Ники Френч
Безкраен четвъртък (19)

19

Преди да се върне в бунгалото на Ева, Фрида мина да напазарува през супермаркета, построен на мястото, където преди беше плувният басейн. За себе си купи мляно кафе, мляко, хляб, масло, мармалад и шест яйца. За майка си взе букет далии, пакет джинджифилови курабийки, топено сирене (винаги любимо на Джулиет Клайн) и малко крекери към него, както и две бутилки червено вино.

Входната врата на майчината й къща не беше заключена и след като звънна на звънеца и никой не се появи, тя я отвори и влезе с намерението да остави покупките в антрето. Но чу шум от всекидневната — телевизорът работеше. Фрида надникна през вратата. На екрана един готвач, чието лице й беше смътно познато, правеше нещо с китайски нудъли. Бяха сипани на купчинка в чиния и изглеждаха като гнездо от червеи. Джулиет седеше на дивана, обутите й в чорапогащник крака бяха вдигнати на малка табуретка, главата й бе отпусната назад, очите — леко притворени. Хъркаше. Едно от копчетата на блузата й се бе разкопчало и Фрида видя крайчеца на сутиена й. По брадичката й се стичаше тъничка струйка слюнка. Фрида я гледа няколко секунди, смръщила чело. Остави покупките възможно най-тихо и излезе от къщата, като дръпна вратата внимателно, докато чу изщракването на ключалката. Мобилният телефон бръмчеше в джоба й и когато го извади, видя, че я търси Санди. Прехвърли го на гласова поща.

 

 

В бунгалото си направи голяма чаша чай. До прозореца имаше малка масичка, която можеше да използва като бюро, седна до нея и извади бележника си. Загледа се в градината и установи, че вижда право в кухнята на Ева. Всъщност докато гледаше, Ева влезе там, прокара ръце през косата си, а после започна да полива цветята на перваза.

Фрида премести масата от прозореца. Сега всичко, което виждаше, беше стената. Прочете бележките си и направи списък.

Хора, с които да разговарям.

• Детектив Том Хелмсли (да помоля Карлсън за помощ?)

• Денис Фриймън (да открия кой/къде е от ТХ)

• Майкъл Кери (същото)

• СФ: кой е? Да питам ТХ

• Час Латимър

• Джеръми Сътън

• Ванеса Бъсок

• Юън Шоу

• Люис Темпъл

• Директорът на гимназията (да открия кои са били най-близките приятели на Беки)

Огледа замислено списъка си. Нарисува отстрани дърво. Хрумна й още едно име — мъж, застанал до бялата дъска, с лице на момче от реклама и блестяща усмивка, с коса до яката на ризата. Добави името му — Грег Холсли, ръководител на театралния им състав и техен класен през 1989 г. Добави нов лист на дървото.

Като се изключи молбата към Карлсън за издирването на Том Хелмсли, нямаше почти никакви идеи как да намери хората, които едно време бяха толкова важни за нея. Написа Час (Чарлс) Латимър в Гугъл и екранът й се покри с безкраен списък от имена — Час Латимър, актьор; Час Латимър, бизнесмен; Час Латимър, скулптор; Час Латимър, диетолог, който може да ви помогне да свалите шест килограма за две седмици; Чарлс К. Латимър, яхтсмен… Никоя от снимките не напомняше на Час, но как ли би изглеждал той след двайсет и три години? Дали опънатото му лице не се е отпуснало, дали преднамерено очарователната му усмивка не е станала сериозна, а гарвановочерната му коса — посивяла и оплешивяла? Загледа се в списъка си с имена, никое от тях не беше рядко срещано, че да се намери с обикновено търсене в интернет.

Прозвуча музикалният сигнал за нов мейл в кореспонденцията с Клои. Темата му беше Помощ!!!!!!!! Отвори го. Лельо Фрида! Мисля, че имам папилома вирус отдолу! Какво да правя? Фрида направи отегчена гримаса към стената. Иди при джипито си или в клиника за сексуално здраве написа тя. Заразни са и много разпространени. След това стана и излезе в градината, където светлината преминаваше в сумрак. Ева й помаха от кухнята, после дойде при нея.

— Имаш ли всичко, което ти трябва? — попита тя.

— Да, благодаря. Какво отглеждаш? — посочи Фрида към зеленчуковите лехи, които сега бяха голи, с изключение на няколко зимни зелки и две тикви цигулки, откъснати, но оставени в пръстта.

