Ники Френч
Безкраен четвъртък (40)

40

След час, прекаран в мълчаливо очакване, прекъсвано от тиха размяна на въпроси и отговори, Фрида започна да се чувства като на парти, чиито домакини са все още приятелски настроени и гостоприемни, но тя самата се пита дали вече не е време да си тръгва. Затова си тръгна. Болницата обаче не беше проектирана да си тръгваш от нея. Фрида успя да се измъкне през някакъв паркинг и по няколко криволичещи алеи най-накрая стигна улицата. Майка й беше починала. Баща й бе мъртъв и майка й бе мъртва. Беше сирак. Суровият факт се бе настанил в главата й, обвит като пакет, който напълно умишлено скри дълбоко. По-късно щеше да го измъкне, да го отвори, но не сега, все още не. Сега щеше да е пречка.

Дори когато седеше до леглото на майка си и държеше ръката й, тя мислеше за онзи глас в тъмното, за онзи глас до нея в Риджънт Парк. Знаеш и пак нямаш нищо. Сладурче. Фрида се замисли за нещо често срещано сред пациентите й. Човек трябва да приеме миналото и след това да го остави да си отиде. Веднъж бе видяла осемдесетгодишна жена, която все още спореше ожесточено с баща си сякаш е гневна тийнейджърка, с баща, който е мъртъв от четиридесет години. Но за Фрида това все още не беше минало.

Извади телефона и избра номер.

— У вас ли си?

— Не. Но мога да бъда.

След малко повече от час Фрида вървеше по морския бряг. Свърна по една пътека и позвъни на вратата. Час отвори и погледна над рамото й леко смръщен.

— Сама ли си?

— Да.

— Как стигна дотук?

Автобус, влак, такси.

— Дори не знаех, че е възможно. Искаш ли кафе?

Мисълта да влезе в къщата му, да стои върху килимите му, заобиколена от неговите картини, я изпълни с отвращение.

— Може да се разходим по брега.

— Времето не е много подходящо.

— Тогава си сложи палто.

Час изчезна и се появи отново, облечен в дълго, обемисто бежово палто, тъмносин шал и мека шапка. Пресякоха пътя и тръгнаха по ситните камъчета. Свърнаха на север покрай редиците от цветни плажни кабинки вляво и сивото, пенещо се Северно море отдясно. Час посочи една от плажните кабинки.

— Тази е нашата. На същата цена можеш да си купиш петстайна къща на север. Ако искаш.

Фрида пъхна ръце в джобовете си. Вятърът духаше от север, беше толкова студен, че лицето чак я заболя. Обърна се към Час.

— Ти знаеше — каза тя.

— Моля?

— Ванеса знаеше. И ти знаеше.

— Сега пък за какво говориш?

— Единствено така всичко придобива смисъл. Беше странно, че Юън помни толкова точно всичко от концерта.

— За концерта на „Безкраен четвъртък“ ли говориш? Онзи през осемдесет и девета?

— Да, все още говорим за онзи концерт. Когато си спомняме истински събития от миналото, обикновено в главите ни е каша, всичко е в грешния ред, липсват едни моменти, други са направо забравени. Това е известно на полицаите, на терапевтите също. Но Юън си спомня всичко в правилния ред, точно както човек си спомня измислени истории.

— Юън винаги си е падал маниак.

— Все още го покриваш? — изрече Фрида почти смаяна. — Двамата с Ванеса твърдяхте, че е бил там през цялото време. Дадохте му алиби.

— Фрида, беше толкова отдавна…

— Спри. Говори каквото искаш, но не си позволявай да ме подценяваш.

Час извърна лице за момент. Фрида видя как стиска челюсти. Но когато отново се обърна към нея, изглеждаше напълно спокоен.

— Ако отправяш някакви обвинения, което изглежда, правиш, трябва да говориш с полицията. Но ако смяташ да продължаваш с това…

Фрида погледна към морето. Стара жена с бели коси хвърляше пръчка във водата. Черен лабрадор се хвърляше, изчезваше в разбиващите се вълни и отново излизаше триумфално със стисната между зъбите пръчка.

— Какво тогава? — попита тя.

— Не знам какво искаш от мен.

Фрида пак погледна към кучето, което се хвърляше отново и отново в морето.

— Естествено — започна тя, — у мен има една частица, която иска само да те погледне в очите и да те попита какво мислиш. Но всъщност знам какво мислиш.

— Нищо не знаеш за мен.

