Шокирам ли те?

— Не — отвърна Фрида бавно. — Просто се чудя. Говориш за това, което се случи между теб и Джоузеф. Очевидно не ти е приятно. После те чувам да говориш за Грег Холсли и онова момиче все едно е някакъв майтап.

— Е, на училищна сбирка сме. Нормално е да се смеем на миналото. Всички сме правили неща, с които не се гордеем.

— Какви например?

— Абе, просто сме ги правили. Не е подходящо точно тази вечер да говорим за това. Ама, като погледне човек, май точно тази вечер е единствено подходящата.

И после вечерта се превърна в серия от моментални снимки, в проблясващи мигове като от сън. Грег Холсли се приближи до нея, целуна я по двете бузи и остави дъх на вино и афтършейв. Отново се появи Макс и този път очевидно беше пиян, защото се олюляваше на краката си, подносът в ръцете му също се олюляваше и виното в чашите се плискаше по него. Люис и Пени се върнаха в залата с леко отнесен израз на лицата. Той прошепна нещо в ухото й и тя се разсмя. Дали не й разправяше каква е била Фрида като тийнейджър? Нещо смешно ли беше? После видя Ева да се приближава към тях. Изглеждаше малко пияна и прегърна Люис през врата, докато Пени наблюдаваше развеселено.

Видя Ванеса и я попита къде е Юън. Искаше да го пита нещо за вечерта, за онази вечер, когато повечето от тях са били заедно почти през цялото време. Толкова много алибита. Толкова малко възможности.

— Излезе с някого от тайфата да пушат. Сигурно са при навеса за колелата.

— Той не пуши.

— Но пушеше, когато беше на шестнайсет.

Видя Час, потънал в разговор с една от жените, които бе срещнала по-рано, не Пола, а другата. Той вдигна ръка и махна кичурче коса от лицето й, после докосна нежно устните й с палец. Все едно го виждаше на някое парти от онези далечни години. Къде беше жена му, онази кльощава, нещастна Клара? Натъкна се на нея в дамската тоалетна. Стоеше абсолютно неподвижна пред едно огледало, втренчена в отражението си сякаш вижда призрак.

— Да го напусна ли? — попита тя Фрида все едно продължават разговор, започнат по-рано.

— Да напуснете Час?

— Да. Кажете ми.

— Нямам представа. Това не е нещо, което трябва да бъде решавано от друг. Дори не ви познавам.

— Но познавате Час.

— Не, всъщност не го познавам.

— Мисля, че трябва да го напусна. Но знам, че няма да го направя.

Ева и Ванеса нахлуха развълнувано.

— Познайте какво става?

— Какво?

— На спортната площадка има сбиване.

— Кой се бие?

— Не знам. Мъже е юмруци. Не е като по филмите, по-скоро хаотична, безсмислена свада.

Фрида докосна тънката ръка на Клара.

— Знаете, че не е необходимо да оставате — каза й тя и после излезе в шумната зала. Музиката отново дънеше.

— Искаш ли да танцуваме? — попита я Джеръми, появявайки се до нея. Голата му глава блестеше от потта. — В памет на доброто старо време?

— Не.

— Не можеш ли да кажеш поне „не, благодаря“?

— Аз ще танцувам — каза Ванеса.

— Къде е Юън?

— Вероятно говори с някого за компютри — отговори тя през смях. — Освен това той никога не е бил добър танцьор. Само подскача.

Фрида забеляза, че Мади Кепъл се е появила в блестяща къса червена рокля с ярко червило като отворена рана през лицето. И докато я гледаше, си помисли: „Значи заради това е всичко. Хората се обличат в най-хубавите си дрехи, идват и се преструват само за да кажат: Ето ме. Ето какво съм направил от себе си. Ето какво времето направи с мен. Ето какво станах“.

После внезапно си помисли: някой в тази стая ме изнасили, изнасили и уби Сара Мей, изнасили и уби Беки Кепъл! Той е тук.

