Ники Френч
Безкраен четвъртък (11)

11

— Трябва да намерим къде да отседнем — каза Фрида.

Проговаряше за първи път от доста време. Бяха напуснали Лондон в мълчание, Фрида гледаше през прозореца към пейзажа, който преминаваше покрай нея места, едновременно познати и все пак странни, като видени насън. Преди година и половина двете със Саша посетиха черквата, където бе погребан баща й, но го направи, защото беше убедена, че смъртният й враг Дийн Рийвс е ходил там. Не бяха стигнали до Бракстън, не се беше връщала там от деня, в който го напусна на няма и седемнайсет години.

— Значи няма да отседнем при майка ти? — попита Санди.

— Защо да отсядам при нея?

— Ще идеш ли да я видиш?

— Не знам. Още не съм решила.

— Ще намерим хотел и утре може да отидеш в полицейското управление.

— Утре е неделя — каза Фрида.

— Не мисля, че през уикендите няма престъпления.

— Има.

— Ще ми разкажеш ли нещичко, преди да стигнем там?

— Какво имаш предвид?

— Съзнаваш ли колко малко знам за миналото ти?

— Какво искаш да знаеш?

— Ами, например знам, че имаш по-голям брат на име Дейвид, защото той е бившият на Оливия и баща на Клои. Има ли и друг брат?

— Да.

— Е?

— Казва се Айвън.

Санди чакаше, докато накрая Фрида добави с нежелание:

— По-малък е от мен и живее със семейството си в Нова Зеландия.

— Значи не се виждаш с него.

— Не се виждам.

— Не се виждаш и с Дейвид, макар че живее в Кеймбридж.

— Да.

— Нито с майка ти.

— Да.

— И откога е това?

— Близо двайсет години.

Всъщност бяха двайсет и три.

— Толкова ли е лоша?

Фрида се извърна към Санди. Понеже караше, той по-скоро почувства мрачния й поглед.

— Бих предпочела да не говорим за това в момента.

— Добре.

— Имам нужда да се концентрирам.

— Върху какво?

— Просто да се концентрирам.

Гледаше полетата и живите плетове, видя дъб, който събуди спомен, опитваше се да запомни небето, което тук бе толкова безкрайно, нашарено с първите бледи звезди. Загледа се в канала, който, зърнат от пътя, приличаше на тайна пътека, водеща обратно към града, видя полускрита сред дърветата ферма, черковна кула в далечината. Няколко пръснати модерни къщи със светнали прозорци в спускащия се здрач. Осветени индустриални сгради. Стълбове маршируващи по хоризонта. И подобно на лице, отдавна изхвърлено от ума, малко по малко тя си припомни всичко и видя какво се с променило и какво е останало същото.

Гледаше през прозореца към смрачаващия се пейзаж и си припомняше лица, които не бе виждала от десетилетия — млади, жестоки, развълнувани, нахални, умоляващи. Разрови паметта си за имената им, за да им придаде плътност и да ги направи по-реални, а не плод на своето внезапно развихрило се въображение. Колко странни са нещата, които си спомняме, помисли си тя — първият евтин сайдер, всички стихове на онази поема от Робърт Фрост, космите по краката на учителката по биология, които прозираха през бежовия й чорапогащник, граматическата грешка в надписа на вестникарската будка, която толкова дразнеше баща й, един безумно горещ спортен полуден и пружинирането на торфа под краката, гледката от прозореца на стаята й и ледените цветя по стъклата през зимата, духането върху тревичка между палците, за да я накара да свирне, подути жлези, нечий плач. Видя лицето на майка си — саркастично и непоклатимо. През ума й профуча и нещо друго, светкавично и мимолетно — не успя да го улови и то отново изчезна.

Бракстън е разположен в плитка долина, така че още с приближаването го видяха целия, последните му пръснати светлини примигваха по хълма пред тях. Фрида се изненада колко е малък. Беше свикнала с безкрайността на Лондон, за който бе невъзможно да кажеш нито къде започва, нито къде свършва. Бракстън беше очертан от леко наклонената купа на долината, в която лежеше, и през него течеше река. Бе заобиколен от обширни полета и пръснати гори, ферми и каменоломни. В далечината нощното небе бе озарено от оранжевите светлини на Ипсуич.

— Спри — каза Фрида.

Санди отби колата.

— Какво има?

— Искам да извървя последната част.

— Тъмно е.

— Няма значение. Има луна. И улични лампи. — Усмихна се. — Знам пътя.

— Да дойда ли с теб?

Тя преглъща и направи усилие да отговори любезно.

— Бих предпочела да съм сама. Ще ми трябват около двайсетина минути.

— Къде да се срещнем?

— Пред черквата. Няма начин да я пропуснеш.