— О, всичко. Цвекло, картофи, зелен фасул, грах, артишок. И люти чушки в парника — продължи тя ентусиазирано. — Пристрастих се към лютите чушки. Градинарството се отразява добре на душата.

— Представям си. Но не е ли така и с грънчарството?

— И правенето на хляб. Каквото и да се случи, в края на деня човек може да си каже, че е направил нещо.

Фрида погледна Ева. Свободно пуснатата й коса беше леко разрошена, блестящият червен цвят бе избелял в доста по-приглушен нюанс, луничките, които се открояваха ясно, когато беше тийнейджърка, се бяха превърнали в бледи петна по светлата кожа. Подгъвът на дългата пола на места беше разпран и кален.

— Онова предложение за вечерята — каза тя. — Все още ли важи?

Лицето на Ева светна в усмивка.

— Страхотно. Обожавам да готвя за друг. Все още не мога да повярвам напълно, че се върна, Фрида.

— Усещането ми е познато.

— Почукай на вратата ми в седем и половина — заяви Ева. — Вегетарианка съм, просто да знаеш какво да очакваш.

 

 

Когато Фрида се появи на задната врата с бутилка червено вино, кухнята беше изпълнена с уханна пара. Ева, с бяла престилка и зачервени бузи, я посрещна бликаща от веселие, сякаш по някакъв начин тази вечеря поставяше отношенията им на по-различна, приятелска основа. Беше много заета. На печката къкреха тенджери, на масата имаше три различни салати в ярки цветни купи, които Фрида реши, че са изработени от Ева.

— Моркови и орехи с пикантен японски дресинг — посочи тя с ръка. — Цвекло и целина с хрян. Зелена салата.

— Прекрасно — каза Фрида, внезапно почувствала тъга заради усилията, вложени в тази вечеря.

От тавана висяха връзки червени люти чушки, очевидно от парника на Ева. На полиците имаше буркани с домашно приготвени консерви и туршии. Ева видя погледа й и направи гримаса.

— Това правя — каза тя. — Правя си всичко сякаш животът ми зависи от това. Правя си гърнетата. Правя повечето от дрехите си, както вероятно си забелязала. Готвя храна и отглеждам зеленчуци като за голямо семейство, без да обръщам внимание на факта, че изобщо нямам семейство.

— Искала ли си да имаш?

— Същата стара Фрида. Никакви празни приказки. Да, мисля, че исках. Нямаш деца, нали?

— Нямам.

— А ти…?

— Не.

— Както и да е, не е късно. Хайде да пийнем малко от това вино.

Тя извади тапата на бутилката и наля щедро в две чаши.

— За срещите — каза и вдигна своята.

— Като заговори за това, може и да дойда на училищната среща, ако съм тук.

— Ще бъде забавно. Представи си лицата им, когато влезеш през вратата.

— Не искам. Може да ме накара да се откажа.

— Ще идем заедно. Доста изнервящо е, когато се появяваш сама.

— Как мислиш, кои ще дойдат?

— Кой ги знае? На последната се появиха доста странни птици. Всъщност знам кой ще е наясно. Ванеса е от организаторите.

— Ванеса? Имаш предвид Ванеса Бъсок.

— Вече не. Омъжи се за Юън.

— Юън Шоу?

— Да.

— Едно време ходеха, но нямах представа, че са се оженили.

— Че как да имаш?

— Тук ли живеят?

— Да. Имат къща на пътя към Байбрък. Виждам ги от дъжд на вятър. Тя се е превърнала в квачка, той е загубил малко от глупостта си, ама не много, но като цяло са си същите като преди.

— Може да ги посетя.

— Наистина ли? Добре, ще ти дам координатите им.

— С кои други се виждаш?

— Ами с Мади, естествено. — Ръката й бързо се стрелна към устата. — О, божичко, чу ли за Мади? Дъщеря й се самоуби.

— Да, чух — отговори Фрида.

— Не е ли ужасно, ужасно нещо?

— Да.

— Беки. Явно е минавала през лош период, но е толкова страшно. Нямаше дори шестнайсет. Цялото училище беше в шок. Мисля, че погребението е следващата седмица.

Наля още вино в чашите, после стана, за да сипе чеснова гъбена супа в зелени глазирани купи.

— Кой от останалите все още живее тук? — попита Фрида.

— Ами Люис. Гаджето ти. След Джеръми, разбира се. — Гласът й стана тъжен. — Не съм го виждала от векове.

Фрида имаше усещането, че Ева извлича старите й спомени на светло и ги потъпква. Наложи се да контролира гласа си, когато заговори.