Музиката се усили, осветлението намаля, хората танцуваха, в началото само няколко двойки, после все по-плътна тълпа. Беше като тийнейджърско парти, като в ролите бяха хора на средна възраст. Видя Ева да танцува с мъж, когото не можа да разпознае, Грег Холсли с жена, която също не успя да познае, а после с Мади, с която се притискаха. Очите на Мади бяха затворени, виждаше се размазаният й грим: плачеше. Видя Джеръми, застанал отстрани с жена си, която ядосано говореше нещо на ухото му. Папийонката му беше развързана. Видя Час да излиза от залата с жена, която не беше Пола. Видя Клара да тръгва с ключове за кола в ръката.

— Няма ли да танцуваш?

Фрида се огледа. До нея стоеше Люис, но без Пени.

— Не.

— И с мен ли?

— С никого.

— Защо дойде тази вечер?

— А ти?

— Малка разходка по алеята на спомените? — предположи той с вдигане на рамене. — Виж ни всички.

— Пени ми харесва.

— Мислиш, че може да ме спаси?

— Мисля, че само ти можеш да се спасиш.

— Същата стара Фрида. Не трябваше да се връщат.

— Хората непрекъснато ми го повтарят.

Ева остави партньора си и се запъти към тях. Беше без обувки и косата й бе развързана. Изглеждаше абсурдно млада.

— Хайде да танцуваме, Люис — протегна тя ръце към него.

— Не точно сега.

— Моля те. Само един танц.

Той взе ръката й и се остави да бъде отведен в тълпата. Открай време беше добър танцьор.

— Сам-самичка? — Беше отново Ванеса, дишаща тежко.

— Здрасти. Забавляваш ли се?

— Ами — започна тя, после спря. — Чакай тук.

След това изчезна в тълпата. След няколко минути се появи отново. Стискаше бутилка бяло вино и две пластмасови чаши.

— Хайде да излезем за малко. Не мога да говоря тук.

Излязоха от предния вход на училището, онзи, който обикновено беше за учителите. Седнаха на някакъв бордюр. Беше тъмно и виждаха само очертанията на хората, излезли навън. Някои се прегръщаха, целуваха се и си шепнеха разни неща. Просветваха горящи цигари, миришеше на дим.

— На колко са тези хора? — запита се Ванеса.

Наля вино в двете чаши и подаде едната на Фрида. После извади кутия цигари от джоба си. Предложи на Фрида, която поклати глава. Ванеса запали.

— Само за една нощ — промърмори тя.

Дръпна дълбоко от цигарата и се закашля.

— Канех се да те питам — започна Фрида, когато тя се успокои. — Макс ми каза, че Беки ти е дала да пазиш един пакет.

— Вярно е. Той ми се стори много развълнуван, когато ме попита за него.

— Защо го е дала на теб?

— Нямам представа. Мислех, че не иска Мади да го намери.

— Знаеш ли какво е имало в него?

— Целият беше увит в тиксо. Очевидно не искаше някой да любопитства.

— Не се ли изкуши да надзърнеш?

— Естествено, че се изкушавах. Но тя ми се беше доверила, затова не го направих. Едно от нещата, които научаваш, когато имаш депа, е, че те трябва да имат своите тайни.

— Има добри тайни, но има и такива, които е по-добре да бъдат казани.

— Да — въздъхна Ванеса. — Сега ми се ще да бях я предразположила повече, но тогава ми се струваше, че е просто още едно пубертетче. Като Шарлът. Или Макс — за него също се тревожа.

— Той е много разстроен заради Беки.

— Естествено, там е много сложно.

— Защо? Те бяха приятели.

— Това ли ти каза той?

— Да.

— По-скоро я преследваше. Мисля, че малко я плашеше. Затова се изненадах, когато връхлетя у нас да разпитва за онзи пакет, който тя остави. Стори ми се странно.