— Знам нещо за теб. Но не заради това съм тук. Можеш да вярваш каквото искаш. Хората обикновено така правят. Но аз съм дошла, за да ти кажа следното. Когато сте били на шестнайсет, може да ви е изглеждало смешно едно момче да си сложи маска и да изнасили момиче, за да й даде урок…

— Не знам нищо такова.

— Просто ме изслушай и след това си тръгвам. Юън дойде да ме види в Лондон. Той призна какво е направил, но каза, че нямам нищо срещу него, което е вярно.

— Не знам защо смяташ за необходимо да ми го казваш.

Нещо странно ставаше с лицето му. Обичайно ироничното му, развеселено изражение се разпадаше и отново се появяваше. Сякаш зад маската имаше друг Час, който не успява да се овладее и не е много доволен от себе си.

— Ако смяташ да продължаваш да отричаш, искам да си напълно наясно какво е това, което отричаш. Не знам доколко близки отношения поддържаш с Юън.

— Сега живеем в различни светове.

— През 1991 година той е изнасилил Сара Мей. Но нещо се е объркало и той я е убил.

— И откъде знаеш?

— Юън има усет за момичета на ръба, самотни, изолирани, такива, на които никой не вярва. Като Беки Кепъл.

— Което беше самоубийство.

— Беки тъкмо беше започнала да набира смелост да се защити. Отчасти аз съм виновна за това. За нещастие, човекът, към когото тя се обърна, беше човекът, който пръв е забелязал беззащитността й.

— Юън?

— Не. Ванеса.

— Казваш ми, че Юън е изнасилил Беки и Ванеса го е прикрила, както го е прикрила и в миналото? Че действат като екип?

— Винаги е била много добра в затварянето на очите, за да не види това, което не трябва да види, за да не знае това, което не трябва да знае. Човешкият мозък е много отзивчив в това отношение.

— Да. — Той извърна лице и се загледа в големите сиви вълни.

— Когато Юън разбра, че отново съм в Бракстън и че няма да се откажа, му хрумна да натопи Люис и Макс.

— Полицията разследва ли твърденията ти?

— Не мисля.

— Защо ми ги казваш?

— Можеш да направиш правилното нещо.

Бузите на Час пламнаха. Фрида не беше сигурна дали от гняв, или от срам, или просто заради студения вятър.

— И какво е то, Фрида?

— Можеш да разкажеш в полицията всичко, което знаеш. Юън е изнасилвач и убиец и по всяка вероятност ще го направи пак.

— Той знае, че го наблюдаваш. Едва ли ще опита отново.

— На това ли разчиташ?

— Това, което ти каза за мен, не е вярно — заяви той, но с различен, почти замислен глас.

— Можеш да поправиш нещата — каза тя тихо. — В твоя власт е.

Час отново се извърна и се втренчи в морето с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, леко прегърбен. След доста дълго време, той обърна лице към нея.

— Кажи ми какво да направя — каза той тихо, почти шепнешком.

В този момент телефонът на Фрида иззвъня.

— Чакай — помоли го тя. — Чакай да отговоря и после ще ти кажа.

— Фрида Клайн ли е?

— Кой се обажда?

— Детектив Крейги. Вече сме се срещали. Къде сте?

— Защо искате да знаете?

Полицайката повтори въпроса си и Фрида й даде адреса на Час.

— Стойте там. Изпращам кола.

— Защо?

— Трябва да разговаряме.

— За какво?

— Не знаете ли?

— Вие сте тази, която ми звънна.

— Ще говорим, когато пристигнете тук.

След като Фрида затвори, последва мълчание. После Час проговори.

— Добре. Ще кажа на полицията.

Фрида направи крачка към него и взе ръката му.

— Така трябва — каза тя. — Освен това е добра, храбра и трудна постъпка. Благодаря ти.

— Не го правя заради теб. Правя го заради себе си.

— Трябва да ида до полицията. Нямам представа защо. Искаш ли да дойдеш с мен и да приключиш с тази работа?

— Не. Не точно сега. Дай ми малко време да се взема в ръце — усмихна се той горчиво.

— Ще ти звънна по-късно тази вечер. Става ли? — Притесняваше се, че той може да размисли за обещанието си, и Час го усети.

— Няма да се отрека, Фрида.

— Окей. — Тя се поколеба. — Не е необходимо да чакаш тук заедно с мен.

— Трябва да се връщам на работа. Искаш ли да ги изчакаш у нас?

— Не. Благодаря.