— Знаеш ли какво прави или къде живее?

— Последния път, когато чух за него, беше електротехник в някаква фирма в Оксли. Има малък апартамент в покрайнините на Бракстън, близо до старите казарми, или поне имаше. Има син, но не живее с майката. — Ева разбърка супата си, после внезапно каза — По едно време ходехме.

— С Люис?

— След като ти зачезна.

— Всичко е наред.

— Чувствах се ужасно. Мисля, че и той. Все едно и двамата те мамехме, макар ти да замина, без да ни кажеш и думичка.

— Няма значение, Ева.

— Има. Ти беше най-добрата ми приятелка, а аз спях с гаджето ти.

— Тогава вече не ми беше. Бяхме се разделили.

— Обаче аз имах това чувство. Беше лудо влюбен в теб. Ходеше с мен само защото беше ядосан, разстроен и объркан. Нямаш представа през какво мина, но това не прави нещата по-добри.

— Преди двайсет и три години си имала дребна свалка с бившето ми гадже, след като аз заминах. Наистина няма значение.

— Понякога изпитам срам.

— От какво се срамуваш?

— Имам чувството, че съм те предала. Макар че, не забравяй, ти също ме предаде, като си тръгна така оттук.

— Може заради това да си го направила.

— Не. Направих го, защото винаги съм си падала по него. Не знаеше ли?

Фрида се замисли, опита се да разграничи различните моменти от миналото, да види онова време по-ясно.

— Не.

— Господи, вълненията на младостта — каза Ева. Засмя се леко, но върху лицето й все още беше изписана тъга. — Никога няма да се повтори. — Поклати глава. — Не съм го виждала от векове. Мисля, че леко мръдна.

— Беше на път още докато ходех с него. Може би всички бяхме, без да го съзнаваме.

Ева отнесе купите и постави на масата пай със сини домати и червени чушки.

— Вземай си — посочи с ръка тя. — И от салатите. Направила съм твърде много от всичко, както винаги.

Без да пита, доля чашите.

— Значи си терапевт?

— Да.

— Сигурно чуваш доста странни истории.

— Странни истории, банални истории.

— Успяваш ли да помагаш?

— Правя каквото мога. Опитвам се да помогна на хората да поемат контрол върху собствения си живот, да намерят собствения си глас. Все е нещо.

— Яздиш ли още? — попита внезапно Ева.

Фрида се изненада неприятно. Не се бе качвала на кон от двайсет и три години и усети леко раздразнение, че е с човек, който знае доста неща за нея. Беше свикнала да живее сред хора, които нямат достъп до старото й аз, и сега имаше чувството, че е оставила незаключена входната врата или широко отворен прозорец.

— Не, не яздя.

— Едно време обичаше.

— Сега живея в Лондон — отвърна Фрида, сякаш с това слагаше точка на темата. — Между другото, много е вкусно.

— Аха. А Час Латимър.

— Какво за него?

— Ванеса каза, че може да дойде. Няма ли да е странно?

Тя се изхили, после леко потръпна.

— Много странно — отвърна Фрида въздържано.

— Помня, че май не ти беше особено симпатичен.

— Да.

 

 

Имаше ярки звезди, луната висеше много ниско и изглеждаше необичайно голяма, макар Фрида да знаеше, че това е просто оптическа измама, вятърът шумолеше през дърветата. Беше забравила колко тъмно и спокойно е в провинцията. Влезе в бунгалото. На телефона имаше ново съобщение от Санди, което тя отново не прочете. Вместо това се обади на Карлсън.

— Фрида? Как вървят нещата?

— Мисля, че ме хвана носталгията — отвърна тя. — Няма улични лампи и автобуси. Може ли да ми направиш още една услуга?

— Давай.

— Без да питаш за какво е?

— За какво е?

Фрида му обясни, а той каза, че ще потърси информация за Том Хелмсли веднага щом иде на работа утре.

След това тя изслуша съобщенията от Санди. В първото той повтори името й няколко пъти — въпросително, с паузи между думите сякаш тя го чува, но отказва да вдигне. Във второто казваше: „Трябва да поговорим, Фрида“. Чуваше страданието в гласа му, както и шума от трафик в далечината, и си го представи — застанал в някой вход, премръзнал и нещастен. Виждаше помръкналото му от мъка лице. „Обичам те — добави той с почти гневен глас. — Не може да приключим по този начин. Моля те, обади се“.

Звънна, но повикването й беше пренасочено към гласовата му поща и тя не остави съобщение. Какво имаше за казване?