— Какво всъщност искаш да ми кажеш?

— Не мисля, че казвам нещо особено. Просто, че не трябва да вярваш на всичко, което ти казва Макс. Много прилича на баща си като поведение, нали? Знам, че двамата с Люис излизахте, но това беше преди десетилетия. Винаги си е бил малко странен.

— Че кой не е?

Ванеса се разсмя.

— Вярно е. Както и да е, жал ми е за младите. Карат ме да си спомням какво беше на тази възраст. Толкова напрегнато. Толкова лесно да стъпиш накриво.

— Ти беше близка с Беки.

— Тя беше сладко, беззащитно момиче и беше приятелка с дъщерите ми. Бях привързана към нея. Ще ми се да й бях помогнала.

— Сигурна съм, че си направила каквото си могла.

— Не знам — замисли се Ванеса. — Безпокоя се и за ефекта върху другите. Наистина се притеснявам за Макс.

— Защо?

— Струва ми се, че се остави самоубийството на Беки да го обсеби. Изглежда ми неуравновесен. Страхувам се, че може да направи нещо глупаво. Напомня ми за нея.

— На мен ми изглеждаше напълно наред — възпротиви се Фрида.

— Нестабилен е като баща си. Говорих с него тази вечер и нещо у него ме уплаши. Толкова ми напомня за Беки.

Фрида се приготви да каже нещо, но в този момент покрай тях със залитане мина мъж, който се блъсна леко в нея и виното й се разля.

— Това беше Джеръми — засмя се Ванеса.

— Знам.

— Накъде ли се е запътил?

Фрида само повдигна рамене.

— Мразиш това място, нали?

— Не е съвсем така.

— Да знаеш, че хората могат да те изненадат дори с лошотията си.

— Какво искаш да кажеш?

Ванеса изпразни чашата си и после отново я напълни.

— Това не ти ли навява някакви спомени? — попита тя. — На градинско парти, например?

Фрида едва различаваше изражението на лицето й в тъмнината.

— Хората невинаги се подкрепят, да знаеш. Преди години бях излязла с приятелка, хапнахме малко, пийнахме бутилка вино, може би повече от бутилка. След това, докато се връщах и се оглеждах за такси, налетях на група младежи. Започнаха да подвикват разни неща, а след това нещата съвсем излязоха от контрол. Започнаха да ме бутат, да ме опипват. — Тя спря и отново дръпна от цигарата си. — Беше ужасяващо, абсолютно унизително, а после стана страшно. Помислих си край, това е. И после най-неочаквано се намеси един минувач. Мислех, че ще го убият, но той успя някак да ги разубеди, хвана ме за ръката и ме отведе, намери ми такси. В края на краищата нищо не се случи, но аз така и не научих името му. Понякога си мисля, че има алтернативна вселена, в която покрай нас не е минал мъж и аз съм мъртва, а онези младежи са в затвора, или пък още се разхождат на свобода.

Последва дълго мълчание.

— Юън ми разказа историята — обади се Фрида.

— Наистина ли?

— В малко по-различна версия.

— Така е с браковете. Имаш си своите истории.

Фрида погледна часовника си — наближаваше девет и половина.

— Ще се върна след малко — каза тя.

Тръгна към спортната площадка, която сега беше празна, с изключение на един мъж, който седеше и пушеше цигара. Макс го нямаше. Тя почака няколко минути, после бързо свърна към сградата, влезе в залата и оттам в кухнята. Беше пълна с тийнейджъри. Една двойка се беше подпряла на стената и се целуваха, момче бе пъхнало ръка под полата на момиче и Фрида разпозна в нея Шарлът. Потупа я по рамото.

— Какво? — попита Шарлът. — Какво правите тук?

— Търся Макс.

— Този боклук. Напи се.

— Къде е?

— Не знам и не ми пука. — Взря се във Фрида и сбърчи лос. — Странна сте.