Закопча палтото си и уви червения шал около врата си. След това отвори вратата и излезе във ветровития мрак. Нещо в миризмата — мокра пръст, нападали листа, лекия дъх на солници — я хвана за гърлото и я върна в миналото. Затвори вратата, изчака, докато Санди потегли и стоповете на колата изчезнат в нощта, после тръгна.

 

 

— Какво ще поръчате?

Фрида огледа менюто с всичките му сашимита с хрупкави корички, от които капе мазнина. Огледа и трапезарията с минималистичната й черна мебелировка, с добрите абстрактни картини по стените, със стилното осветление. Изобщо не приличаше на мястото, където беше израснала. Тогава, през 80-те години, изглеждаше като останка от 50-те или 30-те.

По времето, когато пристигна на главната улица, Санди вече бе уредил всичко. Беше резервирал стая над кръчмата, която Фрида помнеше като задимена, зле осветена дупка, но сега имаше грамоти в рамка до вратата и ресторант. Изтормозената млада жена на рецепцията каза, че е почти пълно, но може да им даде маса, ако се нахранят веднага. Санди погледна Фрида, която само повдигна рамо, и двамата влязоха в ресторанта, без дори да се качат до стаята си.

— Ще взема стриди — каза Санди. — Знаеш приказката, когато си в Съфолк.

— Знаеш за норовируса, нали?

— Да, знам.

— Внезапно повръщане — продължи Фрида. — Без предупреждение.

— Да.

— Стридите се хранят с човешките отпадни води. И вирусът не се лекува.

— Но не те убива — отвърна Санди, оставяйки менюто на масата. — И в месеца има „р“ и сме само на няколко мили от морето, и говорим за стриди. Затова ще си взема стриди, последвани от рибата на деня, каквато и да е, и независимо с какво се храни. Ти какво ще си вземеш?

Фрида си поръча два ордьовъра и зелена салата. Санди наля бяло вино в чашите. Стридите на Санди и мидите с бекон на Фрида пристигнаха и само след няколко минути Санди погледна към шестте празни черупки.

— Изобщо нямаха вкус на норовирус — каза той.

— Ще видим — отвърна Фрида.

— Е, как беше разходката през Бракстън? Всяко дърво ти беше познато?

— Изобщо не беше така — поклати глава Фрида. — Когато ме остави и тръгнах да вървя, имах чувството, че съм в напълно непознат град. Построили са нова индустриална зона и бензиностанция, и нещо, което прилича на огромен жилищен комплекс. Можеше да се намирам навсякъде.

— Както изглежда, май са унищожили спомените ти.

— Нямам нищо против да ги унищожат — отвърна Фрида. — Самата аз доста съм поработила по въпроса.

Пристигна рибата и Санди се зае с нея, докато Фрида хапваше ризотото си. Той направи жест с вилицата си към помещението.

— Това твоите хора ли са? — попита с приглушен глас. — Можеш ли да ми разкажеш нещичко за тях?

Фрида се огледа.

— Много са млади. Повечето от тях са били деца, когато заминах оттук. Все пак Бракстън не е малко селце. Пазарен град е.

След като се нахраниха, пиха кафе и после се качиха в стаята си. Беше малка и гледаше към паркинга.

— Не е кой знае какво каза Санди, — но имаме късмет, че изобщо намерихме нещо.

Фрида взе душ, след нея и Санди. Когато той излезе от банята, тя лежеше на леглото, все още увита в хавлията, втренчила поглед в тавана. Повдигна глава.

— Изглежда, Америка ти се е отразила добре.

— Нямаше какво друго да правя там, освен да работя и да тичам.

— Нищо? — Тя се усмихна. — Нищо в цяла Америка?

Той легна до нея.

— Съжалявам — каза Фрида.

— За какво?

— За всичко това. Би трябвало да го правим истински — да излезем за уикенда, да те доведа на мястото, където съм израснала. Това правят истинските двойки. Вместо това, ние сме тук за… добре де, за какво сме тук?

— За нещо, което трябва да направиш — отвърна Санди.

Фрида прокара пръсти по рамото му, все още гладко и влажно от душа.

— Сексът все още е позволен, да знаеш. — Наведе се и го целуна. — Не съм някаква жалка, увредена, травматизирана вещ, с която трябва да се отнасяш внимателно, за да не се счупи.

Санди я погледна сериозно, после я целуна и продължи да я целува все по-надолу, докато махаше хавлията. Но дори и когато вече бе в нея, тя имаше усещането, че тя е яростната и копнеещата, а той е просто внимателен и добър. След това се отпуснаха в леглото, лежаха в тъмнината и мълчаха. Фрида не можеше да заспи. Слушаше вятъра и дъжда, които блъскаха прозореца на талази. Долитаха гласове, смях, отваряне и затваряне на врати на коли, запалване на двигатели. Чуваше и лекото дишане до себе си, но не знаеше дали Санди е буден като нея, загледан в тъмнината.