Той си тръгна и тя се разхожда близо половин час напред-назад по плажа, докато накрая видя полицейската кола да пристига. Двамата цивилни детективи казаха, че са дошли да я отведат в полицейския участък. Тя попита за какво става дума, а те отговориха, че ще научи, когато стигнат там.

— Ами ако не искам да дойда?

Погледнаха я сякаш с казала нещо необмислено.

— Защо да не искате да дойдете, д-р Клайн?

Стори й се излишно да се разправя с тях, затова просто влезе отзад в колата, като по целия път до участъка никой от тях не й каза нищо. Двамата бяха много сдържани дори когато разговаряха помежду си. Спряха на паркинг и единият я придружи до заден вход, който изглеждаше почти неизползван, след това нагоре по стълби, осеяни с празни кашони. Остави я в гола стая за разпити без прозорци. След няколко минути влезе детектив Крейги. Придружаваше я друг детектив, едър мъж с неравно подстригана коса. Представи го като следовател Пиърс. Докато сядаха срещу нея и двамата я гледаха с любопитство. Но нямаше любезности, нямаше дори поздрав.

— Нещо става — започна Фрида. — Какво?

— Отправихте обвинение срещу Юън Шоу — каза Крейги.

— Той е изнасилил поне три жени — отговори Фрида. — Включително мен. Уби две от жените: Ребека Кепъл и Сара Мей. Направи опит да убие и Макс Темпъл.

Крейги и Пиърс размениха погледи.

— Някой споделя ли тази гледна точка? — попита Крейги.

— Какво значение има това?

— Убедихте ли друг човек в това?

— Не виждам смисъла на този въпрос.

Крейг й махна раздразнено с ръка.

— Знае ли някой друг това, което вие знаете? Вярва ли в това, в което вие вярвате?

Фрида се замисли за момент.

— Ванеса, съпругата на Юън Шоу, го знае. Не съм сигурна до каква степен. Когато ми се обадихте, разговарях с човек, когото познавах, когато живеех тук, мъж на име Час Латимър. Той знае за първото изнасилване. Искам да кажа, когато Юън изнасили мен. Смятам, че ще го потвърди.

— А какво от това знае Юън Шоу?

— Ясно е, че той знае какво е направил.

— Имах предвид от това, което вие знаете.

— Знаеше всичко.

— Откъде сте сигурна?

— Дойде да ме види в Лондон.

И двамата детективи се изправиха в столовете си изненадано.

— Какво е направил? — попита Крейги.

— Издирил адреса ми в Лондон и ме проследи.

— И?

— Каза ми, че не притежавам нищо срещу него. Че е в безопасност.

— Че бил в безопасност?

— Да.

— Използвал е тази дума?

Фрида замълча за момент.

— За какво говорим тук? — попита тя. — Защо ми задавате тези въпроси?

— Казал ли е, че е в безопасност?

— Не помня точната дума.

— Тогава защо я използвахте?

— Смятам, че тя предава по един верен начин това, което той се опитваше да ми внуши.

— И как се почувствахте?

— Това да не е някаква шега?

— Как се почувствахте?

— Много труден въпрос.

— Сметнахте ли, че ви се подиграва?

Фрида се замисли за момент.

— Да. Мисля, че подигравката беше част от всичко.

Крейги се приведе напред, подпряла лакти на масата. Фрида разпозна езика на тялото — агресивен, заплашителен.

— Обвинихте Юън Шоу, че ви е изнасилил — изрече Крейги. — Имате ли чувството, че е демонстрирал властта си над вас?

— Смятам, че той мислеше така, което е съвсем различно.

— И това ви разгневи?

— Смятам, че в него има някаква смесица от самосъжаление и ярост, което е опасна комбинация.

— Разгневихте ли се?

— Да. Изпитвах и други чувства.

— Какви например?

— Решителност да не му позволя да го направи отново.

— Разбирам. И какво смятахте да направите във връзка с това?

— Това, което исках тогава, което искам и сега, е да го хвана. Тъй като полицията не изглежда много заинтересувана да направи нещо по въпроса.

— Искате да го хванете?

— Да.

— И какво имате предвид с тази дума?

— Искам да го спра.

— Разбирам. Как завърши срещата ви с Юън Шоу?

— Неудовлетворително.

— Какво направихте след срещата?

— За какво ме питате? Непосредствено след срещата?

— Просто ни кажете какво сте правили през цялото време от тогава до сега.

— Отидох да се видя с приятел, детектив в лондонската полиция, с когото обсъдихме отново случая.

— Той прояви ли съчувствие?