Фрида се върна в залата и направи почти пълна обиколка в слабо осветеното помещение сред оглушителната музика, минавайки покрай горещи тела и ухилени, гримасничещи лица, преди да намери това, което търсеше.

— Забавляваш ли се? — попита я Люис. Изглеждаше по-трезв от всички останали в залата. — Разправях на Пени за доброто старо време.

— Къде е Макс?

— Макс?

— Да, къде е?

— Нямам представа. Вероятно в кухнята. Видях го преди малко. Май се забавляваше страхотно.

Фрида чувстваше, че трябва да спре да се тревожи, но не можеше, като в началото не можеше да си спомни защо, но после внезапно се сети. Спомни си думите на Ванеса: беше казала, че Макс й напомнял на Беки.

— Звънни му по телефона.

— За какво е всичко това?

— Нямаме време, позвъни му.

Люис извади мобилния от джоба си и звънна.

— Право в гласовата поща.

— Трябва да го намерим.

— Няма ли да ни кажеш какво става? — това дойде от Пени.

— Ще обясня по-късно. Елате с мен.

Тя задърпа Люис след себе си и двамата се затичаха към изхода покрай двойки и групи. Нощният въздух беше влажен и студен.

— Не е в залата, нито в кухнята, нито на игрището. Да потърсим на паркинга. Продължавай да му звъниш.

Забързано започнаха да оглеждат редиците паркирани коли. Тя се взираше в тъмните, полегнали форми на колите, после поглеждаше обратно към училището, където лампите хвърляха светлина върху чакълената алея. Чуваха музиката от мястото, където бяха, но слабо.

— Той как дойде? — попита тя Люис.

— С мен и Пени. Този уикенд беше при мен.

— Да е споменал нещо, че ще си тръгне по-рано или че ще ходи на друго място?

— Не.

Можеше да е навсякъде. В някоя от онези неосветени класни стаи, при стойките за велосипеди, на игрището, на плоския покрив, на който беше толкова изкушаващо лесно да се качи човек, прегърнати с момиче, което по-рано му се е присмивало. Можеше да пуши някъде с приятели. Можеше да е отишъл в някоя кръчма.

— Трябва да идем до вас. Къде е колата ти? Ключовете у теб ли са?

— Да.

Люис вече не протестираше. Беше се поддал на тревогата й. Втурна се към малка, обсипана с ръждиви петна кола, и отключи вратите. Двамата скочиха вътре.

— Далече ли е? — попита Фрида, докато излизаха от училищната порта.

— До старите казарми, горе на хълма.

— Знам ги.

— Ще ми кажеш ли какво става?

— Мисля, че е в опасност.

Колата сви рязко зад ъгъл. Заваля силен дъжд, чистачките бяха разръфани и хлабавата гума шляпаше по стъклото. Скоро излязоха от центъра на града и подкараха по билото на хълма, откъдето се виждаше целият Бракстън. Къщите тук бяха еднакви, редица след редица, малки, безлични сгради в преплетена мрежа от тесни улички и задънени алеи. Фрида забеляза, че всички носят имена на цветя: „Ружа“, улица „Слънчоглед“, „Вълчи боб“. Беше много тихо, по улиците нямаше коли, нямаше хора, повечето от прозорците не светеха, завесите бяха спуснати. Люис спря с вой пред номер двайсет и седем, улица Чемпиън Уей.

Ръцете му трепереха и той не успяваше да вкара ключа в ключалката на входната врата. Фрида взе ключа. Отвори вратата и влязоха в малко антре. Беше тъмно и тихо.

— Няма никой — промълви Люис.

Чуха свистене на гуми от тръгваща кола, което дойде от улицата зад къщата. Фрида се провикна, но никой не отговори, и тя се затича нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж.

Отворена врата и празна стая. Другата врата бе затворена. Тя я отвори бързо и влезе, Люис я следваше по петите. Чуваше накъсаното му, хрипливо дишане.

Още преди Люис да светне лампата, тя видя фигурата пред тях. Над тях. Краката потрепваха слабо. Светлината на крушката показа лицето му — сини устни и отворена уста. Широко отворени очи. Увиснал на въже.

— Повдигни го — извика тя.

Люис я погледна, без да я вижда. Тя обви ръце около краката на Макс и го повдигна нагоре, поемайки тежестта от въжето.

— Направи така. Дръж го високо.

Люис се беше вторачил в нея, по лицето му се стичаше пот. Изглежда, беше изпаднал в шок. Дали ще може да го направи? И после, като в транс, той хвана краката на сина си и Фрида отстъпи.

— Само за секунда — успокои го тя.

Изтича надолу по стълбите, изкълчи глезена си на последното стъпало, връхлетя в кухнята и започна да измъква чекмеджета, докато намери назъбен нож, след това хукна обратно нагоре. Издърпа стол, който стоеше до леглото, и стъпи върху него, после започна да реже въжето, докато накрая то поддаде и тялото на Макс се свлече в мека, тежка купчина в ръцете на Люис и го събори — лежаха на пода заедно, баща и син. Люис викаше името на Макс.

Тя го дръпна от Макс и сложи телефона си в ръката му. Обърна момчето по гръб. То лежеше в твърде голямото си черно яке. Сега очите му бяха затворени. От устата му се стичате бяла пяна. Клупът все още беше около врата му.

Тя постави стабилно ръце върху гърдите му и започна да му прави изкуствено дишане — натиск, отпускане. Чувате зад себе си как Люис дава адреса през накъсан плач.

Натискане на гръдния кош. Пауза. Дишане уста в уста. Синът на Люис, който толкова прилича на момчето, което тя едно време обичаше. Пауза. Натискане на гръдния кош. Клепачите му са сини. Уста в уста отново. Горчив вкус на устните му. Усети Люис до себе си.

— Става ли нещо?

Беше коленичил до нея. Чуваше хрипливото му дишане.

Опитваше се да не мисли, да не чувства. Искаше единствено да превърне тялото си в машина, която да върне Макс обратно. Защото бяха чули воя на онази тръгваща кола, когато влизаха в къщата. Не можеше да е минало много време, бяха по-скоро секунди, отколкото минути.

— Виж пулса му — каза тя на Люис и той постави палец върху синята вена на тънката китка на сина си.

— Не знам — отговори той. — Не мога да кажа. Не знам, Фрида.

Чуха сирените и след това видяха сините светлини, които нашариха тавана. Люис изтича надолу по стълбите. Фрида чу как се спъва и пада. После вратата се отвори и скоро стаята се напълни с хора, спокойни гласове, заповеди, носилка. На тебеширенобялото лице на Макс се появи маска. Въжето бе махнато от шията му. Неподвижното тяло бе покрито с одеяло. Тя стана, боляха я всички крайници.

— Отивай с него в линейката — каза тя на Люис. И звънни на майка му по пътя. Аз ще остана тук да чакам полицията.

— Да. — Втренчи се в нея налудничаво за момент с лице изкривено от ужас и после излезе.

Фрида чу качването на полицейската кола по хълма. Отиде бързо в банята, откъсна няколко парчета тоалетна хартия, после се върна в стаята на Макс и спря до тясното му походно легло.

Много предпазливо, като внимаваше да избегне какъвто и да е контакт, тя вдигна малката червена катеричка, която бе загубила половината си опашка и беше любимата играчка на Беки. Беше изчезнала от нейната стая, а сега беше върху възглавницата на Макс. Уви я в тоалетната хартия така, че нито парченце от нея да не се показва. След това вдигна полата на роклята си, пъхна пакетчето под колана, после подреди шала си така, че издутината да не се забелязва, след което слезе долу, за да пусне полицията.