— Не търсех съчувствие. След това си отидох вкъщи.

— Може ли някой да потвърди, че сте били там миналата нощ.

— Да — отвърна Фрида, сещайки се за посещението на Санди. — После, много рано тази сутрин се върнах отново тук и отидох в болницата.

— За какво?

— Майка ми беше неизлечимо болна. Почина по-рано тази сутрин.

— О — промърмори Крейги. — Съжалявам.

— Директно от болницата отидох да видя Час Латимър. И след това бях докарана тук.

Крейги се облегна на стола си.

— Били сте в болницата?

— Да.

— Мамка му — възкликна тихо Пиърс. — Изобщо не вярвам.

Крейги му метна ядосан поглед и се обърна към Фрида.

— С други членове на семейството?

— Един от братята ми беше там.

— Бихте ли ни казали кога пристигнахте?

— Хванах първия влак от гара Ливърпул стрийт няколко минути преди шест часа. Пристигнах в болницата около седем и половина, мисля. И бях там докъм ранния следобед — не съм сигурна за времето, но съм сигурна, че ще можете да го уточните с брат ми или медицинските сестри. Или с камерите за видеонаблюдение.

— Мамка му — повтори Пиърс, този път по-високо. — Това е фарс.

— От болницата отидох право в къщата на Час, откъдето ме взехте. Фрида забеляза начина, по който се взираха в нея. — Ще ми кажете ли най-накрая защо ме доведохте тук?

Двамата детективи размениха погледи.

— Знаете ли обелиска над Бракстън? — попита Крейги.

— Паметникът на вещицата? Разбира се, че го знам — отвърна Фрида.

— Тялото на Юън Шоу беше намерено там малко след седем и половина тази сутрин.

— Тялото? — бавно изрече Фрида. — Имате предвид мъртвото му тяло?

— Точно така. Не се върнал у тях снощи и тази сутрин тялото му било намерено от възрастна жена, която разхождала кучето си. В момента самата тя е в болница. Не го е понесла много добре.

Фрида се почувства почти замаяна от изненадата. Сети се за интонацията на Юън в края на срещата им.

— Самоубил ли се е?

— О, не — отговори Крейги. — Гърлото му е било прерязано. Всичко е направено много хитро. Със сигурност е било добре обмислено предварително. Извършено е на място, където няма камери за наблюдение. В същото време може да изключим финансовия мотив. Портфейлът му беше в джоба на палтото със сто и двайсет лири вътре. Освен това имаше изключително много наранявания, които говорят за дълго мъчение. Наранявания, които биха могли да са мотивирани от ярост или отмъщение. Имате ли някакъв коментар в тази връзка?

— Не.

— Не смятате ли, че си го е заслужил?

— Не, не смятам. — Крейги отново се приведе напред.

— Казахте, че ви е изнасилил, че е изнасилил и убил две други момичета.

— Да.

— И ви е казал в лицето, че няма да бъде хванат.

— Въпреки това щеше да бъде хванат. Все някак.

— Колко хора знаят това, което вие знаете? Или което смятате, че знаете?

— Към този момент доста. В градче като Бракстън новините се разпространяват бързо. Юън ми каза, че почти всички в града знаят, че е бил разпитван от полицията. Смятате, че някой от полицията се е раздрънкал.

— Това е сериозно обвинение.

— Не ми пука. И Час Латимър знаеше.

— Можете ли да се сетите за човек, който би искал да го направи?

— Доктор Клайн — обади се Пиърс, — вдовицата на Юън Шоу даде свидетелски показания, че последния път, когато го е видяла, той е отивал да се срещне с човек, който твърдял, че има информация за вас.

— Каква информация?

— Не знае. Ясно е, че искаме да разпитаме този човек. Имате ли някаква идея кой би могъл да е?

— Не.

— Целта би могла да е да подмами Юън Шоу да излезе. Твърде вероятно е да е човек, който ви познава.

— Или знае за мен.

— Някакви идеи? — попита Крейги.

Фрида се замисли за Люис, за Джоузеф, после за Санди.

— Не — отговори тя.

— Намерихме нещо върху тялото му. Чудя се дали бихте могли да хвърлите някаква светлина върху това?

— Тя се наведе и вдигна прозрачна пластмасова торбичка за веществени доказателства, в която лежеше откъсната половина от червен вълнен шал. Нейният червен шал, който имаше от толкова години, който носеше всеки студен есенен и зимен ден.

— Не — отговори тя бавно. — Не. Боя се, че не мога да ви помогна.